През 1990 г. събитията в България врят и кипят. Разпуснат е Държавният съвет, държавата фалира, сменят се три правителства, Народна република България става Република България, текат кръгли маси, за да може страната да има мирен преход. Всичко това е последица от падането на комунистическия режим на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Един от основните организатори за свалянето от власт на Живков е Андрей Луканов, противоречива фигура в българския политически живот. С поглед назад във времето мнозина определят тогавашната политика с уродливите форми на властване.
Кратка хронология
Преди 31 години на 29 ноември 1990 г. Андрей Луканов подава оставка като министър-председател. Принос за събарянето на правителството имат и двете стачки на студентите през лятото и есента на 1990 година.
През бурната 1990 г. в България се разразяват две окупационни стачки в Софийския университет. Първата е дело на Федерацията на независимите студентски дружества (ФНСД), основана от Емил Кошлуков още на 14 ноември 1989 г.
На 12 юни се дава начало и на студентската окупационна стачка в Софийския университет, която получава подкрепа от студенти от цялата страна. Техните искания включват разследване на изборните фалшификации, довели до победа на БСП, и отстраняване на червения директор на телевизията Огнян Сапарев. В движение младежите започват да се борят и за оставката на президента Петър Младенов заради скандалната му и оспорвана реплика "Да дойдат танковете" от 14 декември 1989 г. Иска се и оставката на председателя на Комитета за телевизия Павел Писарев заради партийни пристрастия по време на прякото предаване от НДК на 10 срещу 11 юни. СДС в декларация подкрепя искането на студентите за оставка на Петър Младенов.
На 4 юли 1990 г. Председателят на Комитета за телевизия Павел Писарев подава оставка.
На 6 юли 1990 г. Петър Младенов подава оставка като председател (президент) на България до Великото народно събрание.
На другия ден, 7 юли, приключва първата окупация на университета.
На 5 ноември 1990 г. в Софийския университет е решено да бъде обявена втората окупационна стачка. Идеята се подкрепя от 20 стачни комитета. Причината е неизпълнение на синдикалните им искания. В декларация се настоява за решаване на конкретни социални и академични проблеми. Поставят се и политически искания - национализация на имуществото на БСП, привличане към наказателна отговорност на виновниците за катастрофалното положение в страната, незабавна гласност за работата на Мандатната комисия на ВНС и др.
Интересното е, че тогава окупацията на Ректората е осъдена от говорителя на новия президент Желю Желев - Валентин Стоянов, който заявява, че окупационните действия не помагат на демокрацията. Президентът призовава студентските организации да проявят повече политически разум и чувство за отговорност и да прекратят окупационната стачка. Президентският апел е посрещнат с освирквания. Събранието е в 65-а аудитория на СУ.
ФНСД иска оставката на кабинета, но е против окупацията. "Млада демокрация" пък не иска оставка, но се бори за безсрочна окупация.
На 26 ноември 1990 г. започва обща политическа стачка в цялата страна.
На 29 ноември 1990 г. Андрей Луканов подава оставка.
На 11 декември 1990 г. Националният студентски стачен комитет обявява прекратяване на стачката, но стачните постове в СУ не са премахнати. На 14 декември се възстановяват учебните занятия.
20 ноември 1990 г. Импровизирана лекция по бунтарство пред библиотеката на Софийския
Снимка: Иван Григоров/Dir.bgЗапечатано в кадри и репортажи
Доайенът на българската фотожурналистика Иван Григоров тогава излиза с фоторепортаж, който описва студентите, участвали в окупацията на университета като недоспали, недояли, но решили да отстояват протеста, докато се намери правителство, което да даде гаранции, че ще започне в определен срок да изпълнява исканията им. Той цитира един от участниците Роберт Леви, който описва как едно от най-тежките му преживявания е било подпалването на 161-ва аудитория, в която някога е чел "Поетика" Емануил Попдимитров. А най-радостното събитие било получаването на 101 лева събрани от поделенията на "Софстрой" и техните подписи в подкрепа на студентите.
Вятърът на промяната духа в двора на Ректората.
Снимка: Иван Григоров/Dir.bgDir.bg потърси и един от редовните студенти в специалността "Българска филология" тогава, участвал и в двете окупации на СУ, Андрей Симеонов, сега издател. Ето какво разказа той с днешна дата и с поглед в миналото:
- Кое ви подтикна към участие в протестите през лятото и есента на 1990 година? Какви бяха исканията на окупационната стачка в Софийския университет и какво искахте да постигнете?
- Това бяха съвсем нови форми на протест - първите окупационни стачки. Първата беше доста по-фокусирана, основно заради искането за оставката на Петър Младенов, след репликата му на 14 декември 1989 година пред НС - "по-добре е танковете да дойдат", която стана известна по време на предизборната кампания от касетата на Евгений Михайлов. Един вид тя беше спусъкът изкарал толкова много хора на протест. От днешна гледна точка причините най-вероятно са били много. Според нас тогава, 20-годишните, нищо не се променяше или се променяше много бавно. Тогава бяха модерни "кръглите маси", "мирният преход". Освен това определено имаше машинации на изборите. А от тогавашната гледна точка на 18-23-годишните студенти, ние скочихме просто защото не беше честно. На първата окупационна стачка бяхме много ентусиазирани. Сега си мисля, че е имало връзка и със сезоните, тъй като лятната окупационна стачка беше по-карнавална, по-феерична, по-ведра. Пристигаха хора от цялата страна за да ни подкрепят, носеха много храна - основно домашна - готвени неща, луканки, както и цигари - тогава всички пушехме.
