Изповед на един баща за духовността и нашите деца

stat
09:04  |  8 ноември 2017 | Общество / Автор briag /  
Незнанието не е оправдание!!! Незнанието не е оправдание!!!
Сн.: Shutterstock

Представяме ви разказ на един баща за актуални за нашето съвремие въпроси - за духовността и пътя към вътрешната човешка свобода.*
ДУХОВНОСТТА ЛИ?

Сега, когато толкова много се говори за духовност, просвещение, възраждане на ценности и прочие ми се струва, че думите, мислите и асоциациите, които пораждат не са в унисон на ония първи понятия положили основите на човешката цивилизация и отворили пътя към висините на човешката мисъл и стремеж към истината.

Приближава ли се човешкия род към съвършенство, може ли да погледне на себе си като независим мислещ човек, или отново се завърта спиралата на вярата в Бог и безусловното приемане на религиозния канон?

Нима трябва да търсим щастие и удовлетвореност в хаоса от религиозни откровения, или можем да мислим самостоятелно, да изпитваме искрена любов и да търсим истината водени единствено от съвременните знания и напредъка на науката за природата и обществото?

С излагането на тия мисли не си поставям за цел да споря или убеждавам, бих бил щастлив просто всеки сам да си зададе и отговори на въпросите, които поставям.

Ние си мислим, че се претворяваме, за да има нашият живот надеждна основа. Да не обръщаме внимание на преследващото ни в ежедневието безпокойство, тревога и смущение. За някого връщането към религията е не толкова за благочестие, колкото за безопасност, за други - единствен път към безсмъртието.

Но ние трябва да си спомним, че това не винаги е било така и не винаги човек се е оставял на страха от греха и безусловната вяра, а на авторитета на разума. И защо са толкова забравени Сократ, Платон и Аристотел? И защо наричаме възраждане периода, когато античната традиция е била възродена?

Вярвайки в разума, философите-просветители утвърждавали, че човек е длъжен да бъде свободен както от оковите на политическите идеологии, така и от оковите на предразсъдъка и невежеството.

Условие за щастие, казват те, се явява вътрешната свобода на човека. Забравяйки това ние се лутаме в ежедневните предизвикателства на бита и суетата, не обръщаме внимание на хора и организации, допринесли в последните години толкова много за напредъка на науката, в търсене на истината, а отново поемаме по най-лекия път на религиозните откровения.

След тези най-общи мисли ми се иска да се върна на темата, а именно какво разбираме или по-точно какво ни се налага (от медии, поредица духовни книги, обществени ”авторитети”) да разбираме под духовно.

Аз разбирам духовно - душа - най-специфичните за човека феномени: любов, разум, съвест, свобода на духа, любопитство, съмнение.... Накъде ни тласкат „добронамерени’’ радетели за повече духовност давайки ни примери за духовен човек, отказал се от естествения порив за борба и развитие, просейки екзалтиран от вярата си, убеден, че давайки събраната милостинята на църквата, ще получи вечен живот.

Нима трябва да агитирам да си припомним Ницше - този велик представител на рационализма точно сега, в началото на второто хилядолетие?

Децата са нашето бъдеще! Колко лесно и безотговорно говорим за децата си, поставяйки въпроса - да се изучава ли религия в училище. Това ни се представя като път към духовността! Не случайно темата се поддържа от представители на всички религиозни общности.

Вместо да помислим как да открием пътя на непредубедения млад човек към свободата на духа, да провокираме естественото му любопитство, да му помогнем да стигне сам до извода, че до истинския морал и етика не се стига по лесния път на вярата и подчинението, а по трудния път на свободния избор.

Нима религиозният човек не е конвертируемата валута за влиянието на църквите в световен мащаб? Забравяме, че в съвременното образование трябва да се обръща повече внимание (наред с изучаването на съвременната наука) и на добрата стара философия незаразена от предразсъдъка за божественото начало?

Не е ли време да си припомним, че сме съвременници на една нова епоха в развитието на цивилизацията, когато отдавна знаем, че земята не е център на Вселената, че е открит генома и е потвърдена теорията на Дарвин?

