Атентатът в ”Света Неделя” - зверство, което погуби 200 души

На 16 април 1925 г. е извършен най-кървавият терористичен акт в историята на България - в църквата "Света Неделя“ в София. Загиват над 200 души, 500 са ранени.

11:15 | 16 април 2018 517 927 Wikipedia

Сред жертвите е част от елита на нацията – политици, военни, общественици, но и много невинни жени и деца.

Атентатът е извършен на Велики четвъртък от група дейци на военното крило на Българската комунистическа партия (БКП).

Дир. бг. припомня трагичните събития от преди 93 години.

След провала на Септемврийското въстание през 1923 година БКП е забранена. Комунистите минават в нелегалност и вземат решение да си отмъстят. Така ръководството на Военната организация на партията решава да бъде извършен голям атентат. Планът обаче е първо да бъде убита високопоставена личност, на чието опело в катедралния храм "Света Неделя" да се съберат първите политици и военни.

Първоначално като мишени са обмисляни директорът на полицията Владимир Начев и членът на ръководството на Военния съюз и на Демократическия сговор Кимон Георгиев. Поради засилената охрана на Начев, Военната организация решава да избере друга жертва. Избран е о.з. генерал Константин Георгиев - председател на Демократическия сговор в София, депутат. Вечерта на 14 април трима неизвестни го причакват в градинката на църквата „Св. Седмочисленици“, близо до дома му, и го застрелват. Опелото му е насрочено за след два дни.

Подготовката за терористичния акт обаче започва още през януари. Той е възложен на "шесторка“ комунисти, ръководена от Петър Абаджиев. Той се свързва с клисаря на църквата Петър Задгорски, който му помага заедно с още един участник в заверата няколко седмици подред да внесат на тавана на църквата 25 кг експлозив.

В 7 часа на 16 април клисарят пуска извършителите на атентата, които се скриват в храма. Траурното шествие влиза чак в 15 часа. Службата е ръководена от софийския митрополит Стефан, който по-късно става екзарх.

Първо ковчегът е поставен до колона, която комунистите планират да взривят, но по-късно е преместен по-напред заради големия брой хора, които идват на церемонията. Така, случайно, най-видните присъстващи са отдалечени от мястото.

Около 15,20 часа Задгорски дава знак на съучастника си Никола Петров да активира експлозива, след което двамата напускат сградата. Експлозията избухва веднага след това и събаря главния купол на църквата, затрупвайки множество хора. Взривната вълна пък нанася още поражения.

Първоначално загиват 134 души, но по-късно от раните си умират още десетки. Така бройката убитите стига до 213 души. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати, столичният кмет Паскал Паскалев, известни общественици и много други граждани. По ирония обаче всички членове на правителството се разминават с леки наранявания. Цар Борис III пък дори не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано. Той успява да се спаси, но загиват ентомологът проф. Делчо Илчев и дворцовият ловец Петър Котев.

След атаката в църквата в цяла България е обявено военно положение, което остава в сила чак до 24 октомври. През този период кабинетът предприема репресивни действия срещу крайната левица.

Трима от организаторите на атентата - Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров, обаче успяват да избягат през тогавашното Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. Те се опитват да ликвидират своя съучастник Петър Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания.

Така бързо е установено къде се намират ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков. Първият е убит, а вторият се самоубива преди да бъде задържан.

Делото за терористичния акт е гледано от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк. Марко Фридман, най-високопоставеният от подсъдимите, признава, че организацията получава финанси "през Виена“ от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Янков и Минков, твърдейки, че те са действали без съгласието на ръководството на комунистическата партия.

Съдът не приема тези аргументи. На смърт са осъдени Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман. Задочно смъртни присъди получават и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици.

Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.

Взривът разрушава голяма част от покрива и част от южната стена на "Св. Неделя“. Храмът е възстановен по проект на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов, като е осветен официално на 7 април 1933 г.

