По това време тя е най-големият плавателен съд в света от този клас и бързият край на нейната военна история е изпълнен с неясноти и конспирации. Дир.бг припомня какво се е случило преди 76 години.

Подводницата носи името на френския корсар Робер Сюркуф. Пусната е на вода още през 1929 г., а през 1934 г. е приета на служба във военноморския флот.

8 години по-късно - на 12 февруари, "Сюркуф” напуска Бермудите и взема курс към Панамския канал за преминаване в Тихия океан. Заради повредения двигател по време на скорошната операция по освобождаване на архипелага Сен Пиер и Микелон, подводницата е способна да плава само в надводно положение и то с максимална скорост от 13 възела.

Дълго време се смята, че във фаталната нощ - на около 80 мили северно от панамския пристанищен град Кристобал, тя е потопена от военния товарен кораб на САЩ "Томсън Лайкс”. Американският капитан докладва, че се е върнал, но на мястото вече нямало нищо. Екипажът на "Томсън Лайкс” извършва търсене до сутринта, но открива само нефтени петна. Няма следи нито от хора, нито от отломки.

Разследване на френска комисия стига до извода, че причина за потапянето на "Сюркуф” е приятелски огън от страна на патрулиращ хидросамолет PBY Catalina, който изпълнява охранителна мисия срещу подводници в района. По грешка тя е взета за голяма германска или японска подводница и е атакувана с гранати.

Има обаче и други версии, някои от които чисто спекулативни - като например, че подводницата е погълната от загадъчния Бермудски триъгълник.

Сред по достоверните съмнения обаче е тази, че "Сюркуф" е била засечена в пролива на Лонг Айлъд да презарежда германска подводница, и двете са били потопени от американските подводници USS Mackerel и USS Marlin, или от малък наблюдателен дирижабъл на Бреговата охрана на САЩ.

В отговор на тази теория обаче, капитан Джулиъс Грайгор-младши от резерва на ВМС на САЩ предлага награда от 1 милион долара на всеки, който може да докаже, че "Сюркуф" е участвала в действия в ущърб на Съюзниците. Наградата така и не е потърсена от никого.

В книгата си "Кой потопи Сюркуф" британецът Джеймс Расбриджър разглежда версиите за гибелта на подводницата, като отхвърля всички, освен една - документите на 6-та Тежка бомбардировъчна група, оперираща от Панама, свидетелстват за потопена голяма вражеска подводница на 19 февруари 1942 г. Нито една германска подводница не е загубена там тогава, това би могла да бъде единствено френската.

Мощта на "подводния крайцер"

"Подводният крайцер", както наричат тогава "Сюркуф", е проектиран да участва в надводни битки и затова е въоръжен с две 203 мм (8-инчови) оръдия, две 37 мм зенитни оръдия, четири 13,2 мм зенитни картечници, шест 550 мм (22-инчови) и четири 400 мм (16-инчови) торпедни тръби, първите с боезапас от 14, а вторите – от 8 торпеда.

"Сюркуф" е дълга 110 метра, широка - 9,1 метра, подводната й водоизместимост е 4304 тона, а работна дълбочина на потапяне – 80 м. Тя е предназначена за океански комуникации на далечина 12 000 мили (22 000 км), автономност на плаването 90 дни със скорост в подводно положение – 10 възела (18,5 км/час) и в надводно – 18,5 възела.

Подводницата може да води до 11 км прицелен артилерийски огън в полупотопено състояние, като само оръдията излизат над водата.

Подводницата разполага и с хангар за самолет Besson MB.411, който може да се използва и за разузнаване, и за насочване на артилерийския огън, с което максималният обхват на главния калибър става 21 морски мили.

По онова време тя е връх в опитите, предприети след Първата световна война, да се съчетае подводна лодка с огневата мощ на надводен кораб. Подписаният през 1922 г. Вашингтонски договор налага ограничения в тонажа и броя на надводните кораби, но не и на подводниците. Затова повечето морски държави опитват да създадат подводници, способни да изпълняват ролята на крейцери.

За Франция обаче "Сюркуф” се оказва единствена. През 1930 г. пък влиза в сила Лондонският морски договор, който ограничава главния артилерийски калибър на подводниците до 155-мм на оръдията. В него се прави специално изключение за полупостроената "Сюркуф”, но се спира строителството на останалите, тъй като надвишават въведеното ограничение за 2000 т. До средата на 1940-те години „Сюркуф” е най-големият плавателен съд в този клас до построяването на японските подводници I-400 "Сентоку”.

Офицерът за свръзка на съюзническите сили капитан Френсис Бойер обаче разказва:

„Подводницата имаше куполна установка с две 8-дюймови оръдия. По идея при сближаване с целта ние трябваше да изкараме дулата на оръдията и да стреляме, оставайки под водата. Но това не ставаше: имахме сериозни трудности с осигуряването на водонепроницаемостта на оръдейния купол. Като боен кораб той нищо не струваше, гигантско подводно чудовище.”