Е, когато се гази с ботуши по оголените нерви на националната сигурност, у мен се задвижва - и като първа, и като втора сигнална система – несъгласието на глас, словесното бунтуване срещу щетите, които се нанасят на държавата и обществото ни.
А как иначе?
Та ние като народ постепенно свикнахме за несвършената работа от управляващите (които и да са те) да приемаме техните обяснения и оправдания с извънредността на ситуацията, с драматизма на случващото се, с нелепото стечение на обстоятелствата и с международното положение.
Ето защо беше въпрос на време управляващите да се досетят не само да се оправдават постфактум с тези процеси и фактори, но и предварително да ни подготвят за евентуалното им случване (като извънредното и невиждано явление - през януари да вали обилен сняг), с което да минимизират нашите очаквания за управленска ефективност.
Също така ние свикнахме лека-полека за свършената от управляващите (които и да са те) работа, да им благодарим доземи, като на единствени и неповторими, макар че всъщност те именно затова са там и затова именно са им дадени такива огромни власт, привилегии, благини и ресурси.
Така че конкретното в дейността на управляващите, конкретното в това, което и както те управляват, наистина все по-малко ме вълнува и ангажира съзнанието ми.
Текущите неща, ежедневните неразбории и безхаберия минават и заминават. Вълнуваме се за даден проблем, после той като всяко чудо за три дни отминава и идва нещо друго или ни подхвърлят нещо друго. И ние се люшкаме и лашкаме в новата посока на това нещо друго, оставяме си коментарите по предното ни вълнение незавършени, на половин дума, започваме задъхани да споделяме мнения и да правим оценки за съвсем, ама съвсем актуалното. Докато, както си му е редът, дойде или ни подхвърлят нещо по-друго от това друго нещо.
Мимолетното, обичайното, преходното е важно, разбира се, но то, както току-що казах, бива затрупано от почти същото по важност следващо, както апокалипсисният сняг тези дни затрупа толкова много болки и болежки на нашия социум, че с дни и с лопати да го ринем, пак няма да ги изринем с предишното ни възприятие за болезнеността, актуалността и спешността им.
Щом новото затрупа старото, което съвсем доскоро беше сякаш също съвсем ново, то няма особен смисъл да го разравяш. Разровиш ли го ще мирише. Ще вони. И най-много отново да ни отклони вниманието от главното, от същественото.
Защото практически всичко, което ние като общество дискутираме, от което като народ се вълнуваме, е само на повърхността, избило е отгоре като пъпка, като цирей и с грозния си вид или с нетърпимата си миризма влияе на нашите сетива и завладява вниманието ни.
А трябва да анализираме същността, същината, причините за случващото се. Ето това все повече ме привлича – как да можем да си дадем сметка, че всичко, което ни се случва е преди всичко следствие от по-сложни и по-опасни процеси, от по-дълбоки, системни и структурни трансформации, по-скоро деформации и малформации?
Така че мен много повече ме вълнува болестта, разяждаща обществото и държавата ни. Даже не болестта, а болестите. Дълбоките вътрешни болести. Патологиите. Анормалностите. Ненормалностите.
Техният анализ подсказва, по-скоро крещи в оглушалите ни уши - случва се нещо страшно във и със страната ни и то може да е непреодолимо и непоправимо.
Дайте да се опитаме първо да го видим, после да го осъзнаем, след това да го разберем и накрая да измислим какво да правим, за да спрем метастазите му.
В момента, покрай науката, над която работя и книгата, която пиша, намирам, чувствам се задължен и принуден да намирам, време за разсъждения именно над тези дълбинни, дълбочинни процеси, над тези аномалии и патологии в България и с България.
Защото утре или вдругиден управляващите могат да станат по-интелигентни, да се научат след толкова експерименти върху българския народ и българската държава, да управляват по-добре. Страната ни може да пречупи негативните тенденции и да спре пропадането си, да тръгне лека-полека нагоре. Но това, което се случва днес и сега, тези дълбинни, дълбочинни процеси, тези аномалии и патологии, тези трайни увреждания ще са ни нанесли такива щети и поражения, че тяхното разлагащо и съсипващо ни въздействие ще ни дърпа надолу, ще бъде почти непреодолима преграда, като букаите на спънат кон. И тяхната дума ще е предопределяща, без значение дали на този кон са му пораснали дори крила…
Изводите ми за ставащото в България са неутешителни и почти безутешни. В държавата ни се случва, ще го повторя и потретя – нещо наистина страшно. В нея на различни нива и в различни разрези, в различни процеси и в различни общности се появяват и умножават неспирно няколко категории страшни хора. Тук ще говоря за една от тези категории. Още не съм им намерил точното им название и затова ги наричам „мракобеси“. Но това название много повече пояснява какви са те, каква е тяхната същност, техният манталитет и менталност; то е обяснително, а ми се ще да намеря по-точно, по-ясно и по-общо название от „мракобеси“ за тази категория страшни хора.
Пояснение: Мракобесие (обскурантизъм) означава реакционност, невежество, ретроградност, назадничавост, затъпяване; враждебно отношение към знанието, просветата, науката, прогреса; насилствено, включително с жестокост и физически репресии, налагане на властова воля, с което се причинява духовна деградация на хората, намиращите се под железния ботуш на притежаващите власт над тях.
Може би с този текст ще стане поне малко по-ясно защо аз наричам тези страшни хора „мракобеси“.
Те са страшни не външно, страшни са преди всичко именно като манталитет и менталност. Това са хора арогантни, агресивни, безпардонни, прости, груби, некомпетентни, некадърни, маразматици, склонни към садизъм, безпощадни към всички, над които могат да упражняват своята безпощадност. Парвенюта, облечени с някаква власт.
Характерното за този тип мракобеси, за всеки мракобес от този тип са следните 10 черти:
1. болезнено его;
2. комплексар;
3. разрушител;
4. парвеню;
5. кариерист (връзкар, уреждач, интригант, вървящ нагоре по гърбове и през трупове);
6. опиянение, че разполага с някаква власт (може да е в семейството, да е над мъничка група дори от 2-3 човека, може да е фирма, може да е училище, може да е университет, може да е институция) и с правото без да съблюдава никакво право да решава човешки съдби;
7. ниска обща култура;
8. нрав на хищник;
9. пълна безкритичност към себе си и липса на съмнение в себе си, в това, че може да не е прав, че може и да греши;
10. непрофесионализъм (дилетантство, любителство, свещена некомпетентна простота) в това, което управлява и за което му е дадена власт.
За нищо на света не бих се съгласил, че ми се привиждат мракобеси. Как ще ми се привиждат, като аз ги виждам, натъквам се все по-често на тях! Виждат ги и се натъкват все по-често на тях мнозина мои близики, приятели, познати и споделящи с мен непознати. Повдигнете си челата и ще ги видите и вие. Впрочем, аз знам, че повечето от вас вече са ги видели. Като поясня какво разбирам под мракобес, веднага ще си кажете, че да, разбира се, че сте се натъкнали и то неведнъж, на поне един мракобес.
• Мракобесът е особен тип хуманоид, човекоид, в определен социален смисъл дори чудовище. Той е продукт на годините на Преходното Хобсово естествено състояние („война на всички против всички”, bellum omnium contra omnes, когато „животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“) и на Постпреходната Оруелова ферма (в която всички животни са равни, но някои са по-равни от другите).
• Мракобесът е синтез и апотеоз на всичко лошо, което ни се е случило през последния повече от четвърт век и е абсолютно отрицание, цинично, опростачено предизвикателство към всичко хубаво, което този последен повече от четвърт век ни е донесъл.
• Мракобесът е социален мутант, същество с увредени жлези за ценностна секреция, нравствен кастрат, етичен евнух.
• Мракобесът днес и тук е едновременно социология, културна антропология, психология и политология. Той трябва да бъде изследван, да бъде изучаван – днес и сега, защото утре и по-късно ще бъде вече фатално късно.
Мислите, че преувеличавам, че съм черноглед, че си измислям разни абсурди, някакви аномалии?
Не, на моите години човек има, уви, повече време да наблюдава живота, повече жизнен опит, повече знания и по-малко желание да се самозалъгва. Всичко си има цена. Висока е цената и да си наблюдател. А ако не се опасявах, че ще усложня прекалено разказа, щях да кажа, че в духа на системната теория на Никлас Луман, аз не съм просто Наблюдател, а съм Наблюдател от втори ред, от втори порядък, т.е.
◦ наблюдаващ наблюдаващите;
◦ възприемащ действителността с едно равнище на аналитичност, информираност, организираност и сложност по-високо;
◦ с активно, а не пасивно отношение към наблюдаването;
◦ не рефлексивен, свързан преди всичко с рефлекса (reflexion), а рефлективен, свързан преди всичко с разсъждението (reflection).
Нещо повече - за да не е мнението ми субективно, общувам - разговарям или си пиша с множество хора - близки, познати, приятели, непознати.