През есента стачката бе по-минорна в съзвучие и с времето. Беше по-малобройна, освен това и целите не бяха толкова ясно формулирани, както при лятната. Имаше вече и някакво разделение между студентите. Лятната стачка беше в края на семестъра, докато есенната вече пречеше и на учебния процес, така че това бе и друга причина някои хора да се дръпнат. Но и при двете стачки, основната причина да се вдигнем бе усещането за несправедливост. Докато през лятото стачката бе масова, а през есента тя бе по-бутикова. След първата стачка в СУ, доколкото си спомням, почти всички университети окупираха ректоратите си. По време на есенната стачка се появиха и дрязги между студентите, имаше битка за лидерство.
Роберт Леви - един от най-активните участници в протеста, с неочаквана компания
Снимка: Иван Григоров/Dir.bg
За някои от потомците на онези студенти стачката бе техният университет, завършен още през първите 7 години.
Снимка: Иван Григоров/Dir.bg- Кое е най-силното, което те впечатли по време на едната и другата стачка и от какво бе разочарован?
- Тогава бяхме и наивни, и с твърде много очаквания. Бяхме чели за събитията в Париж през 1968 година, за студентските вълнения във Франция и ни се струваше, че се съизмерваме с тях. Вълнуващо бе, че съвсем обикновени хора, някои от които нямаха деца във висшите училища говореха за "нашите студенти". От днешна гледна точка вече разбираме, че е имало манипулации от всички посоки. Но, и преди и сега, младите хора усещат манипулациите. Затова и всички политически сили, включително и СДС, бяха буквално изгонени от стачката. Тоест, студентите не желаехме политическа подкрепа, макар че имаше опити за политики, което отблъскваше по-идеалистично настроените. От есенната стачка много ясно съм запомнил една жена, която живееше в кооперация около университета. Тя всяка сутрин към 6,00 часа носеше няколко тенджери с топла супа.
- Имахте ли някаква предварителна организация, освен случайните граждани някой подпомагаше ли ви с пари?
- Аз за пари не знам, не съм взимал и не съм чувал някой да е взимал. В лятната стачка бях редови, може би хората от стачния комитет знаят дали са им били предлагани определени суми. Общо взето, ние разполагахме със собствените си средства, не че имаше Бог знае какво да се купува, но не страдахме и от някакви липси. Прибирахме се до вкъщи само да се изкъпем и след това отново в университета.
- Имаше ли проформа участници, имало ли е ваши колежки, които са си показвали само тоалетите пред камерите, за което се заговори след време?
- То тогава всички бяхме с едни гадни и сиви дрехи, нямаше тоалети. Снимките от онова време са показателни. Младите се обличаха по-прилично чак на абитуриентските балове. С изключение на една малка група хора, които разполагаха с достъп до валута (единствено в тогавашния "Кореком" човек можеше да се облече добре). Така че това по-скоро е някаква пикантерия. Естествено, имаше хубави студентки, на които и гадните дрехи им стояха по-добре. Не забравяйте, че тогава имаше и само една телевизия, нямаше дори кабеларки. Всички гледаха само и единствено БНТ. Това спонтанно недоволство през 1990 г., по-късно - и през 1997 г., и през 2013 г., та дори и миналата година, се приповтори по някакъв начин, но в по-други мащаби и по-различен начин. Винаги има едно определено събитие, което отключва недоволството, но зад него се крият и някакви по-дълбоки причини. Спусъкът обикновено е ярка несправедливост, която кара хората да се вдигнат на протест.
Един от охраната
Снимка: Иван Григоров/Dir.bg- Споменахте, че сте изгонили и представителите на СДС, самоорганизирахте ли се, как вземахте решенията?
- Събирахме се в 65-а аудитория, избраха се хора в стачния комитет, т.е., имаше хора, които поеха организацията. Чисто самоорганизиране беше. Някой сигурно се е наместил, друг е бил самоинициативен. От днешна гледна точка мога да кажа, че тогавашните комсомолци бяха доста по-организирани от нас и бързо се придвижиха към предприятията да ги приватизират, докато ние правехме стачки. Именно в 65-а аудитория беше дошъл и Евгени Михайлов да ни пусне въпросната касета с Петър Младенов.
- Чувствахте ли стабилната подкрепата на обществото, беше ли ви страх?
- Да, времето беше толкова ентусиазирано. Мисля, че това се случва веднъж на 100 години в държавата. Всички усещаха промяната и се надяваха, че ще бъде за добро. Беше много вдъхновяващо и се усещаше огромна подкрепа отвсякъде.
Страх нямаше. Някак си току-що се бяхме освободили от страха, който ни беше забит в главите от ученици. Милиционерите бяха станали полицаи, но нямаше страх, че нещо може да се случи. Вярвахме, че с общи усилия и протести можем да променим нещата. Това беше и времето, когато страната беше току-що приключила със социализма, а още нямаше мутри.
- Чувствахте ли приноса си за смъкването на правителството на Луканов?
- Бяхме един от факторите, които свалиха Луканов тогава. Но не знам кой - дали ние или задаващата се гладна зима, празните магазините и идващата купонна система, имаше по-големия принос. Оставката на Петър Младенов беше финалното събитие, апотеозът на лятната стачка. На другия ден освободихме университета. Докато след оставката на Луканов есенната стачка продължи още известно време и сякаш се бяхме загубили. Лятото и есента на нашето недоволство приключиха.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}