Анна Заркова: България не е същата, но ако ние сме същите - няма страшно!

Най-новата книга на известната журналистка - "Българската мафия, както я видях"

Анна Заркова: България не е същата, но ако ние сме същите - няма страшно!

Най-новата книга на известната журналистка - "Българската мафия, както я видях"

08:32 | 21 октомври 2018 | Автор : Еми Мариянска 23 4516

Анна Заркова е български журналист, носител на Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон, 2000), дългогодишен репортер, редактор и отговорен редактор във в. "Труд" Завършила е Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на книгите "Големите убийства" ("Куршуми по време на преход" и "Смърт по царско време"), "Изгаряне" и "От Вапцаров до Живков и останалите". Предстои премиерата на най-новата книга на Анна Заркова "Българската мафия, както я видях", която е продължение на предишните две - "Изгаряне" и "Големите убийства".

Книгата е публицистична ретроспекция на случващото се в правораздавателната ни система през последните 30 години, до наши дни. В нея говорят прокурори, съдии, депутати, "сиви кардинали", обикновени хора и...престъпници. А невидимият "герой", за жалост, можем да изразим с едно име - Безнаказаност. Това е името, което изразява нашето настояще, което прави престъпността да продължава да властва над нас; което тревожи честните хора и виновно обрича на "без бъдеще" цялото ни общество. Това е думата, която подигравателно детронира и българската разследваща журналистика, изобщо журналистиката. Авторката сама признава, че "казването" на истини от журналистите отдавна не променя нищо.

Коя е мафията в България? Може би най-краткото й определение е "спойка между криминалния свят и този на белите якички", а вероятно и нещо по-страшно от това - нещо, което се домогва и подрива държавността?

В новата си книга Анна Заркова разказва и за собствената си голгота като журналист, който не иска да приеме сриващия се авторитет на професията, и въпреки това не може да се откаже от нея...

Книгата "Българската мафия, както я видях", е болезнено признание за всичко, което вълнува един почтен човек, журналист и патриот, който не иска да се примири с действителността такава, каквато всички виждаме, но малцина имат куража да изобличат и да й се противопоставят.

- Г-жо Заркова, книгата която излиза 20 години след като ви посегнаха по един ужасяващ начин, очевидно е "чакала" и "узрявала" в съзнанието ви. Вие дадохте пример на много журналисти, че достойното е да продължиш, не да се изплашиш. Доказателство за това е работата ви през всички тези години, както и тази книга! Но, какво "чакаше" тя, всъщност?

- Тази книга не е някакво извънредно събитие. За който и да било от колегите журналисти, които работят в пресата или в електроните медии, не е нещо неестествено да напише още нещо. За което в много случаи дължим извинение, казано честно - на читателите, които "нещото", написано от нас, си е намерило. Книгата, за която сега разговаряме, е едно естествено продължение на други четири, които съм писала по-рано: трилогията "Големите убийства" и "Изгаряне". Първата от книгите за убийствата се казваше "От Крушата до Луканов", на втората и третата й се сменяха само имената...Защото след разстрела на Стефан Мирославов- Крушата се завъртя цяла рулетка от поръчкови екзекуции, след която екзекуторите останаха неразкрити....Тази книга, под заглавие "Българската мафия, както я видях", я дописвах 3 пъти, докато бъде издадена - и добавях все нови и нови скандали, който се наричат в Наказателния кодекс подкупи или кражби, в романите - афери, а в телевизиите - скандали. И тази книга става за многотомна, за жалост. Написах я по едно време, след като подадох оставка, напуснах моя вестник "Труд" и реших, че никога няма да бъда това, което съм откакто се помня - репортерка, вестникарка.

- Да, спомням си, че вие преди година напуснахте занаята. Защо?