Така че си позволявам моралното право да кажа - не подценявайте мракобесите! Те са вече между нас, те са вече над нас, от тях зависят много пъти животът ни, здравето ни, кариерата ни, нормалното ни живеене.
Нека поразсъждаваме още известно време над и за тях - мракобесите.
Някой ще каже – такива хора е имало винаги. Несъмнено. Но от началото на Прехода са минали повече от 25 години. Това вече е измерване с категориите на поколение, т.е. това е разделителната линия, времевият обхват на едно цяло поколение. Следователно говорим за период от време, позволяващ някои явления от повърхностни, случайни, да навлязат навътре в социалния организъм на обществото, да станат закономерни.
Стихията и безнаказаността на много деструктивни процеси по време на Прехода остави обществото без дисциплиниращи и контролиращи индивидуалното и груповото поведение ценности и институции. Заедно с това възможностите за социална мобилност нагоре и надолу нараснаха експлозивно, което доведе до неистова турбулентност на движенията на различни маси хора и по хоризонтала, и още повече - по вертикала. Да добавим безумната като хаос и анархия (като правило повече изкуствено инжектирани, отколкото самовъзникващи) екстремистка промяна (преразпределяне) на характера и притежаването на огромна по мащабите си собственост.
Това създаде условия за, ако може така да се каже, радикална преоценка на ценностите, включително на редица не толкова и не само социалистически, но преди всичко традиционни за българския народ ценности.
Голяма част от хората се оказаха неспособни да захвърлят тези ценности дори и да виждаха, че те им пречат. А то си е и трудно – имаш едни свои принципи и норми, те са се превърнали в твоето истинско Аз и дай сега да ги захвърлиш като непотребен и прочетен вестник!
Но немалка част от хората „се усетиха“, разбраха, че с тези принципи и норми, с тези ценности те рискуват да се окажат губещи и лузъри, аутсайдери и маргинали и ги захвърлиха веднъж и завинаги.
Така започнаха да се нанасят поражения на социалната тъкан на обществото. Настъпи времето на социалдарвинизма, то отприщи бесове и негативни енергии в невъобразими количества и зловреди качества, злокачества.
Споменатата немалка част от хората, която се освободи най-лесно от корсета на стягащите и възпиращите принципи и норми, от присъщите на народа ни ценности, е тази СОЦИАЛНА БАЗА, СОЦИАЛНАТА ПОЧВА, от която се родиха и върху която избуяха мракобесите.
То е и разбираемо, лесно обяснимо. В условията на войнстващ социалдарвинизъм, започва развитие на такива способности, такива присъщности, такива умения и окраски, които най-добре подпомагат адаптирането към тези условия и най-ефективно спомагат за оцеляването при тях.
Нещо повече, ако в процеса на борбата за съществуване, оцеляване и налагане, възникваше някоя случайна мутация, тя бързо се закрепваше, запазваше и преминаваше в следващото поколение, но вече като вродена. Например – някой съвсем случайно намира начин как да се уреди, как да удари келепира, как да „изработи“ другите, как да сполучи най-много. И той действа бързо и безкомпромисно, действа съзнателно и съзнавайки, че това, което прави не е много добре и-или не е много законно, не е никак почтено и дори изобщо не е човешко. Той го прави (до)някъде и по ПРИНУДА, защото иначе няма да успее. След него, обаче, идват неговите духовни или даже в прекия смисъл собствени деца, които подобен начин на действие го имат вече в гените си, в своето ДНК, в своята както биологическа, така и социална същност. Ако той прави нещо по ПРИНУДА, като ПОСЛЕДНО СРЕДСТВО, те вече правят същото от ИЗГОДА, като ПЪРВО СРЕДСТВО, започват именно с него, по този начин.
Както казах, това е СОЦИАЛНАТА БАЗА, това е СОЦИАЛНАТА ПОЧВА, които плодят мракобесите. Мракобесите са рожба на социалдарвинизма на Прехода и Постпреходното статукво. Те са абсурден и в същото време естествен продукт на премахването на абсолютно всички изисквания и всякакви ограничения, на абсолютно всички разуумни принципи и логични критерии за поне някакъв, за поне минимален задължителен професионализъм при заемането на който е да е пост, на каквато и да е позиция у нас.
Ако нещо отличава мракобесите от общата им социална база, от общата им социална почва, от която са се пръкнали, това е, че при тях има силен и алчен, вълчи, хищен НАГОН ЗА ВЛАСТ. За някаква власт. Тази власт, както бе посочено вече, може да не е задължително в държавата и в някаква нейна институция – тя може да бъде където и да е - в семейството, над мъничка група хора, в някаква фирма и т.н.
Нека бъда пределно ясен – в това да искаш власт, да се стремиш към власт по принцип няма нищо лошо и подсъдно, нищо морално укоримо и нравствено осквернимо. Според различни учени, определен процент, 4% (може дори 5, 6, 7%) от хората имат у тях, в себе си, вграден поривът към власт, страстта за власт. Но ние тук говорим не изобщо за жадността за власт, а за деструктивните, негативните, злостните, мракобесните потребности от власт, чрез която да се разбиват съдби, да се унижават хора, да се вреди на съществуващото, да се руши работещото. На мракобесите властта е нужна само за това или основно за това. А не за главното, с което се свързва властта в демократичните общества – да се водят управляваните към по-добро, да се стратегира, да се реализира мисия, да се дава всичко от себе си, да се полага грижа за общото благо, чрез което да се гарантира благото на индивидите или поне на повечето от тях.
Властта влече мракобесите така неистово поради следните няколко причини:
Първо, те видяха, че най-безрисковият бизнес с най-висока възвращаемост и най-изгодни финансови и имуществени удари у нас е властта. Защо човек да си губи времето да развива някакви свои идеи, да взема кредити, да се бори с капризите на пазара, да влага енергия и здраве в някакво предприятие или проект, след като чрез властта може да си реши проблемите за един мандат, за няколко години, за няколко месеца понякога.
Второ, за да имаш по-голяма власт, ти трябва да стъпиш някак на първото стъпало на влака на властта, да влезеш в най-последния й вагон, да се настаниш в третата й класа и после да започнеш да се придвижваш напред и нагоре.
С други думи, да си във властта и да имаш власт означава най-напред и първо да влезеш във властта - където и да е, на каквото и ниво да е и да имаш някаква, каквато и да е, дори първоначално съвсем мъничка власт.
Трето, властта е това, което те прави у нас човек, видим, значещ (поне нещо), почтен и тачен.
Властта у нас пере всякакви грехове, тя е безнаказана, тя дава сертификат за стойностност, тя е уважавана. Да си човек у нас означава да имаш власт - нямаш ли поне някаква власт, ти си обикновен човек, ти си последна дупка на кавала, ти си нищо, даже нещо повече от нищо, ти си нищожество.
И четвърто, властта, колкото и малка да е дори тя, дава на имащия я правото и възможността да се разпорежда с човешки съдби, да господства над другите хорица, да ги смазва и унищожава, да ги превръща в трепетлики и плашльовци, в хленчовци и сволоч.
Чрез властта човек може да си избива комплексите; да дава воля на агресията в себе си в частност и на злото в себе си като цяло; да се опиянява от собствената си несъстоятелност; да си отмъщава за всичко, с което го е ощетила природата; да бъде това, което най-много обича – жесток, страхуващ, мразещ и наказващ.
В този смисъл не е най-важното каква точно е властта (о, да, все пак колкото повече и по-висока власт, толкова повече и по-нависоко, толкова по-добре!) – най-важното е ДА Е ВЛАСТ – може и над един човек, и над двама-трима, над малка група хора, над общност, над подчинените в институция, фирма, военна част, полицейско управление, университет, училище, болница, над обществото, над държавата… Важното е каква е властта и над кого, но далеч по-важното е ДА Е ВЛАСТ. Някаква власт, поне някаква власт…
Много пъти ще се повтарям тук - че поне засега мракобесите са неотличими от останалите хора.
Да, те сега (и засега) са неразличими от нас на пръв (и не само на пръв) поглед. Ала как да ги разпознаем?
Има един начин, най-малкото един начин: Дайте им власт.
У нас е толкова вредно разбирането – дай на човека власт и му гледай акъла. Това разбиране ни е нанесло ужасно много вреди! А би трябвало да бъде точно обратното – първо му гледай акъла на човек и едва после прецени дали да му дадеш власт.
И все пак, това е критерий: Дай на мракобеса власт и ще го видиш в пълната му прелест. Властта за него е наркотик, нещо повече от това, казахме го вече – властта за мракобеса е нагон…
Добре, можем да го приемем и така – не давайте на мракобесите власт, само им я обещайте!
