Павлин Даскалов, Dir.bg
Каталуния - лакмусът за лицемерието на ЕК
Каталуния е лакмусът за лицемерието на ЕК, заяви в коментар за Дир.бг докторът по конституционно право Борислав Цеков от Института за модерна политика.
Референдумът за независимост и бруталните репресии на испанските власти срещу народа на Каталуния са онзи лакмус, който показва доколко демократичните ценности са наистина в сърцевината на европейската идея или са просто куха фраза, обвита в двойни стандарти и груби интереси.
Иредентизмът, сиреч стремежът на народите към обособяване и независимост, винаги е бил и ще остане деликатна и особено чувствителна политическа тема. Тема, заредена със страхове от "ефект на доминото". И, следователно, тема, в която по правило действат не правилата, а предимно интересите.
Дали референдумът в Каталуния е незаконен е важен въпрос, но над него – и по важност и по принадлежност към демокрацията – стои въпроса за волята и стремежите на един народ. Референдумът или другите политически средства за изразяване на тази воля са само формален, процедурен инструмент, който не е в състояние да подмени или изтрие тази воля и тези стремежи.
Факт е, че народът на Каталуния в преобладаващата си част и то не от днес се стреми към свое обособяване, включително към независимост.
Факт е също, че този народ не съставлява етническо или езиково малцинство в единна еднонационална държава, а е призната по конституция отделна националност със свои изконни права, език, идентичност и история. Каталанският език е от семейството на романските езици, който говорещите кастилски – съвременният испански език – не разбират добре.
Факт е също, че съвременната испанска държава е резултат не от някакъв общоиспански държавотворен порив, а от една присъща на феодалните времена персонална уния, в която влизат самостоятелни държавни образувания след монархическото бракосъчетание на Изабела Кастилска и Фернандо II Арагонски през 1469 г. Графство Барселона, както е известна през Средновековието днешна Каталуния, също става предмет на подобна персонална уния между феодални престолонаследници и през XII се включва в състава на Кралство Арагон. През 1871 г. се прави опит за обявяване на независимост, но след преговори каталунците остават в състава на Испания. Нов опит се прави 30-те години на XX столетие, но е брутално погазен от франкистката диктатура.
Споменавам тази хроника не за друго, а за да се подчертае, че независимостта на Каталуния, е устойчив и исторически обусловен въпрос, а не продукт на някакъв конюнктурен национализъм, пламнал в условията на финансово-икономическата криза на днешна Испания.
Съвременната конституция на Кралство Испания от 1978 г. е продукт на сложния баланс между юнионистите, които се застъпват за единна и централизирана държава, и федералистите, които застъпват идентичността и автономията на каталунци, арагонци, наварци, баски и пр. Без да е прогласена изрично за федерация, Испания е фактическа федерация. В теорията на конституционното право се използва понятието „деволюция“, за да се обозначи тази форма на държавно устройство – единна държава с предоставен от центъра разширен статут на автономия на дадени региони.
Каталуния постепенно разширява автономията си през последните десетилетия – признание на каталунския език, самостоятелна местна полиция и пожарна и управление на местните финанси. Тъкмо тази история и този статут са в основата и на отговора защо няма нищо общо между претенциите за независимост на един самостоятелен народ с признати права в една фактическа федерация и мястото на едно етническо малцинство в еднонационална и унитарна държава без значение дали в Делиормана или на Апенините.
И на целия този фон, Мадрид смята, че силово може да удържи един народ под своята власт. Насилието, което възмути света в деня на референдума беше предшествано от не по-малко драстични нарушения на гражданските права и свободи през предходните месеци – цензура в интернет, арести, заплахи.
Как ще се развият по-нататък процесите е в ръцете на народа на Каталуния – дали ще влязат в преговори за още по-широка автономия или ще предпочетат да сбъднат мечтите на поколения каталунци за независима държавност, е въпрос на непосредствено бъдеще.