Нима можем да спорим и коментираме, че една религия е добра, а друга била фундаментална и лоша? Отивайки все по-далеч в Космоса и откривайки, че дори старият вакуум не е вакуум, ние забравяме за дълбините на човешката душа и елементаризираме проблема с търсене на псевдо духовни пътища, за преодоляване на тревожността от осъзнатата необходимост за откриване на път към духовно равновесие без помощта на религиозната обреченост.

Отчайващо е да чуеш от млад и образован човек „Аз не мисля, Аз вярвам”. Не желая да споря или разменям аргументи. Причините са обяснени и изследвани блестящо от учени като Фройд, Ерик Фром и други.

Да, признавам приноса на основните религии за оформяне на един нов морал в определен период на човешката цивилизация. Не мога да съм против и основните ценности формулирани почти по един и същ начин от основните религии.

Моля, умолявам в името на бъдещето, в името на нашата морална отговорност да мислим и говорим високо сега, през двадесет и първи век от новото летоброене по-откровено, по-отговорно, гледайки само напред.

Да определим духовността в контекста на съвременността. Да се помъчим да открием ново възраждане, без да се спускаме обратно по лесния път на вече отминали времена.

ЧОВЕШКО,ТВЪРДЕ ЧОВЕШКО

Признавам, имам личен мотив да се замисля дълбоко по темата. Бях твърде толерантен, бях твърде лекомислен. Приемах показното връщане към религията повече като мода на прехода, като припознаване на ценности, като традиция (само за православието), като защита, дълбоко пропита от мистиката на народопсихологията ни.

Като човек прекарал половината си съзнателния си живот преди 1989 година, бях облъчван от комунистическата идеология (по същество религия). Като родител имах опита от моите родители. Заети, бедни, борещи се за малко повече уют, да ни осигурят подслон и храна, със заръката написана на бележки за храната, за дрехите, за училището, самички по цял ден, играещи и общувайки с връстниците си, а вечер радостно да ги целунем и заспим до следващия ден. Мислех, че това е достатъчно.

Поставен почти в същите условия, без собствен дом, със съпруга още следваща медицина, вменил си сам отговорността за моето семейство, вече с диплома за моряк, поех по пътя на професията и професионалната реализация.

Годините минаваха, синът ми растеше буен и емоционален, общуването ни ставаше все по-пълноценно. Бях един щастлив родител и съпруг.

По време на една от поредните ми отпуски научих от съпругата си, че сина ми посещава Евангелистка църква. Емисари от църквата са посетили гимназията в час на класния и са поканили всички да отидат, да видят ...

От посетилите църквата десетина деца, пет-шест са останали трайно. Поговорихме (не точно така както споделих в първата част), но не се разтревожих особено. Лично посетих църквата, слушах проповедите на пастора, помъчих се да разбера какво кара хората да се молят... А всичко е изследвано, описано, доказано (Ерик Фром, Фройд..).

Незнанието не е оправдание!!! Постепенно светските приятели отпаднаха, не виждах естественото държание за един млад човек на тая възраст. Ходенето в църквата стана неотменима част от живота му. Личните връзки с момичета не продължаваха дълго, въпреки че разпознавах влюбения мъж.

„Татко, ако ми се падне на приемния изпит Дарвин, ще предам празен лист” - това ме стресна много. По-късно когато разбрахме, че е приет да следва медицина се оказа, че Господ е чул молбите му. Все пак се опитвах да разбера, да изкажа внимателно и друго мнение, докато не чух да казва с гордост „Аз не мисля, Аз вярвам”, а по-късно и по друг повод „Аз не съм Българин, Аз съм вярващ”.

Отчуждаването продължи дълго и мъчително.... Основна ценност, без компромис, без милост, без прошка - Бог! А Аз си оставам все така толерантен...

Разказ на един мислещ, може би недостатъчно ерудиран по темата, убеден в правото на личен избор, на информиран избор - БАЩА. Човешко твърде човешко.


*Разказът е включен в секцията за идеи и мнения от читатели с подписа briag. Подчертаното е на редактора. Публикуваме с незначителна намеса.






Последно в Общество


Какво разкри казусът ”Главчев”

Правилно е, че Главчев се оттегли. Защото това, което извърши, е наистина недопустимо за една парламентарна демокрация. Но се видя и нещо много страшно.