Тук първо, за да намалим темпото, ще споделя спомен от ранната демокрация. Мой приятел от Координационния съвет на СДС в Перник обичаше да се шегува:
- Срещнеш човек на площада, подхвърлиш му небрежно дали има нещо против да завъртим името му евентуално за общински съветник и от този момент той изправя стойката, вирва главата и върви с походка минимум на кмет, а защо не и минимум на заместник-министър…
И така, обещайте на мракобесите власт и ще видите как козината им настръхва, ноктите им се изправят, кучешките им зъби се оголват и в очите им проблясват зли искри.
Мракобесите не са моя фикция, напротив, напротив!
Огледайте се – те може да са редом до вас, а може вече да са ви станали началници и вие напразно си мислите, че те ще си останат такива, каквито са били доскоро. Не, много скоро ще се убедите в противното.
Мракобесите затова аз ги наричам мракобеси, защото те властват мракобесно. Мачкат тези под тях, обиждат ги, наричат ги боклуци, отпадъци, прошляци, простаци; псуват ги малко или повече прилично (ако има по-прилична форма на псувните); карат ги да се чувстват слаби, беззащитни; крещят им в кабинетите, в офисите, в аудиториите, в лабораториите, на плацовете, пред компютрите, пред чертожните дъски и въобще, където ги пресрещнат; дават им да разберат кой командва парада.
Това бързо плодене на мракобеси у нас е пряк и непосредствен резултат от деструктивните процеси в обществото ни, от неговото разобществяване.
Културните антрополози и социалните психолози знаят, че в една общност винаги в началото деструктивните, анти-общностни индивиди печелят, те печелят не само в самото начало, а и в краткосрочен план. Но само в краткосрочен план. Ако обществото е общество и иска да бъде общество, има волята да бъде общество, тогава в по-дългосрочен план в него печелят конструктивните, про-общностни индивиди.
Пример: Има един вид прилепи-вампири, смучещи кръв от жертвите. Когато се върнат от лов, ако някой прилеп не е успял да се нахрани и е гладен, незабавно някой от ситите прилепи ще му даде (повърне) част от кръвта, която е изсмукал. Когато някой следващ път ролите са разменени, тогава прилепът, който е бил нахранен, връща жеста на прилепа, който го е нахранил.
Ненапразно именно прилепите-вампири имат най-сложната социална организация сред всички видове прилепи.
Това, което тези прилепи-вампири правят, се нарича реципрочен алтруизъм.
Осъществяването на реципрочния алтруизъм изисква сложност на организацията и той самият я усложнява, защото по същността си е социална функция, която може да бъде устойчива при наличието на съответната усложнена социална структура.
Нека допуснем сега, че някои прилепи решат по принцип да не връщат жеста, т.е. да имат егоистично, а не алтруистично поведение. Това означава, че при другите, при алтруистичните прилепи, ще възникне необходимост да ги запомнят, т.е. да запомнят егоистичните прилепи. А понеже прилепите-алтруисти ще се почувстват застрашени от поведението на прилепите-егоисти, то те ще трябва да изградят нови навици и процедури на взаимодействие помежду си, за да минимизират негативните ефекти от постъпките на егоистичните прилепи и да намерят съответни компенсации като потърпевши от това поведение. При алтруистичните прилепи ще се интензифицира динамиката на социалната им памет и ще се засилят връзките им на взаимодействие. Изпаднат ли в беда след неуспешен „лов“, прилепите-егоисти няма да получават храна, докато ощетените от това им поведение прилепи ще бъдат компенсирани от други дарители (алтруисти).
Ето защо дори на първо време,
- в краткосрочен план, да изглежда, че прилепите-егоисти са в по-изгодна позиция (те са получили храна от прилепите-алтруисти при свой неуспешен лов, но не са върнали жеста следващия път) - те временно ще станат по-силни физически, ще подобрят възможностите си за оцеляване и продължаване на рода, а значи и шансовете за възпроизводство на своите гени,
- в дългосрочен план прилепите егоисти ще бъдат в негативна, в неизгодна, в губеща позиция.
Това е така, защото, от една страна, те няма да получават храна след неуспешен лов, а освен това ще бъдат изолирани от социалните връзки и няма да се ползват от преимуществата, които предоставя общността.
При подобно развитие, да го поясня още веднъж, в краткосрочен план предимство ще получат и ще започват да се увеличават прилепите-егоисти, но в дългосрочен план те ще бъдат в много неизгодна позиция и ще започнат рязко да намаляват като брой, до практическото им изчезване, т.е. до превръщането на групата (ятото, стадото) от прилепи почти изцяло, ако не и изцяло от прилепи-алтруисти.
Съвсем естествено и логично е, че един „разумен“ прилеп-вампир ще предпочете да участва в играта реципрочен алтруизъм дори тя да не е по вкуса на неговия вътрешен свят. Всъщност „неразумните“ прилепи, поради лошите си шансове да оцелеят, ще са минимизирани или изчезнали, така че общността всъщност работи в полза на „разумните“ прилепи, които доброволно или по принуда практикуват реципрочен алтруизъм.
Проблемът обаче при нас е, че нашето общество все по-малко иска да е общество, то дори на биологическо и биосоциално равнище не иска да е като тези прилепи, камо ли на социално ниво. Ето защо при него егоистите печелят не само в краткосрочен, но и в дългосрочен план.
Социалните науки са показали, следователно, и доказали, че когато имаме общество, като единен организъм с общи цели, ценности и идеали, егоистите печелят само в краткосрочен (тактически) план, а алтруистите печелят главно в дългосрочен (стратегически) план.
Колкото повече едно общество престава да бъде общество, колкото повече то се разобществява, деградира, загнива, толкова повече егоистите печелят не само в краткосрочен (тактически) план, ни и главно в дългосрочен (стратегически) план.
В нашето общество, да продължим временно прекъснатите си разсъждения за мракобесите, те, мракобесите печелят във всякакъв план – не само и не толкова в краткосрочен, но главно и преди всичко в дългосрочен план. Те са рак, който непрекъснато произвежда метастази в обществото, който се храни с метастази: метастази – мракобеси – метастази прим и мракобеси – метастази – мракобеси прим…
Мракобесите у нас се размножават и биологически, и социално
- Биологическото им размножаване (добре, съгласен съм, по-точно е да напишем в кавички - „биологическото“) вече го разказахме – ако при тях поведенческите мотиви и похвати често са били като ПРИНУДА, като начин на оцеляване и успяване, то при техните духовни деца тези мотиви са преминали в поведенчески нагони и инстинкти, те ги прилагат вече като ИЗГОДА.
Мракобесите в страната ни са взривоопасна и социално опасна смес от животински нагони, предчовешки атавизми, първосигнални рефлекси, агресивни рецидиви, сляпо завършващи израстъци, ментални аномалии, чрез които те реализират себе си и собствените си щения винаги, когато се докопат до власт. Независимо каква власт, (поне) някаква власт.
- Социалното им размножаване става като при разпространението на страшната болест Рак. Те нападат останалите хора така, както раковите клетки нападат здравите и ги обръщат в своята вяра, сиреч в своята болест.
Мракобесите превръщат своите нови ценности, т.е. „ценности“ („При нас е така!“), в практически задължителни правила за функциониране на социума („При нас ще бъде така!“).
Пояснение:
Всяка една сложна социална система, а значи и всяко общество, има два вида норми – нормите като ценности и нормите като правила (закони).
Ценностите са специфичните маркери на Системата, свързани с нейната култура, памет, традиции и обичаи. Ценностите спояват елементите на системата. Относно безусловността на Ценностите Системата би могла да каже: „При нас е така!”.
Правилата това са законите, по които функционира Системата. Относно условността на Правилата Системата би могла да каже: „При нас ще бъде така!”.
Мракобесите правят така, че те все повече налагат своите „ценности“ като матрица върху обществото, превръщайки ги в правила. Който не играе по правилата – той е обречен.
В нашето общество (надявам се силно) все още има една критична маса хора, които не могат да се превърнат току така в мракобеси. Това са нормалните, обикновени, редови хора.
Между мракобесите и нормалните хора несъвместимостта е доминираща и всеобхватна.
Да, мракобесите още дълго и докато не им се даде или поне обещае някаква власт, ще бъдат трудно отличими от нормалните хора. Но „браковете“ между мракобесите и нормалните хора са обречени, те са задънена улица.
Между нормалния човек и мракобеса резултатът от социалната им кръстоска ще бъде като мулето (магаре с кобила) или катъра (кон с женско магаре, магарица) – да, формално кръстоската е възможна, но тя е безплодна, еволюционен тупик, не може да даде потомство.
Кръстоската между нормалния човек и мракобеса не може да дава потомство
Затова постепенно мракобесите ще се отделят от нас, ще гледат на нас сякаш сме втори сорт хора, загуба на генетичен материал. Така че мракобесите ще се размножават чрез кръстоски помежду си, сиреч с непрекъснат социален инцест (кръвосмешение и нравосмешение) и поради тази причина ще стават все по-увредени и по-уродливи.
Как, обаче да разберем, че облеченият с власт е мракобес? Та нали ние не твърдим по никакъв начин, че всеки човек с власт в България е мракобес?!
