Това коментира в интервю пред Дир.бг политологът Татяна Буруджиева по повод 100-те дни управление на кабинета „Борисов-3".  

Общото впечатление от способността на правителството да формулира и прави политики, предизвиква съмнения, че властта по-скоро се употребява, отколкото се упражнява, каза Татяна Буруджиева.

- Как оценявате свършеното от правителството „Борисов-3" през първите 100 дни от управлението му, госпожо Буруджиева?

- Имаме правителство и то навърши 100 дни. Тази пионерска възторженост от факта, че правителството все още функционира, май е най-положителното, което може да се каже след тези първи три месеца във властта на коалицията между ГЕРБ и „Патриотите“.

Изглежда почти нищожно, но всъщност е много важно. Защото е основният критерий, по който следва да оценяваме работата на кабинета. Да направиш правителство в ситуация на победа на изборите, но с ясна заявка от гражданите, че за пореден път не ти дават правото на управляваш самостоятелно, се превръща в истинска тегоба за ГЕРБ. Така горди по избори и така неприятно изненадани от категоричната воля на хората да не им дадат цялата власт.

- Личи ли по нещо, че премиерът Борисов си е взел поука от двата недовършени мандата, ГЕРБ промени ли коалиционното си поведение?

- Ако съдим по първите стъпки на правителството, нищо стабилно не се очертава. Макар и в началото достигането до властта да изглеждаше най-големият приоритет и на четирите формации, които, след покрити с мълчание и загадъчност преговори, успяха да съставят правителство, днес нещата вече не изглеждат така.

Споразумението, което подписаха, за да съставят правителство, съдържаше твърде общи положения и ясно подсказваше, че основните противоречия не са преодолени. Но има категорична воля да се усвоява власт, т. е. да има правителство. Сега, след като имаме вече и правителствена програма, с все по-нарастваща сигурност може да се твърди, че стабилността на управлението е все по-илюзорна и повече на думи, отколкото в делата. Нека се опитаме да изясним какво направи правителството и защо все повече анализатори са скептични за пълен мандат, а все повече журналисти започват разговора за управлението с този въпрос.

Три са основните критерии, според които би следвало да се оценява един кабинет – политиките, взимането на решения и кадровия потенциал. Относно политиките, представената правителствена програма е твърде интересно четиво. Тя доказва, че дори един министър да има професионалния опит и политическата воля, едва ли ще направи нещо полезно.

Нека вземем пример с културата. Там първата задача е да се изготви стратегия. Отлично. Още повече, че толкова години тя все се изготвя. Освен това, без нея как да се взимат по-нататък решения и да се провеждат политики. На пръв поглед всичко изглежда перфектно. Но, само едно сериозно – „но“. И то е финансирането.

Няколкото конкретни законопроекта, както и многото общи приказки след тях не дават отговор на въпроса за това как правителството ще работи за създадената от стратегията /нека вярваме, че такава все пак ще се приеме/ политика.

Няма отговор и по отношение продължаващото погазване на закона, приет по предложение на ГЕРБ, докато беше в опозиция и гарантиращ всяка година процент от приходите от хазарта да отива за култура.

Или пък да видим какво става в спорта. Там ще има закон. Който ще уреди какво? Факт е, че не само спортистите ни, но и всяко българско дете няма условия, за да спортува. Министърът се хвали, че ще ремонтира салоните в училищата, защото г-н Цветанов така обеща. И вярвам – ще го направи. Но, този министър, който е и бивш спортист, сигурно е забравил, че 70% от времето за спорт на учениците е навън. Дори в северните държави в Европа. Та, защо почва от 30-те процента, а не от дворовете на училищата, които са и основното място за извънучилищен спорт? Какво да мислим тогава за логиката и приоритетите на бъдещия закон?!

Може да се даде пример и с вече внесения Закон за превенция и борба с корупцията. Който на практика е старият закон, предложен от Кунева, с 1-2 промени – например, премахването на анонимните доноси. Защо тогава от правителството така се хвалят, че става дума на нов закон, който да покаже категоричната воля да се справят с корупцията. На практика, този текст гарантира на управляващите, че новият орган ще е в техни ръце и, следователно, ако се наложи, може да им гарантира спокойствие. Не е възможно да продължим по всяка от сферите на управление.