Тревожното е, че Европейският съюз, в частност Европейската комисия, демонстрира (не за първи път!) абсолютен морален релативизъм и подмяна на демократичните ценности с realpolitik. Ако приемем, че има някакво обяснение за арогантността, с която действащия испански монарх Фелипе II оправда насилието, то няма морално приемливо обяснение за позицията на Европейската комисия. Позиция, която се разкъсва между мълчанието и ретланслирането на позицията на Мадрид за „незаконността на референдума“. Представете си само за миг каква позиция, всъщност не позиция – истинска истерия, щеше да настъпи из „позлатените“ коридори на Берлямон (седалището на еврокомисарите), ако репресии, подобни на тези в Каталуния, се бяха случили в Сърбия, Русия и Венецуела. Ако си го представите, ще разберете колко фалшиви са думите на еврочиновниците за демокрация, ценности и права на човека.
Защото дори и да е незаконен един референдум на един народ с призната автономия, то над всичко стоят правото на свобода на съвестта и на мирни събрания. И няма цена, нито пък съображения, които могат да оправдаят бруталното насилие срещу свободна волеизява на мирни хора, каквато видяхме миналата неделя.
Каталунците имат право да искат своята независимост, да провеждат събрания и дори допитвания с гласуване и бюлетини, дори и да това да не се признава от централната власт за правновалиден референдум. Това е вън от всякакво съмнение! Но двойните стандарти, за съжаление, са норма в дейността на Европейската комисия не от днес. Затова колкото и да разчитат, че икономическата мотивация ще удържа ЕС като конструкция, трябва да се поучат от рухването на далеч по-солидни империи в миналото, когато моралното разложение е предизвиквало и икономически сътресения и държавен разпад. Няма как да не е знак за такова морално разложение липсата на рязка и ясна осъдителна позиция от страна на Брюксел за действията на Мадрид.
В първите редове на Лисабонския договор се говори за върховенство на правата на човека. Чии права защити Брюксел в Каталуния? Прочее, преди да съчиняват „сценарии“ за развитието на ЕС, които са нищо друго освен различни схеми за разпределяне на власт и финансови ресурси, ЕС трябва да отговори на един фундаментален въпрос – има ли свое общо разбиране за свободата, правата на човека и демокрацията.
Иредентизмът, сиреч стремежът на народите към обособяване и независимост, винаги е бил и ще остане деликатна и особено чувствителна политическа тема. Тема, заредена със страхове от "ефект на доминото". И, следователно, тема, в която по правило действат не правилата, а предимно интересите.
Дали референдумът в Каталуния е незаконен е важен въпрос, но над него – и по важност и по принадлежност към демокрацията – стои въпроса за волята и стремежите на един народ. Референдумът или другите политически средства за изразяване на тази воля са само формален, процедурен инструмент, който не е в състояние да подмени или изтрие тази воля и тези стремежи.
Факт е, че народът на Каталуния в преобладаващата си част и то не от днес се стреми към свое обособяване, включително към независимост.
Факт е също, че този народ не съставлява етническо или езиково малцинство в единна еднонационална държава, а е призната по конституция отделна националност със свои изконни права, език, идентичност и история. Каталанският език е от семейството на романските езици, който говорещите кастилски – съвременният испански език – не разбират добре.
Факт е също, че съвременната испанска държава е резултат не от някакъв общоиспански държавотворен порив, а от една присъща на феодалните времена персонална уния, в която влизат самостоятелни държавни образувания след монархическото бракосъчетание на Изабела Кастилска и Фернандо II Арагонски през 1469 г. Графство Барселона, както е известна през Средновековието днешна Каталуния, също става предмет на подобна персонална уния между феодални престолонаследници и през XII се включва в състава на Кралство Арагон. През 1871 г. се прави опит за обявяване на независимост, но след преговори каталунците остават в състава на Испания. Нов опит се прави 30-те години на XX столетие, но е брутално погазен от франкистката диктатура.