Предполагаемите проявления на мракобеса са сравнително лесни за наблюдаване:
• Мракобесът, вече го посочихме, мрази подчинените си, тероризира ги, унижава ги, довежда ги до стрес и страх, до кризи и ракове;
• Мракобесът е абсолютен дилетант, но се прави, че разбира от всичко (ала вътрешно злобее, че не разбира като хората от нищо);
• Мракобесът плоди бюрокрацията (обслужващата администрация), за сметка на работещите същността (изпълнителските кадри), заради която е създадено това, което му е поверено да управлява;
• Мракобесът набляга на това, което по съветско време се наричаше „показуха“ – показност, парата в свирката, хиперактивност за глупости, парадност, ритуали, церемонии, коктейли, пилеещи енергия и средства, но нравеща се на началството, политически правилна инициативи, вдигане на шум до небето за най-малкото снесено яйчице. За целта той страшно обича пиарстването, а по-точно специално назначените хвалипръцковци, на които им е вменено да мислят само по един начин - не е важно дали нещо се прави, а да се раздуха до небесата или поне до ушите на високото началство;
• Мракобесът смята, че всичко в поверената му структура започва от него, а онова, което е било до него трябва да бъде ликвидирано, отречено, отхвърлено, дискредитирано;
• Мракобесът си вярва, че става за всякаква властова позиция, затова по-малко се интересува къде точно ще бъде сложен да властва, главното за него е да бъде сложен някъде, където ще може да властва;
• Мракобесът прилага безогледно административната репресия; нарича „дисциплина“ тоталитарното си разбиране за надзор и бездушен порядък; държи се като фелдфебел и цербер; следи свръхстриктно и хиперформално всяка минута от работното време; затяга с полицейщина режима; слага камери по входовете и етажите; харчи парите на данъкоплатците или фирмата за граничеща с карцер свирепщина, вместо (да речем) за внедряване на добри практики в управлението и дейността или (да кажем) за wi-fi в ръководената от него структура; посочва изрични хора, следящи за безпрекословното подчинение на волята му и за целта поощрява доносничеството и взаимното ковладене и топене;
• Мракобесът няма никакво понятие от съвременни управленски технологии, от креативност, интелектуални усилия, интелигентна мотивация, търсеща решенията smart-методология, а се стреми дори с принуда, с камшика на наказанията (слава Богу все още не с наказанията на камшика) да накара хората да превключат от творчески процес към сляпо подчинение, от свободен полет на мисълта към страх от санкции и уволнения.
Не подценявайте моите тревоги. Мракобесите са проказа, цироза, пареза; те са неспирно свръхпроизводство на себеподобни, те са навсякъде и във всичко.
И няма да е далеч времето, когато от социален, те ще се превърнат в политически фактор. Тогава вече изцяло ще поемат управляването на живота ни – по свой, мракобесен маниер и тертип.
Аз вече и все по-често - в своя живот на гражданин, научен работник, преподавател, родител, критично мислещ човек – срещам типове, един от които някой ден може да се пръкне като фюрер, като дуче. Те са готови за тази си „мисия“, те са изпълнени с необходимата омраза към свестните и почтените и с достатъчната амбиция да се издигнат до по-висока власт от тази, с която в момента разполагат, ако може и до по-по-най-високата.
Повярвайте ми - някой ден някой мракобес може като стой та гледай да се докопа до висшата власт в държавата. И ордите от лично нему верни мракобеси в единен строй ще замаршируват по площадите ни, по институциите ни, по душите ни, по умовете ни, по ежедневията ни и по бъдещетата ни.
Трябва да се сепнем, да прогледнем, да намерим сензори, с които да разпознаваме маркобесничеството в зародиш.
Външната неразличимост (все още) на мракобеса от нормалния човек наистина е опасна. Това е само външна неразличимост, само външна и никаква друга. Мракобесът иначе и все повече е различен от нас като същност, като манталитет, като характер, като начин на живот, така че само чисто физически прилича на нас. Все още прилича на нас.
Ти можеш да имаш с някой мракобес обща кауза, общ проект, общи усилия, общи спомени, общи преживявания, общи чувства дори, но в един момент да се окажеш под властта му, под ботуша му, под солдафонския му гнет, под мизантропията му, а – не дай Боже – под административния му или политически садизъм.
Мракобесът задължително ще те мачка, защото със своята увредена менталност ще те подозира, че и ти си като него, че и ти си като тях, мракобесите. И затова се стремиш към същото – да му разпориш, образно казано, корема и да се възкачиш на неговото място, или най-малкото – да объркаш кариеристичния му устрем с принципността си, да му провалиш амбициозните планове. То още докато сте на една позиция, докато не се е добрал до заветното поне едно ниво по-нагоре, мракобесът е опасен, защото животът му минава в планове – на кого от колегите да скрои номер, кому от приятелите да забие нож в гърба…
Ние, нормалните хора, по принцип сме добри и-или добронамерени. Мерим другите с нашия аршин.
Още по-лошо в случая – ние имаме някакво разбиране за праг на моралност, на етичност, на нравственост, на човечност, под който индивидът сякаш не може да падне.
Тази ценностна заблуда много често ни обрича на загуба, на поражение. Защото заради нея ние почти винаги не забелязваме мракобеса. А когато го забележим, може да е вече много късно. Защото тогава съдбата ни е в неговите ръце. Или ако не чак съдбата ни, то себеуважението ни, спокойствието ни, достойнството ни, работата ни, надеждата ни, че нещата могат и да се оправят.
Ние, всеки един от нас може - човешко е - да сгреши, да не забележи мракобесите край нас. Но като общество нямаме това право!
Обществото е необходимото и достатъчно условие да има България. Затова с неговото настояще и бъдеще не можем да си играем на сляпа баба.
Това ме кара отново и отново да разсъждавам над проблема – как да имаме сетива за ранно сигнализиране и своевременно разпознаване на мракобесите? Как да наложим критерии и изисквания за заемане на всеки пост, разполагащ с власт, за да стане той недостъпен за мракобеса. Как да спрем разобществяването на обществото ни, за да минимизираме популацията на мракобесите и да не им дадем да станат повече от нас и с пълната власт над нас?
Когато говорим за мракобесите, много подходящо ми се струва да приведа пасаж от забележителния роман "Цар Плъх" на Джеймс Клавел (С., „Народна култура”, 1986 г., превод Станислава Вергилова, по-долу цитирам стр. 415). Защото в моето съзнание мракобесите са от плъша порода, т.е. социалният мракобес според мен и за мен се свързва единно и неразделимо с биологическия плъх. Мракобесът за мен и според мен е социалният плъх.
Ето съответният пасаж:
"Плъховете си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха.
Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо.
После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо… След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните — и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си.
И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният — непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно. Цар сред плъховете.“
Мракобесите – съвсем според закона на еволюцията – оцеляват и се размножават в България като отлично приспособими, като най-добре адаптиращи се към Преходната и Постпреходната среда, където водещи са деструктивните критерии и изисквания:
→ минимум ценности и максимум репресия;
→ минимум компетентност и максимум кариеризъм;
→ минимум интелект и максимум сила;
→ минимум солидарност и максимум егоизъм.
С това можем да си обясним всичко, което се случва у нас – на всички нива, във всички видове собственост. Каквато е средата, каквито са „законите на живота“, такива са най-успяващите, най-пригодните, най-много жадуващите власт и най-много от властта имащите. И те се обграждат със себеподобни, защото се намирисват, подушват се, че са от една порода – плъшата. Те са, както ги нарича един мой приятел, гризачи, способни да изгризат всички и всичко… Ако и когато тези гризачи победят, мрачно вещае моят приятел, тогава в разобщественото напълно наше общество ще има антидемокрация, нещо, коренно противоположно на демокрация; нещо, което не е ясно какво е, но е ясно, че ще е много лошо. При плъховете няма демокрация, там винаги има Цар Плъх и царчета плъхчета, има гризещи и изгризвани. Ето защо единственото, което може да се направи е осъдените на изгризване от гризачите, да се обединят, да се сплотят, да се преборят, да сложат край на вече започналото плъше царство.
Трябва някак да спрем нашествието на мракобесите
Но за да ги спрем, най-напред трябва да спрем да се ръфаме и боричкаме за и против конкретните действия на конкретните управляващи, а да преместим фокуса от синдромите и симптомите към дълбоките причини за тези синдроми и симптоми, към болестта, а по-точно – към болестите, които разяждат нашето общество, разпространяват се чрез своите метастази и няма да се усмирят, докато не видят как започва обратното броене на годините, през които все още ще има България. България като що-годе нормална държава, като що-годе прилична европейска страна, като общество що-годе приличащо на общество…
Мракобесите искат от нас веднъж завинаги да разберем, че надежда всяка тука трябва да оставим, защото решаващата дума за главното в живота и живеенето ни е вече тяхна. Но как, питам се, как да оставим надежда всяка тука - та нали надеждата като първа глупачка умира последна...