- Реших да си намеря нов занаят. Причината е, че от стария ми занаят напоследък ме хваща срам. Мислех, да отворя малка книжарница. Не успях... Някъде четох, че някой бил казал, че парите са най-важното нещо в света. Не съм съгласна с него, обаче той в моя случай се оказа прав. И така,...докато търсех работа, гледах телевизия повече от всякога. Гледам, примерно, в кадър циганска махала: група полицаи бягат, а след тях летят бутилки и камъни. Друга новина: пак затворник избягал. По-рано други двама си излезли от затвора, като от лоби бар. И камерата показва как надзирателите зяпат след тях, а една чистачка ги погва с метлата...Вътрешният министър е поканен за коментар: "Рейтингът на МВР - казва е по-висок сега, отколкото, когато предишните са били на власт". А за бегълците от затвора какво мисли? - "Ние действаме - вика - не мислим". Депутат от управляващите пък сам се пита и си отговаря: "Защо телефонните измами продължават? - Защото вървят по инерция и не могат да се спрат". Репортерката не реагира пак. Като че това - хора с власт да говорят глупости от екрана, е най-нормалното нещо в света. Чула ли е смешките? И да ги е чула, е наясно, горката, че колегите ѝ с бързите реакции ги свалят бързо от екрана. Дотам я докарахме!.. Изключих телевизора от контакта. И седнах да пиша книга за мафията. Не че съм писателка, обаче се оказа, че не знам какво друго се прави, ако не се ходи във вестник "Труд" на работа.

- Но после се върнахте.

- Върнах се, да. Върнах се в журналистиката, защото не намерих мястото си никъде другаде в продължение на цяла година. Колегите знаят защо, ако перифразирам оная реклама за мъжете и бирата.

- Какво стана с извършителя на покушението срещу вас? Преминава ли болката от преживяното, уталожва ли се гневът от безсилието на честните в битката с лошите?

- За покушението срещу мен ще говорим, когато спра да изпитвам от него болка. Накратко: този, който ме заля с киселина, беше син на полицай. Баща му беше уволнен след моя публикация за полицейско безобразие. Съдът го оправда, защото разследващите полицаи колегиално подмениха доказателствата. И обвиниха даже невинен човек за това, което стори едно комплексирано и впиянчено отроче на полицейската мафия. То след това заля с киселина и друга жена, която почина, не оцеля...В книгата разказвам и за това.

- Такъв е може би предопределеният финал в битката с всяка мафия - тя винаги си намира "алиби". Има ли, обаче, някаква специфика българската мафия? Каква е нейната характеристика и развитието й във времето?

- Не помня кога за пръв чух думата "мафия". Спомням си, че отначало не я разбрах, а после прочетох "Кръстника" на Марио Пузо и реших, че мафията - това е нещо измислено, нещо толкова гадно и страховито, а същевременно бляскаво и йерархично, че няма как да го има наживо. През 1997 година бях вече криминален репортер на "Труд" и пишех всеки ден за кражби, грабежи, за проституция, за рекет и корупция, за трафик на жени и наркотици. Правех дописки за убийства, гледах трупове отблизо, интервюирах измамени и пребити, но пак не ми се вярваше, че има мафия и в България - в смисъл на организация, подобна на държавните: отгоре някой Главен - Капо ди тути капи, по-надолу ресорни босове, генерали и лейтенанти, командващи бандитски армии, а отделно - политици, охранители, счетоводители, адвокати и килъри на хонорар. Години трябваше да минат след това, да видя как престъпните организации стават легални, как босовете им се настаняват в офиси и канцеларии, как си правят отдели за връзки с обществеността и как пресаташетата ми звънят, за да уреждат интервюта с магистрати, министри и полицейски началници, за да разбера, че българската мафия е нещо реално. И ако на пръв поглед не се забелязва, то е защото тя у нас не само се намесва в живота на хората и държавните дела чрез подкупи, обири на банки, изкуствени фалити, контрабанда, разстрели, похищения на медии, терор над журналисти и тъй нататък, а защото чрез корупцията тя с течение на времето се сля с държавата в уникална хомогенна смес, подобна на киселинен дъжд... или на... бира с цианкалий.

- Жив ли е, според вас, рефлексът за истина, в така да се каже, "изкупената" българска медийна среда?

- Жив е, да. Когато се върнах в "Труд", мнозина ми казаха: "Труд" вече не е същият, Ани! Някои ми се скараха и ми се разсърдиха даже... Знам, че ме обичат и затова регират така. Да, "Труд" не е същият, вярно. И България не е същата, каквато си я представяхме след онзи Десети ноември, когато пълнехме площадите, и се радвахме, и приветствахме демокрацията. Не е същата, да. Но ако ние сме същите, няма страшно.

ИЗБРАНО