Споменавам тази хроника не за друго, а за да се подчертае, че независимостта на Каталуния, е устойчив и исторически обусловен въпрос, а не продукт на някакъв конюнктурен национализъм, пламнал в условията на финансово-икономическата криза на днешна Испания.
Съвременната конституция на Кралство Испания от 1978 г. е продукт на сложния баланс между юнионистите, които се застъпват за единна и централизирана държава, и федералистите, които застъпват идентичността и автономията на каталунци, арагонци, наварци, баски и пр. Без да е прогласена изрично за федерация, Испания е фактическа федерация. В теорията на конституционното право се използва понятието „деволюция“, за да се обозначи тази форма на държавно устройство – единна държава с предоставен от центъра разширен статут на автономия на дадени региони.
Каталуния постепенно разширява автономията си през последните десетилетия – признание на каталунския език, самостоятелна местна полиция и пожарна и управление на местните финанси. Тъкмо тази история и този статут са в основата и на отговора защо няма нищо общо между претенциите за независимост на един самостоятелен народ с признати права в една фактическа федерация и мястото на едно етническо малцинство в еднонационална и унитарна държава без значение дали в Делиормана или на Апенините.
И на целия този фон, Мадрид смята, че силово може да удържи един народ под своята власт. Насилието, което възмути света в деня на референдума беше предшествано от не по-малко драстични нарушения на гражданските права и свободи през предходните месеци – цензура в интернет, арести, заплахи.
Как ще се развият по-нататък процесите е в ръцете на народа на Каталуния – дали ще влязат в преговори за още по-широка автономия или ще предпочетат да сбъднат мечтите на поколения каталунци за независима държавност, е въпрос на непосредствено бъдеще.
Тревожното е, че Европейският съюз, в частност Европейската комисия, демонстрира (не за първи път!) абсолютен морален релативизъм и подмяна на демократичните ценности с realpolitik. Ако приемем, че има някакво обяснение за арогантността, с която действащия испански монарх Фелипе II оправда насилието, то няма морално приемливо обяснение за позицията на Европейската комисия. Позиция, която се разкъсва между мълчанието и ретланслирането на позицията на Мадрид за „незаконността на референдума“. Представете си само за миг каква позиция, всъщност не позиция – истинска истерия, щеше да настъпи из „позлатените“ коридори на Берлямон (седалището на еврокомисарите), ако репресии, подобни на тези в Каталуния, се бяха случили в Сърбия, Русия и Венецуела. Ако си го представите, ще разберете колко фалшиви са думите на еврочиновниците за демокрация, ценности и права на човека.
Защото дори и да е незаконен един референдум на един народ с призната автономия, то над всичко стоят правото на свобода на съвестта и на мирни събрания. И няма цена, нито пък съображения, които могат да оправдаят бруталното насилие срещу свободна волеизява на мирни хора, каквато видяхме миналата неделя.
Каталунците имат право да искат своята независимост, да провеждат събрания и дори допитвания с гласуване и бюлетини, дори и да това да не се признава от централната власт за правновалиден референдум. Това е вън от всякакво съмнение! Но двойните стандарти, за съжаление, са норма в дейността на Европейската комисия не от днес. Затова колкото и да разчитат, че икономическата мотивация ще удържа ЕС като конструкция, трябва да се поучат от рухването на далеч по-солидни империи в миналото, когато моралното разложение е предизвиквало и икономически сътресения и държавен разпад. Няма как да не е знак за такова морално разложение липсата на рязка и ясна осъдителна позиция от страна на Брюксел за действията на Мадрид.
В първите редове на Лисабонския договор се говори за върховенство на правата на човека. Чии права защити Брюксел в Каталуния? Прочее, преди да съчиняват „сценарии“ за развитието на ЕС, които са нищо друго освен различни схеми за разпределяне на власт и финансови ресурси, ЕС трябва да отговори на един фундаментален въпрос – има ли свое общо разбиране за свободата, правата на човека и демокрацията.