*Текстът е публикуван тук>>
А как иначе?
Та ние като народ постепенно свикнахме за несвършената работа от управляващите (които и да са те) да приемаме техните обяснения и оправдания с извънредността на ситуацията, с драматизма на случващото се, с нелепото стечение на обстоятелствата и с международното положение.
Ето защо беше въпрос на време управляващите да се досетят не само да се оправдават постфактум с тези процеси и фактори, но и предварително да ни подготвят за евентуалното им случване (като извънредното и невиждано явление - през януари да вали обилен сняг), с което да минимизират нашите очаквания за управленска ефективност.
Също така ние свикнахме лека-полека за свършената от управляващите (които и да са те) работа, да им благодарим доземи, като на единствени и неповторими, макар че всъщност те именно затова са там и затова именно са им дадени такива огромни власт, привилегии, благини и ресурси.
Така че конкретното в дейността на управляващите, конкретното в това, което и както те управляват, наистина все по-малко ме вълнува и ангажира съзнанието ми.
Текущите неща, ежедневните неразбории и безхаберия минават и заминават. Вълнуваме се за даден проблем, после той като всяко чудо за три дни отминава и идва нещо друго или ни подхвърлят нещо друго. И ние се люшкаме и лашкаме в новата посока на това нещо друго, оставяме си коментарите по предното ни вълнение незавършени, на половин дума, започваме задъхани да споделяме мнения и да правим оценки за съвсем, ама съвсем актуалното. Докато, както си му е редът, дойде или ни подхвърлят нещо по-друго от това друго нещо.
Мимолетното, обичайното, преходното е важно, разбира се, но то, както току-що казах, бива затрупано от почти същото по важност следващо, както апокалипсисният сняг тези дни затрупа толкова много болки и болежки на нашия социум, че с дни и с лопати да го ринем, пак няма да ги изринем с предишното ни възприятие за болезнеността, актуалността и спешността им.
Щом новото затрупа старото, което съвсем доскоро беше сякаш също съвсем ново, то няма особен смисъл да го разравяш. Разровиш ли го ще мирише. Ще вони. И най-много отново да ни отклони вниманието от главното, от същественото.
Защото практически всичко, което ние като общество дискутираме, от което като народ се вълнуваме, е само на повърхността, избило е отгоре като пъпка, като цирей и с грозния си вид или с нетърпимата си миризма влияе на нашите сетива и завладява вниманието ни.
А трябва да анализираме същността, същината, причините за случващото се. Ето това все повече ме привлича – как да можем да си дадем сметка, че всичко, което ни се случва е преди всичко следствие от по-сложни и по-опасни процеси, от по-дълбоки, системни и структурни трансформации, по-скоро деформации и малформации?
Така че мен много повече ме вълнува болестта, разяждаща обществото и държавата ни. Даже не болестта, а болестите. Дълбоките вътрешни болести. Патологиите. Анормалностите. Ненормалностите.
Техният анализ подсказва, по-скоро крещи в оглушалите ни уши - случва се нещо страшно във и със страната ни и то може да е непреодолимо и непоправимо.
Дайте да се опитаме първо да го видим, после да го осъзнаем, след това да го разберем и накрая да измислим какво да правим, за да спрем метастазите му.
В момента, покрай науката, над която работя и книгата, която пиша, намирам, чувствам се задължен и принуден да намирам, време за разсъждения именно над тези дълбинни, дълбочинни процеси, над тези аномалии и патологии в България и с България.
Защото утре или вдругиден управляващите могат да станат по-интелигентни, да се научат след толкова експерименти върху българския народ и българската държава, да управляват по-добре. Страната ни може да пречупи негативните тенденции и да спре пропадането си, да тръгне лека-полека нагоре. Но това, което се случва днес и сега, тези дълбинни, дълбочинни процеси, тези аномалии и патологии, тези трайни увреждания ще са ни нанесли такива щети и поражения, че тяхното разлагащо и съсипващо ни въздействие ще ни дърпа надолу, ще бъде почти непреодолима преграда, като букаите на спънат кон. И тяхната дума ще е предопределяща, без значение дали на този кон са му пораснали дори крила…
Изводите ми за ставащото в България са неутешителни и почти безутешни. В държавата ни се случва, ще го повторя и потретя – нещо наистина страшно. В нея на различни нива и в различни разрези, в различни процеси и в различни общности се появяват и умножават неспирно няколко категории страшни хора. Тук ще говоря за една от тези категории. Още не съм им намерил точното им название и затова ги наричам „мракобеси“. Но това название много повече пояснява какви са те, каква е тяхната същност, техният манталитет и менталност; то е обяснително, а ми се ще да намеря по-точно, по-ясно и по-общо название от „мракобеси“ за тази категория страшни хора.
Пояснение: Мракобесие (обскурантизъм) означава реакционност, невежество, ретроградност, назадничавост, затъпяване; враждебно отношение към знанието, просветата, науката, прогреса; насилствено, включително с жестокост и физически репресии, налагане на властова воля, с което се причинява духовна деградация на хората, намиращите се под железния ботуш на притежаващите власт над тях.
Може би с този текст ще стане поне малко по-ясно защо аз наричам тези страшни хора „мракобеси“.
Те са страшни не външно, страшни са преди всичко именно като манталитет и менталност. Това са хора арогантни, агресивни, безпардонни, прости, груби, некомпетентни, некадърни, маразматици, склонни към садизъм, безпощадни към всички, над които могат да упражняват своята безпощадност. Парвенюта, облечени с някаква власт.
Характерното за този тип мракобеси, за всеки мракобес от този тип са следните 10 черти:
1. болезнено его;
2. комплексар;
3. разрушител;
4. парвеню;
5. кариерист (връзкар, уреждач, интригант, вървящ нагоре по гърбове и през трупове);
6. опиянение, че разполага с някаква власт (може да е в семейството, да е над мъничка група дори от 2-3 човека, може да е фирма, може да е училище, може да е университет, може да е институция) и с правото без да съблюдава никакво право да решава човешки съдби;
7. ниска обща култура;
8. нрав на хищник;
9. пълна безкритичност към себе си и липса на съмнение в себе си, в това, че може да не е прав, че може и да греши;
10. непрофесионализъм (дилетантство, любителство, свещена некомпетентна простота) в това, което управлява и за което му е дадена власт.
За нищо на света не бих се съгласил, че ми се привиждат мракобеси. Как ще ми се привиждат, като аз ги виждам, натъквам се все по-често на тях! Виждат ги и се натъкват все по-често на тях мнозина мои близики, приятели, познати и споделящи с мен непознати. Повдигнете си челата и ще ги видите и вие. Впрочем, аз знам, че повечето от вас вече са ги видели. Като поясня какво разбирам под мракобес, веднага ще си кажете, че да, разбира се, че сте се натъкнали и то неведнъж, на поне един мракобес.
• Мракобесът е особен тип хуманоид, човекоид, в определен социален смисъл дори чудовище. Той е продукт на годините на Преходното Хобсово естествено състояние („война на всички против всички”, bellum omnium contra omnes, когато „животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“) и на Постпреходната Оруелова ферма (в която всички животни са равни, но някои са по-равни от другите).
• Мракобесът е синтез и апотеоз на всичко лошо, което ни се е случило през последния повече от четвърт век и е абсолютно отрицание, цинично, опростачено предизвикателство към всичко хубаво, което този последен повече от четвърт век ни е донесъл.
• Мракобесът е социален мутант, същество с увредени жлези за ценностна секреция, нравствен кастрат, етичен евнух.
• Мракобесът днес и тук е едновременно социология, културна антропология, психология и политология. Той трябва да бъде изследван, да бъде изучаван – днес и сега, защото утре и по-късно ще бъде вече фатално късно.
Мислите, че преувеличавам, че съм черноглед, че си измислям разни абсурди, някакви аномалии?
Не, на моите години човек има, уви, повече време да наблюдава живота, повече жизнен опит, повече знания и по-малко желание да се самозалъгва. Всичко си има цена. Висока е цената и да си наблюдател. А ако не се опасявах, че ще усложня прекалено разказа, щях да кажа, че в духа на системната теория на Никлас Луман, аз не съм просто Наблюдател, а съм Наблюдател от втори ред, от втори порядък, т.е.
◦ наблюдаващ наблюдаващите;
◦ възприемащ действителността с едно равнище на аналитичност, информираност, организираност и сложност по-високо;
◦ с активно, а не пасивно отношение към наблюдаването;
◦ не рефлексивен, свързан преди всичко с рефлекса (reflexion), а рефлективен, свързан преди всичко с разсъждението (reflection).
Нещо повече - за да не е мнението ми субективно, общувам - разговарям или си пиша с множество хора - близки, познати, приятели, непознати.
Така че си позволявам моралното право да кажа - не подценявайте мракобесите! Те са вече между нас, те са вече над нас, от тях зависят много пъти животът ни, здравето ни, кариерата ни, нормалното ни живеене.
