Печелим време, губим бъдеще, тънейки в далаверки – в общия ни Европейски дом? Нали за друго се събрахме? Това си мисля, когато чакам на опашка пред бензиностанцията в пограничния Ивайловград.

Същата мисъл ме спохожда и в магазините за хранителни стоки, и в магазините за бяла техника, и в складовете за строителна техника, където нашите съседи гърци купуват ли купуват на поразия. Разбира се, не съобщавам нещо ново, задавам само въпрос в стил „Когато печелим, какво губим?”.

Гърците, влезли преди нас в Европейския съюз, натрупали неимоверни борчове, дето изплащане нямат, купуват днес от българско на сметка не само стоки от първа, втора, трета и не знам каква си необходимост /праз и маслини си купуват от нашия пазар и то тяхно производство!/.

Печели ли от това държавата ни? Не разбирам, питам. Печелят нашите търговци, а може би и производители. Това е добре! Но едва ли се съживява видимо икономиката ни. Защото гърците купуват, и това е лошото, най-евтино евтината ни работна ръка край браздата. Българката, често средно образована, с мотиката си през лятото окопава за по 25 евро гръцкия памук! Че цели 50 лева кой фермер в България ще ти ги даде, нали ще се разори, ще каже някой! Те, гръцките субсидии, са по-големи, хем за едни и същи култури, затова ни ползват като роби, ще кажат други. Какви роби – ще кажат трети – къде у нас такива пари? Така е. Но на никого май не му пука, че окопавайки памука на гърците и окопавайки днес криво-ляво семейния си бюджет, българката подкопава яко българската икономика и то точно в нейния пограничен район. Защото точно там българските бизнесмени не могат да бъдат конкурентоспособни на гръцките си колеги в търсенето на работна ръка. А как виждате устойчиво развитие без добри и постоянни работници? Едва ли ще се засили някой от централна България да се хване на работа край браздата.

Как стоят нещата при гърците?

Гъркът, със сегашния си стандарт, и с положението евро-лев, си е гарантирал поне това, че няма да гладува. Засега. Трябва само от време на време, привечер, по хладното, да яхва колата си, да минава граничния пункт, да речем един път седмично, и там, на 2 км от границата, в началото на българско градче, да зареди до горе резервоара си с гориво, да си напълни и газовата бутилка и с парите, които е икономисал, зареждайки у нас, да си накупи храна в близкия супермаркет, да хапне в ресторанта на воля и да се върне с препълнен багажник и „тумбак” в родната си страна. И той край границата! И той доволен, и нашите търговци доволни! Точка! Но доволството е само на повърхността. Защото то е моментен социален отдушник, но и пълзяща катастрофа за гръцките търговци и бизнесмени производители. Търговията им замира! Бензиностанциите пустеят! Работниците негодуват – трябва да се конкурират с нашите за мизерните за Гърция 25 евро! За техния стандарт те са нищо, особено и ако са без осигуровките! Какво им остава и на гръцките „трудящи се” – и те като нашите, най-добрите от тях да поемат на гурбет в Европа, да оголят и без това голата им икономика. Също като нашата.

Какво печелим като се надхитряме помежду си? Печелим време, губим бъдеще, тънейки в далаверки – в общия ни Европейски дом? Нали за друго се събрахме?

*Коментарът е публикуван в "Нов живот" и е адресиран на вниманието на господин Огнян Златев, ръководител на Представителството на Европейската комисия в България.