По това, как се грижат за тях, може да се съди за културата, манталитета и дори бъдещето. Има градове, където запазването им е превърнато в култ и законите са направени така, че да ги пазят. независимо от собствениците и тяхното намерение или възможности.

Има и други, в които с лека ръка се унищожава всичко, което е останало от миналото, в това число и старите сгради. В името на бързата и лесна печалба и под чадъра на корупцията. За съжаление на нас, българите, София по-скоро е към втората категория.

От много години, не само след 1990, а и преди това, в столицата се рушат стари сгради, за да се построят нови. Правят го всички - собственици, общинари, политици, министри. И реакцията на гражданското общество е твърде слаба, за да ги предпази. Виновните, както в повечето случаи у нас, са много. Отговорност на отделни лица не се търси и няма и как. Причините са комплексни - алчност, корупция, простотия, невежество, липса на обществен натиск.

Преди няколко години бях в Париж. Този град е съхранил всичко, което е могло да бъде съхранено-сградите в централните части изглеждат като нови, а са на преклонна възраст. поддържани, фасадите им винаги прясно боядисани, без падащи елементи и напуквания.

Влязох в един дом в центъра. Отвън изглеждаше като дворец, вътре нещата не стояха точно така. Дървени, проядени тук-там стълби, които някога са водели към слугинските помещения, отдавна неремонтирани, скърцащи врати-въобще нищо общо с фасадата. Попитах защо е така. Отговориха ми-от общината всяка година правят оглед и ако има проблеми по фасадата, получаваме писмо. В срок до еди-кога си отстранете проблема.

Ако не го направим, следва оправяне на фасадата от общината, след което получаваме сметката. Ако не платим, сградата се обявява на търг и общината си прибира парите, а собствениците взимат останалото. Това е закон. И благодарение на него и на работата на служителите в общината, Париж е Париж. Не от сега, от столетия.

В София нещата са различни. Тук срутването на стари сгради с безспорна архитектурна стойност не е наказуемо, даже е насърчавано, след като държавата сама дава разрешение за това. Случаи, колкото искате, някои съвсем пресни, други по-остарели. А там, където няма за момента конкретни бизнес интереси и корупционни схеми, сградите просто се оставят да се самосрутят. Пред погледите на всички и с нелепи обяснения, ако някой попита.

Ето три примера.

Кафе-сладкарница "Феята" в жилищния квартал "Яворов". Кварталът, където се намира, е част от градоустройствения план на арх. Адолф Мусман, изработен през 1938 г. - модел за устойчиво и екосъобразно управление на градска среда. Планът „Мусман" е пример за европейско планиране на уличната мрежа и хармоничната връзка между природата и градската среда. За съжаление, поради избухване на Втората световна война, този гениален план не се реализира. "Феята" е в края, вписва се добре в квартала като интересна добавка, а не като натрапчива идея.

През 70-те години на миналия век това беше едно от малкото места в София, където сервираха Кока-кола в приятна обстановка. Излезеш на дълга разходка в Борисовата и после седнеш там на сладки приказки, припомнят си старите софиянци. Сега е скелет, грозен и окичен с рекламни платна.

Така е от години - някъде в средата на 90-те бе купена от един новопоявил се бизнесмен, който след това си отиде от тоя свят и остави сградата да се руши. Тъжна гледка за всички, които преминават по "Цариградско шосе". Неясна собственост, липса на интерес и безхаберие - накратко са причините. И случаят не е единичен.

Само в централната част на София има над 800 декларирани културни ценности. Голяма част от тях са оставени на произвола на съдбата, а други са с нарушен автентичен вид и оригинална субстанция. Къща-паметник на културата, от години заплашва да рухне и то на булевард "Дондуков". Този път обаче става дума за сграда с ясни наследници, които просто са я изоставили на произвола на съдбата.

Къщата е била собственост на Рачо Петров, генерал от българската армия, военен министър в правителството на Стефан Стамболов и два пъти министър-председател на страната. Налагани са глоби на издирени собственици и техни представители, за тези, които живеят постоянно в чужбина. Нищо. Последното административно решение е от 2015 година и гласи-общината да събори къщата.

Преди година говорих с наследника на генерала, който носи неговото име и живее в Германия. Обеща да направи нещо за имота, но оттогава няма никакви действия. Вероятно не продава заради статута на паметник на културата - инвеститорите ще искат да вдигат нова сграда. Защо нещата са стигнали до там тази къща да се събори, знаят само кметовете на столицата от 1990 година до днес. Но не са направили нищо, за да я запазят.

Сградата е пълна с история, подходяща е за много неща-музей, административна дейност, дори за културни събития. Досега не е съборена, вероятно чакат да падне сама.

Третата сграда отново е на "Дондуков", все още не е в трагично състояние, но това е въпрос само на няколко години. Тя бе предоставена на Националния институт за паметници на културата, но след това напусната. Сега стои заключена, отвън се вижда, че покривът е в лошо състояние, може би дори тече, но това може да се види само отвътре.

Сградата е паметник на културата от местно значение. Историята й е интересна. Тя е била собственост на еврейско семейство, преди 1944 година е била използвана за рентгенова клиника. Не е с впечатляваща архитектура, както някои други сгради от 30-те години на миналия век, но е част от историята на града и на хората. Вероятната й съдба - съвсем наблизо има голям хотел, с калкан към сградата. Ако тя бъде съборена, хотелът може да излезе на булеварда.

Доколкото ми е известно, има и някои добри примери за запазване на сгради и места с обществена стойност в София. доскоро си мислих, че това е станало заради обществения натиск, сега вече не съм сигурен. Единият пример е за сградата на бившето посолство на Китай от времето на соца срещу Софийския университет. Тя също бе оставена да рухне, за малко това да се случи, но след това бе купена и сега е бизнес клуб на банка.

Вторият пример е за градинката до Руската църква. Тя бе запазена въпреки инвестиционни намерения на реститутите да градят там бизнес-сграда. И тук имаше много остри обсъждания и реплики към общината, вероятно това е помогнало.

Но и в двата примера има и вероятност те да са били просто решение на проблема в интерес на нечии бизнес интереси, просто по случайност съвпаднали с обществените настроения.

Вече е трудно да променим нещата в София, поне що се отнася до старите сгради. Загубили сме много от тях още по времето на социализма, ще продължим да ги губим, докато свършат. С някои малки изключения. Така вече сме лишили поколенията след нас от реален поглед за това какъв град е била столицата на България през годините.

И накрая какво мисли по въпроса един министър на културата, в случая Боил Банов. „Ако собствениците на старите сгради са ученици, а държавата и общините са в ролята на учителите, ние непрекъснато държим учениците в ъгъла наказани. Но ни липсва директната работа на институциите с всеки собственик, както се прави във Франция", казва той. И закони, бих добавил към това.