Нека поразсъждаваме още известно време над и за тях - мракобесите.
Някой ще каже – такива хора е имало винаги. Несъмнено. Но от началото на Прехода са минали повече от 25 години. Това вече е измерване с категориите на поколение, т.е. това е разделителната линия, времевият обхват на едно цяло поколение. Следователно говорим за период от време, позволяващ някои явления от повърхностни, случайни, да навлязат навътре в социалния организъм на обществото, да станат закономерни.
Стихията и безнаказаността на много деструктивни процеси по време на Прехода остави обществото без дисциплиниращи и контролиращи индивидуалното и груповото поведение ценности и институции. Заедно с това възможностите за социална мобилност нагоре и надолу нараснаха експлозивно, което доведе до неистова турбулентност на движенията на различни маси хора и по хоризонтала, и още повече - по вертикала. Да добавим безумната като хаос и анархия (като правило повече изкуствено инжектирани, отколкото самовъзникващи) екстремистка промяна (преразпределяне) на характера и притежаването на огромна по мащабите си собственост.
Това създаде условия за, ако може така да се каже, радикална преоценка на ценностите, включително на редица не толкова и не само социалистически, но преди всичко традиционни за българския народ ценности.
Голяма част от хората се оказаха неспособни да захвърлят тези ценности дори и да виждаха, че те им пречат. А то си е и трудно – имаш едни свои принципи и норми, те са се превърнали в твоето истинско Аз и дай сега да ги захвърлиш като непотребен и прочетен вестник!
Но немалка част от хората „се усетиха“, разбраха, че с тези принципи и норми, с тези ценности те рискуват да се окажат губещи и лузъри, аутсайдери и маргинали и ги захвърлиха веднъж и завинаги.
Така започнаха да се нанасят поражения на социалната тъкан на обществото. Настъпи времето на социалдарвинизма, то отприщи бесове и негативни енергии в невъобразими количества и зловреди качества, злокачества.
Споменатата немалка част от хората, която се освободи най-лесно от корсета на стягащите и възпиращите принципи и норми, от присъщите на народа ни ценности, е тази СОЦИАЛНА БАЗА, СОЦИАЛНАТА ПОЧВА, от която се родиха и върху която избуяха мракобесите.
То е и разбираемо, лесно обяснимо. В условията на войнстващ социалдарвинизъм, започва развитие на такива способности, такива присъщности, такива умения и окраски, които най-добре подпомагат адаптирането към тези условия и най-ефективно спомагат за оцеляването при тях.
Нещо повече, ако в процеса на борбата за съществуване, оцеляване и налагане, възникваше някоя случайна мутация, тя бързо се закрепваше, запазваше и преминаваше в следващото поколение, но вече като вродена. Например – някой съвсем случайно намира начин как да се уреди, как да удари келепира, как да „изработи“ другите, как да сполучи най-много. И той действа бързо и безкомпромисно, действа съзнателно и съзнавайки, че това, което прави не е много добре и-или не е много законно, не е никак почтено и дори изобщо не е човешко. Той го прави (до)някъде и по ПРИНУДА, защото иначе няма да успее. След него, обаче, идват неговите духовни или даже в прекия смисъл собствени деца, които подобен начин на действие го имат вече в гените си, в своето ДНК, в своята както биологическа, така и социална същност. Ако той прави нещо по ПРИНУДА, като ПОСЛЕДНО СРЕДСТВО, те вече правят същото от ИЗГОДА, като ПЪРВО СРЕДСТВО, започват именно с него, по този начин.
Както казах, това е СОЦИАЛНАТА БАЗА, това е СОЦИАЛНАТА ПОЧВА, които плодят мракобесите. Мракобесите са рожба на социалдарвинизма на Прехода и Постпреходното статукво. Те са абсурден и в същото време естествен продукт на премахването на абсолютно всички изисквания и всякакви ограничения, на абсолютно всички разуумни принципи и логични критерии за поне някакъв, за поне минимален задължителен професионализъм при заемането на който е да е пост, на каквато и да е позиция у нас.
Ако нещо отличава мракобесите от общата им социална база, от общата им социална почва, от която са се пръкнали, това е, че при тях има силен и алчен, вълчи, хищен НАГОН ЗА ВЛАСТ. За някаква власт. Тази власт, както бе посочено вече, може да не е задължително в държавата и в някаква нейна институция – тя може да бъде където и да е - в семейството, над мъничка група хора, в някаква фирма и т.н.
Нека бъда пределно ясен – в това да искаш власт, да се стремиш към власт по принцип няма нищо лошо и подсъдно, нищо морално укоримо и нравствено осквернимо. Според различни учени, определен процент, 4% (може дори 5, 6, 7%) от хората имат у тях, в себе си, вграден поривът към власт, страстта за власт. Но ние тук говорим не изобщо за жадността за власт, а за деструктивните, негативните, злостните, мракобесните потребности от власт, чрез която да се разбиват съдби, да се унижават хора, да се вреди на съществуващото, да се руши работещото. На мракобесите властта е нужна само за това или основно за това. А не за главното, с което се свързва властта в демократичните общества – да се водят управляваните към по-добро, да се стратегира, да се реализира мисия, да се дава всичко от себе си, да се полага грижа за общото благо, чрез което да се гарантира благото на индивидите или поне на повечето от тях.
Властта влече мракобесите така неистово поради следните няколко причини:
Първо, те видяха, че най-безрисковият бизнес с най-висока възвращаемост и най-изгодни финансови и имуществени удари у нас е властта. Защо човек да си губи времето да развива някакви свои идеи, да взема кредити, да се бори с капризите на пазара, да влага енергия и здраве в някакво предприятие или проект, след като чрез властта може да си реши проблемите за един мандат, за няколко години, за няколко месеца понякога.
Второ, за да имаш по-голяма власт, ти трябва да стъпиш някак на първото стъпало на влака на властта, да влезеш в най-последния й вагон, да се настаниш в третата й класа и после да започнеш да се придвижваш напред и нагоре.
С други думи, да си във властта и да имаш власт означава най-напред и първо да влезеш във властта - където и да е, на каквото и ниво да е и да имаш някаква, каквато и да е, дори първоначално съвсем мъничка власт.
Трето, властта е това, което те прави у нас човек, видим, значещ (поне нещо), почтен и тачен.
Властта у нас пере всякакви грехове, тя е безнаказана, тя дава сертификат за стойностност, тя е уважавана. Да си човек у нас означава да имаш власт - нямаш ли поне някаква власт, ти си обикновен човек, ти си последна дупка на кавала, ти си нищо, даже нещо повече от нищо, ти си нищожество.
И четвърто, властта, колкото и малка да е дори тя, дава на имащия я правото и възможността да се разпорежда с човешки съдби, да господства над другите хорица, да ги смазва и унищожава, да ги превръща в трепетлики и плашльовци, в хленчовци и сволоч.
Чрез властта човек може да си избива комплексите; да дава воля на агресията в себе си в частност и на злото в себе си като цяло; да се опиянява от собствената си несъстоятелност; да си отмъщава за всичко, с което го е ощетила природата; да бъде това, което най-много обича – жесток, страхуващ, мразещ и наказващ.
В този смисъл не е най-важното каква точно е властта (о, да, все пак колкото повече и по-висока власт, толкова повече и по-нависоко, толкова по-добре!) – най-важното е ДА Е ВЛАСТ – може и над един човек, и над двама-трима, над малка група хора, над общност, над подчинените в институция, фирма, военна част, полицейско управление, университет, училище, болница, над обществото, над държавата… Важното е каква е властта и над кого, но далеч по-важното е ДА Е ВЛАСТ. Някаква власт, поне някаква власт…
Много пъти ще се повтарям тук - че поне засега мракобесите са неотличими от останалите хора.
Да, те сега (и засега) са неразличими от нас на пръв (и не само на пръв) поглед. Ала как да ги разпознаем?
Има един начин, най-малкото един начин: Дайте им власт.
У нас е толкова вредно разбирането – дай на човека власт и му гледай акъла. Това разбиране ни е нанесло ужасно много вреди! А би трябвало да бъде точно обратното – първо му гледай акъла на човек и едва после прецени дали да му дадеш власт.
И все пак, това е критерий: Дай на мракобеса власт и ще го видиш в пълната му прелест. Властта за него е наркотик, нещо повече от това, казахме го вече – властта за мракобеса е нагон…
Добре, можем да го приемем и така – не давайте на мракобесите власт, само им я обещайте!
Тук първо, за да намалим темпото, ще споделя спомен от ранната демокрация. Мой приятел от Координационния съвет на СДС в Перник обичаше да се шегува:
- Срещнеш човек на площада, подхвърлиш му небрежно дали има нещо против да завъртим името му евентуално за общински съветник и от този момент той изправя стойката, вирва главата и върви с походка минимум на кмет, а защо не и минимум на заместник-министър…
И така, обещайте на мракобесите власт и ще видите как козината им настръхва, ноктите им се изправят, кучешките им зъби се оголват и в очите им проблясват зли искри.