Спомените на един оцелял генерал

Ето какви спомени пазят архивите. Оцелелият запасен генерал Иван Шишков разказва какво се е случило във фаталния ден:

Цветът на софийското общество с посърнали от скръб лица и с наведени глави, безмълвно се редеше около Божия храм и чакаше пристигането на погребалната процесия с тленните останки на мъченически загиналия запасен генерал Коста Георгиев…

Като всички, бързах и аз, придружен от жена си да отида в храма „Св. Неделя“ и да кажа на мъченика своето последно „Прости!“. Стражари пазеха около храма и не ни пуснаха да влезем преди да пристигне погребалната процесия.

Не след дълго камбанният звън се засили и пред просълзените очи на хилядното множество мина ковчегът с тялото на генерала. Заредиха се министрите с министър-председателя начело, депутати, професори, учени, цялото запасно офицерство от столицата, офицерите от софийския гарнизон, граждани, госпожи и госпожици, познати и непознати.

Запасният генерал Васил Златаров ме покани да влезем в църквата.

- Къде ще идем? Сега е вече късно, мъчно ще можем да си пробием път.

Госпожа Момера Новоселец покани мен и жена ми да влезем. Аз пак отказах, а жена ми и тя ме оставиха и отидоха… да станат жертва на едно нечувано злодеяние!

Не изминаха и десет секунди и един адски оглушителен трясък, като гръм от хиляди оръдия, се разнесе над Божия храм, земята потрепери, парченца от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко мигновено замря… Несъзнателно, по инстинкт за самосъхранение, аз съм бил с вдигнати над главата ръце. Тежък удар по ръцете ме свести от минутната забрава. Обърнах се към черквата и, Боже мой, сърцето ми се сви от ужасното разрушение! Всичко беше в развалини, а под развалините загина цветът на столичното общество…

- Стой, стой! – извика някой около мене.

Върнат към действителността, аз видях, че от църквата излизат неузнаваеми човешки същества, с разкървавени лица и с дрехи, плътно покрити с пепелява пелена. Отидох към входа на храма. Едва тук си спомних, че жена ми е вътре! Тръпки побиха тялото ми, като видях живи картини, наподобяващи Ада на Данте Алигиери…

Полупогребани и неузнаваеми живи същества, затрупани под развалините, потънали в прах, безмълвно протягат прашливи ръце за помощ и спасение от явна смърт. Картината на гибелта и разрушението не се поддава на описание – смърт и ужас витаеше в храма. Спасените като луди се втурваха към вратите, мачкаха лежащите и ги доубиваха.

Залових се да помагам на първия попаднал ми страдалец и - о, чудо, гледам, че човекоподобното същество, което безмълвно и кротко се доверяваше на моите усилия, е жена, облечена в палтото на моята съпруга!. Полагам всички усилия да я измъкна от тухлената грамада, но чувствам остри болки в дясната си ръка. Набързо разчиствам грамадни купчини от камъни, тухли и циментови откъслеци, извличам я из ноктите на злодейския гроб. По същия начин измъкнах от гробната тухлена камара и г-жа М. Новоселец. Тя, горката, беше притисната до самия праг на църквата и лежеше по средата на входните врати, и всички спасили се по чудо в църквата, са стъпвали по гърдите, главата и ръцете ѝ.

Заведох жена си в квартирата на д-р Давидов, където ѝ дадоха първа медицинска помощ. Той ѝ направи първите промивки и ми препоръча да я отведа за по-щателен преглед в някоя болница. Обходих с болната всички болници. Навсякъде бе препълнено с ранени и убити.

Накратко описвам случилото се с мен, а това бе със стотици. Отделни хора, тичащи по болниците, тичащи за своите близки, чупят ръце и бягат в други болници, в други отделения, безнадеждно се връщат в града, отново нахълтват в разрушения храм, ровят се из неговите развалини… Ужас, неописуем ужас и отчаяние бяха обхванали целия град!".