Но, общото впечатление от способността на правителството да формулира и прави политики предизвиква съмнения, че властта по-скоро се употребява, отколкото се упражнява.

За взимането на решения едва ли е необходимо да припомням отделни случаи. Достатъчно е да погледнем оформящата се тенденция на противоречия и разнопосочност. При това, всичко започва да приема формата на битки вътре в партиите, не само между ГЕРБ и „Патриотите“.

Процесът на взимане на решения остава напълно непрозрачен и предизвиква естествени опити не само у анализаторите, но и сред гражданите сами да си обяснят как точно стават нещата. За сега тези обяснения се въртят в сравнително удобни за управлението полета, налагани често и от самите тях. Като предстоящото председателство или пък самата власт. Далеч по-неприятен е фактът на самото наличие на такива интерпретации. Те са основен източник на нарастване убедеността, че правителството няма да го бъде.

Ако и в дните след първите 100 дни продължи съмнението в начина на вземане на решения, т. е. в основанията да се прави едно или друго в политиката, то можем да очакваме само едно – стабилизиране. Но не на правителството, а на негативните оценки за неговата работа.

- По време на изборите партиите демонстрираха, че заменят старите политици със „свежа кръв“, но скандалите в парламента станаха повече?!

- Кадровият потенциал беше демонстриран по няколко, при това все скандални начини. Парламентът, който винаги се е отличавал с най-нисък рейтинг, сега показа, че много малкото доверие може да се превърне в нищожно малко. И за това вина има не само най-голямата бройка за такъв период на поискани и свалени имунитети на народните представители. Но и на липсата на политически дебат.

Парламентът е загубил и малкото характеристики на основна политическа институция, а демократичният му характер е в риск поради отказ от изпълнение на основната му функция – да създава законодателство, което да гарантира общественото благо и интересите на гражданите. За никого не са изненада нито скандалното поведение на партийни величия по места, нито незабавната реакция за изчистването на партиите от тях.

- По какво се различава настоящият от предишния парламент тогава?

- Различното през тези 100 дни е демонстрацията на наличието на две Българии – едната на хората, другата на политиците. В първата имаш привилегията да чакаш на спирката – с повече сигурност, че автобусът ще дойде преди пияният шофьор без книжка да се блъсне, отколкото, че ще дочакаш повишение на доходите. Във втората – на политиците, има само един проблем – ще успееш ли навреме да разбереш кой е новият ти господар, при поредните размествания на любовта и доверието на лидера.

Боршош не успя, нито онзи депутат със суджуците /така и не успях да му запомня името, а трябва!/. Дори неизменният любимец на лидера – Томислав Дончев, изглеждаше крайно нелепо в обясненията, че сигнали е имало, но той не е знаел какво да прави с тях. Това поне гарантира, че той няма да е ръководител на новия мега орган за борба с корупцията – те все пак със сигнали ще работят хората.

- И ако трябва да обобщите?

- Ако трябва и можем нещо да обобщим за тези първи 100 дни, то е първо, че в правителството и да искат някои от министрите, не могат да работят. Вероятно просто няма свежи пари. Защото колкото и да се хвалим с тези милиарди, които имаме, тях не можем да ги ползваме за политики.

Второ, реформи няма да има. Не само, защото дори правителството вече не споменава за тях, но и защото, както вече отбелязах – пари няма. А доказателство за това, че реформи без финансирането им не стават, са предишните два мандата на правителството.

Трето, от сигурността остана само надеждата, че все пак, поне до края на председателството, правителство ще имаме. Очакванията, че то ще свърши нещо от обещаното – доходи, развитие на българския бизнес, приоритет на образованието, и прочее, и прочее, почти няма, както показват социологическите данни.

Така че, някой може да реши, че това е добра новина – няма големи очаквания, следователно – каквото и да направи оттук нататък правителството, то ще е все добро. Но, лошата новина е, че когато няма очаквания едно правителство да свърши работа, то няма и за какво да имаш такова правителство.