Мракобесите не са моя фикция, напротив, напротив!
Огледайте се – те може да са редом до вас, а може вече да са ви станали началници и вие напразно си мислите, че те ще си останат такива, каквито са били доскоро. Не, много скоро ще се убедите в противното.
Мракобесите затова аз ги наричам мракобеси, защото те властват мракобесно. Мачкат тези под тях, обиждат ги, наричат ги боклуци, отпадъци, прошляци, простаци; псуват ги малко или повече прилично (ако има по-прилична форма на псувните); карат ги да се чувстват слаби, беззащитни; крещят им в кабинетите, в офисите, в аудиториите, в лабораториите, на плацовете, пред компютрите, пред чертожните дъски и въобще, където ги пресрещнат; дават им да разберат кой командва парада.
Това бързо плодене на мракобеси у нас е пряк и непосредствен резултат от деструктивните процеси в обществото ни, от неговото разобществяване.
Културните антрополози и социалните психолози знаят, че в една общност винаги в началото деструктивните, анти-общностни индивиди печелят, те печелят не само в самото начало, а и в краткосрочен план. Но само в краткосрочен план. Ако обществото е общество и иска да бъде общество, има волята да бъде общество, тогава в по-дългосрочен план в него печелят конструктивните, про-общностни индивиди.
Пример: Има един вид прилепи-вампири, смучещи кръв от жертвите. Когато се върнат от лов, ако някой прилеп не е успял да се нахрани и е гладен, незабавно някой от ситите прилепи ще му даде (повърне) част от кръвта, която е изсмукал. Когато някой следващ път ролите са разменени, тогава прилепът, който е бил нахранен, връща жеста на прилепа, който го е нахранил.
Ненапразно именно прилепите-вампири имат най-сложната социална организация сред всички видове прилепи.
Това, което тези прилепи-вампири правят, се нарича реципрочен алтруизъм.
Осъществяването на реципрочния алтруизъм изисква сложност на организацията и той самият я усложнява, защото по същността си е социална функция, която може да бъде устойчива при наличието на съответната усложнена социална структура.
Нека допуснем сега, че някои прилепи решат по принцип да не връщат жеста, т.е. да имат егоистично, а не алтруистично поведение. Това означава, че при другите, при алтруистичните прилепи, ще възникне необходимост да ги запомнят, т.е. да запомнят егоистичните прилепи. А понеже прилепите-алтруисти ще се почувстват застрашени от поведението на прилепите-егоисти, то те ще трябва да изградят нови навици и процедури на взаимодействие помежду си, за да минимизират негативните ефекти от постъпките на егоистичните прилепи и да намерят съответни компенсации като потърпевши от това поведение. При алтруистичните прилепи ще се интензифицира динамиката на социалната им памет и ще се засилят връзките им на взаимодействие. Изпаднат ли в беда след неуспешен „лов“, прилепите-егоисти няма да получават храна, докато ощетените от това им поведение прилепи ще бъдат компенсирани от други дарители (алтруисти).
Ето защо дори на първо време,
- в краткосрочен план, да изглежда, че прилепите-егоисти са в по-изгодна позиция (те са получили храна от прилепите-алтруисти при свой неуспешен лов, но не са върнали жеста следващия път) - те временно ще станат по-силни физически, ще подобрят възможностите си за оцеляване и продължаване на рода, а значи и шансовете за възпроизводство на своите гени,
- в дългосрочен план прилепите егоисти ще бъдат в негативна, в неизгодна, в губеща позиция.
Това е така, защото, от една страна, те няма да получават храна след неуспешен лов, а освен това ще бъдат изолирани от социалните връзки и няма да се ползват от преимуществата, които предоставя общността.
При подобно развитие, да го поясня още веднъж, в краткосрочен план предимство ще получат и ще започват да се увеличават прилепите-егоисти, но в дългосрочен план те ще бъдат в много неизгодна позиция и ще започнат рязко да намаляват като брой, до практическото им изчезване, т.е. до превръщането на групата (ятото, стадото) от прилепи почти изцяло, ако не и изцяло от прилепи-алтруисти.
Съвсем естествено и логично е, че един „разумен“ прилеп-вампир ще предпочете да участва в играта реципрочен алтруизъм дори тя да не е по вкуса на неговия вътрешен свят. Всъщност „неразумните“ прилепи, поради лошите си шансове да оцелеят, ще са минимизирани или изчезнали, така че общността всъщност работи в полза на „разумните“ прилепи, които доброволно или по принуда практикуват реципрочен алтруизъм.
Проблемът обаче при нас е, че нашето общество все по-малко иска да е общество, то дори на биологическо и биосоциално равнище не иска да е като тези прилепи, камо ли на социално ниво. Ето защо при него егоистите печелят не само в краткосрочен, но и в дългосрочен план.
Социалните науки са показали, следователно, и доказали, че когато имаме общество, като единен организъм с общи цели, ценности и идеали, егоистите печелят само в краткосрочен (тактически) план, а алтруистите печелят главно в дългосрочен (стратегически) план.
Колкото повече едно общество престава да бъде общество, колкото повече то се разобществява, деградира, загнива, толкова повече егоистите печелят не само в краткосрочен (тактически) план, ни и главно в дългосрочен (стратегически) план.
В нашето общество, да продължим временно прекъснатите си разсъждения за мракобесите, те, мракобесите печелят във всякакъв план – не само и не толкова в краткосрочен, но главно и преди всичко в дългосрочен план. Те са рак, който непрекъснато произвежда метастази в обществото, който се храни с метастази: метастази – мракобеси – метастази прим и мракобеси – метастази – мракобеси прим…
Мракобесите у нас се размножават и биологически, и социално
- Биологическото им размножаване (добре, съгласен съм, по-точно е да напишем в кавички - „биологическото“) вече го разказахме – ако при тях поведенческите мотиви и похвати често са били като ПРИНУДА, като начин на оцеляване и успяване, то при техните духовни деца тези мотиви са преминали в поведенчески нагони и инстинкти, те ги прилагат вече като ИЗГОДА.
Мракобесите в страната ни са взривоопасна и социално опасна смес от животински нагони, предчовешки атавизми, първосигнални рефлекси, агресивни рецидиви, сляпо завършващи израстъци, ментални аномалии, чрез които те реализират себе си и собствените си щения винаги, когато се докопат до власт. Независимо каква власт, (поне) някаква власт.
- Социалното им размножаване става като при разпространението на страшната болест Рак. Те нападат останалите хора така, както раковите клетки нападат здравите и ги обръщат в своята вяра, сиреч в своята болест.
Мракобесите превръщат своите нови ценности, т.е. „ценности“ („При нас е така!“), в практически задължителни правила за функциониране на социума („При нас ще бъде така!“).
Пояснение:
Всяка една сложна социална система, а значи и всяко общество, има два вида норми – нормите като ценности и нормите като правила (закони).
Ценностите са специфичните маркери на Системата, свързани с нейната култура, памет, традиции и обичаи. Ценностите спояват елементите на системата. Относно безусловността на Ценностите Системата би могла да каже: „При нас е така!”.
Правилата това са законите, по които функционира Системата. Относно условността на Правилата Системата би могла да каже: „При нас ще бъде така!”.
Мракобесите правят така, че те все повече налагат своите „ценности“ като матрица върху обществото, превръщайки ги в правила. Който не играе по правилата – той е обречен.
В нашето общество (надявам се силно) все още има една критична маса хора, които не могат да се превърнат току така в мракобеси. Това са нормалните, обикновени, редови хора.
Между мракобесите и нормалните хора несъвместимостта е доминираща и всеобхватна.
Да, мракобесите още дълго и докато не им се даде или поне обещае някаква власт, ще бъдат трудно отличими от нормалните хора. Но „браковете“ между мракобесите и нормалните хора са обречени, те са задънена улица.
Между нормалния човек и мракобеса резултатът от социалната им кръстоска ще бъде като мулето (магаре с кобила) или катъра (кон с женско магаре, магарица) – да, формално кръстоската е възможна, но тя е безплодна, еволюционен тупик, не може да даде потомство.
Кръстоската между нормалния човек и мракобеса не може да дава потомство
Затова постепенно мракобесите ще се отделят от нас, ще гледат на нас сякаш сме втори сорт хора, загуба на генетичен материал. Така че мракобесите ще се размножават чрез кръстоски помежду си, сиреч с непрекъснат социален инцест (кръвосмешение и нравосмешение) и поради тази причина ще стават все по-увредени и по-уродливи.
Как, обаче да разберем, че облеченият с власт е мракобес? Та нали ние не твърдим по никакъв начин, че всеки човек с власт в България е мракобес?!
Предполагаемите проявления на мракобеса са сравнително лесни за наблюдаване:
• Мракобесът, вече го посочихме, мрази подчинените си, тероризира ги, унижава ги, довежда ги до стрес и страх, до кризи и ракове;
• Мракобесът е абсолютен дилетант, но се прави, че разбира от всичко (ала вътрешно злобее, че не разбира като хората от нищо);
• Мракобесът плоди бюрокрацията (обслужващата администрация), за сметка на работещите същността (изпълнителските кадри), заради която е създадено това, което му е поверено да управлява;
• Мракобесът набляга на това, което по съветско време се наричаше „показуха“ – показност, парата в свирката, хиперактивност за глупости, парадност, ритуали, церемонии, коктейли, пилеещи енергия и средства, но нравеща се на началството, политически правилна инициативи, вдигане на шум до небето за най-малкото снесено яйчице. За целта той страшно обича пиарстването, а по-точно специално назначените хвалипръцковци, на които им е вменено да мислят само по един начин - не е важно дали нещо се прави, а да се раздуха до небесата или поне до ушите на високото началство;
• Мракобесът смята, че всичко в поверената му структура започва от него, а онова, което е било до него трябва да бъде ликвидирано, отречено, отхвърлено, дискредитирано;
• Мракобесът си вярва, че става за всякаква властова позиция, затова по-малко се интересува къде точно ще бъде сложен да властва, главното за него е да бъде сложен някъде, където ще може да властва;
• Мракобесът прилага безогледно административната репресия; нарича „дисциплина“ тоталитарното си разбиране за надзор и бездушен порядък; държи се като фелдфебел и цербер; следи свръхстриктно и хиперформално всяка минута от работното време; затяга с полицейщина режима; слага камери по входовете и етажите; харчи парите на данъкоплатците или фирмата за граничеща с карцер свирепщина, вместо (да речем) за внедряване на добри практики в управлението и дейността или (да кажем) за wi-fi в ръководената от него структура; посочва изрични хора, следящи за безпрекословното подчинение на волята му и за целта поощрява доносничеството и взаимното ковладене и топене;
• Мракобесът няма никакво понятие от съвременни управленски технологии, от креативност, интелектуални усилия, интелигентна мотивация, търсеща решенията smart-методология, а се стреми дори с принуда, с камшика на наказанията (слава Богу все още не с наказанията на камшика) да накара хората да превключат от творчески процес към сляпо подчинение, от свободен полет на мисълта към страх от санкции и уволнения.
Не подценявайте моите тревоги. Мракобесите са проказа, цироза, пареза; те са неспирно свръхпроизводство на себеподобни, те са навсякъде и във всичко.
И няма да е далеч времето, когато от социален, те ще се превърнат в политически фактор. Тогава вече изцяло ще поемат управляването на живота ни – по свой, мракобесен маниер и тертип.
Аз вече и все по-често - в своя живот на гражданин, научен работник, преподавател, родител, критично мислещ човек – срещам типове, един от които някой ден може да се пръкне като фюрер, като дуче. Те са готови за тази си „мисия“, те са изпълнени с необходимата омраза към свестните и почтените и с достатъчната амбиция да се издигнат до по-висока власт от тази, с която в момента разполагат, ако може и до по-по-най-високата.
Повярвайте ми - някой ден някой мракобес може като стой та гледай да се докопа до висшата власт в държавата. И ордите от лично нему верни мракобеси в единен строй ще замаршируват по площадите ни, по институциите ни, по душите ни, по умовете ни, по ежедневията ни и по бъдещетата ни.
Трябва да се сепнем, да прогледнем, да намерим сензори, с които да разпознаваме маркобесничеството в зародиш.
Външната неразличимост (все още) на мракобеса от нормалния човек наистина е опасна. Това е само външна неразличимост, само външна и никаква друга. Мракобесът иначе и все повече е различен от нас като същност, като манталитет, като характер, като начин на живот, така че само чисто физически прилича на нас. Все още прилича на нас.
Ти можеш да имаш с някой мракобес обща кауза, общ проект, общи усилия, общи спомени, общи преживявания, общи чувства дори, но в един момент да се окажеш под властта му, под ботуша му, под солдафонския му гнет, под мизантропията му, а – не дай Боже – под административния му или политически садизъм.
Мракобесът задължително ще те мачка, защото със своята увредена менталност ще те подозира, че и ти си като него, че и ти си като тях, мракобесите. И затова се стремиш към същото – да му разпориш, образно казано, корема и да се възкачиш на неговото място, или най-малкото – да объркаш кариеристичния му устрем с принципността си, да му провалиш амбициозните планове. То още докато сте на една позиция, докато не се е добрал до заветното поне едно ниво по-нагоре, мракобесът е опасен, защото животът му минава в планове – на кого от колегите да скрои номер, кому от приятелите да забие нож в гърба…
Ние, нормалните хора, по принцип сме добри и-или добронамерени. Мерим другите с нашия аршин.
Още по-лошо в случая – ние имаме някакво разбиране за праг на моралност, на етичност, на нравственост, на човечност, под който индивидът сякаш не може да падне.
Тази ценностна заблуда много често ни обрича на загуба, на поражение. Защото заради нея ние почти винаги не забелязваме мракобеса. А когато го забележим, може да е вече много късно. Защото тогава съдбата ни е в неговите ръце. Или ако не чак съдбата ни, то себеуважението ни, спокойствието ни, достойнството ни, работата ни, надеждата ни, че нещата могат и да се оправят.
Ние, всеки един от нас може - човешко е - да сгреши, да не забележи мракобесите край нас. Но като общество нямаме това право!
Обществото е необходимото и достатъчно условие да има България. Затова с неговото настояще и бъдеще не можем да си играем на сляпа баба.
Това ме кара отново и отново да разсъждавам над проблема – как да имаме сетива за ранно сигнализиране и своевременно разпознаване на мракобесите? Как да наложим критерии и изисквания за заемане на всеки пост, разполагащ с власт, за да стане той недостъпен за мракобеса. Как да спрем разобществяването на обществото ни, за да минимизираме популацията на мракобесите и да не им дадем да станат повече от нас и с пълната власт над нас?
Когато говорим за мракобесите, много подходящо ми се струва да приведа пасаж от забележителния роман "Цар Плъх" на Джеймс Клавел (С., „Народна култура”, 1986 г., превод Станислава Вергилова, по-долу цитирам стр. 415). Защото в моето съзнание мракобесите са от плъша порода, т.е. социалният мракобес според мен и за мен се свързва единно и неразделимо с биологическия плъх. Мракобесът за мен и според мен е социалният плъх.
Ето съответният пасаж:
"Плъховете си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха.
Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо.
После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо… След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните — и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си.
И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният — непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно. Цар сред плъховете.“
Мракобесите – съвсем според закона на еволюцията – оцеляват и се размножават в България като отлично приспособими, като най-добре адаптиращи се към Преходната и Постпреходната среда, където водещи са деструктивните критерии и изисквания:
→ минимум ценности и максимум репресия;
→ минимум компетентност и максимум кариеризъм;
→ минимум интелект и максимум сила;
→ минимум солидарност и максимум егоизъм.
С това можем да си обясним всичко, което се случва у нас – на всички нива, във всички видове собственост. Каквато е средата, каквито са „законите на живота“, такива са най-успяващите, най-пригодните, най-много жадуващите власт и най-много от властта имащите. И те се обграждат със себеподобни, защото се намирисват, подушват се, че са от една порода – плъшата. Те са, както ги нарича един мой приятел, гризачи, способни да изгризат всички и всичко… Ако и когато тези гризачи победят, мрачно вещае моят приятел, тогава в разобщественото напълно наше общество ще има антидемокрация, нещо, коренно противоположно на демокрация; нещо, което не е ясно какво е, но е ясно, че ще е много лошо. При плъховете няма демокрация, там винаги има Цар Плъх и царчета плъхчета, има гризещи и изгризвани. Ето защо единственото, което може да се направи е осъдените на изгризване от гризачите, да се обединят, да се сплотят, да се преборят, да сложат край на вече започналото плъше царство.
Трябва някак да спрем нашествието на мракобесите
Но за да ги спрем, най-напред трябва да спрем да се ръфаме и боричкаме за и против конкретните действия на конкретните управляващи, а да преместим фокуса от синдромите и симптомите към дълбоките причини за тези синдроми и симптоми, към болестта, а по-точно – към болестите, които разяждат нашето общество, разпространяват се чрез своите метастази и няма да се усмирят, докато не видят как започва обратното броене на годините, през които все още ще има България. България като що-годе нормална държава, като що-годе прилична европейска страна, като общество що-годе приличащо на общество…
Мракобесите искат от нас веднъж завинаги да разберем, че надежда всяка тука трябва да оставим, защото решаващата дума за главното в живота и живеенето ни е вече тяхна. Но как, питам се, как да оставим надежда всяка тука - та нали надеждата като първа глупачка умира последна...
*Текстът е публикуван тук>>
ИЗБРАНО
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}