Коментари - След Франко препогребаха и останките на лидера на фалангистите в Испания (снимки) | Днес.dir.bg

На мъченикът Хосе Антонио и на генералисимус Франко трябва да се направят статуи в почест за това, че спасиха Испания от червената чума! Вечна слава на героите паднали за Бог и Родина! Поздравявам ви братя с високо вдигната ръка в римски поздрав! "Испания - единна, велика и свободна!" "Напред Испания"!

Аз си мислех, че фашистите са само в Украйна... Явно Нюрнбергския съд не си е свършил работата до край.

Ако не беше Франко испанците най-вероятно щяха да са на нашето дередже

Х.А. Примо де Ривера е велик, наред с Франко, Мусолини и най вече великия фюрер Хитлер. Това са хора исполини, борили се срещу червената чума, срещу азиатските диваци от Масква, за съжаление загубили битката след която настава 45г савецко-руско мракобесие с лагерите като Белене, с убийствата на елита на българ.нация. Затъването на България започва с нахлуването на болшевишките орди 1944 и носим последствията досега

Мда, редовните невинни жертви - поповете и "верващите". Може би има причина все те да го отнасят... :)

Испанските леви управници запушват устата за миналото си Джералд Уорнър Джералд Уорнър 28 юли 2021 г Демонстрант развява франкистко знаме по време на марш за годишнината от смъртта на основателя на партията La Falange Хосе Антонио Примо де Ривера. Мъж развява франкистко знаме по време на марш за годишнината от смъртта на основателя на партията La Falange Хосе Антонио Примо де Ривера. Маркос дел Мазо/LightRocket чрез Getty Images Лявото коалиционно правителство в Испания одобри проектозакон, озаглавен Закон за демократичната памет, според който изразяването на подкрепа за покойния генерал Франко или неговите идеи би било криминално престъпление, като нарушенията му водят до максимална глоба от 150 000 евро. Законопроектът все още трябва да бъде гласуван от парламента, след което вероятно ще бъде оспорван в съда. Това законодателство, разширяване на Закона за историческата памет от 2007 г., ще забрани изразяването на настроения в полза на националистическата кауза по време на гражданската война през 30-те години на миналия век; следователно се опитва да заглуши всяка артикулация на възгледите на поне половината (и вероятно повече) от населението на Испания от този период, които също са политическо наследство на техните днешни потомци. Какво е "демократично" в това? Нима същността на демокрацията не е да толерира свободното изразяване на възгледи, с които човек категорично не е съгласен? „Това е първият закон, който изрично осъжда и отхвърля преврата от 1936 г. на силите на Франко и последвалата диктатура, която постави началото на най-мрачния период от нашата съвременна история“, каза Феликс Боланьос, министър на демократичната памет (sic). Всъщност той е министър на селективната памет, ако твърди, че правителството на Франко е било най-мрачният период в съвременната история на Испания: тази титла правилно принадлежи на управлението на убийствената Втора република, която Франко сложи край, като по този начин извърши знакова услуга на цивилизацията . Наистина е време, през третото десетилетие на 21-ви век, със стогодишнината на Испанската република само след десетилетие, британските коментатори да изоставят инфантилното хваление на един от най-жестоките режими дори в историята на 20-ти век и да дойдат в съответствие с историческата реалност. Втората република беше марксистка диктатура, посветена на елиминирането на всичко, което прилича на демокрация в Испания и унищожаването на християнството. Тя беше клиент на Йосиф Сталин и предпочитаният от нея метод на управление бяха масовите убийства. И все пак дори днес клоуни, пуснати на свобода на клавиатурите, бълват нелепи клишета за „демократично избраното правителство на Испания“, „испански лоялисти“, „фашистите на Франко“, „вдъхновяваща поземлена реформа“, „фашистки зверства“ и всички други папагалски викове на полезни идиоти коментиращи Испания от 1931 г. Никъде дори и днес няма най-елементарно представяне на фактите. „Демократичното“ правителство на Испания, Народният фронт, в своя пик на общите избори през 1936 г., въпреки че се възползва от сплашването на гласоподавателите и манипулирането на бюлетините вечерта на изборите, спечели само 47,2 процента от гласовете; десните печелят 45,7 на сто, а центърът 5,4 на сто. Тъй като президентът назначи Мануел Асана за ръководител на правителството въз основа на ранните резултати, Народният фронт беше упълномощен да регистрира собствената си победа на изборите, като левите тълпи гарантираха, че местата са нелегитимно приписани на левицата. Тъй като испанската избирателна система даде непропорционално предимство на водещата партия, резултатът беше силно претеглени 267 места в Кортесите за Народния фронт и само 132 за десните, създавайки илюзията за съкрушително гласуване за Народния фронт, който имаше всъщност не успя да спечели мнозинство от гласовете. Левичарите празнуваха с оргия от палежи на църкви. След това законът и редът престават да съществуват в Испания. Най-забележителното постижение на „демократичното“ правителство беше, че униформени полицаи отведоха лидера на парламентарната опозиция Калво Сотело от дома му през нощта, в нарушение на имунитета му от арест като депутат; преди полицейската кола да стигне до края на улицата, лидерът на опозицията беше прострелян в тила, след което тялото му беше захвърлено пред портите на гробището – убийството, което предизвика гражданска война. Очевидно беше изключително осъдително от страна на Франсиско Франко да прекрати такива класически демократични процедури и да наложи фашизъм. Тук възниква въпросът: откъде са дошли всички „фашисти“ на Франко? На изборите през февруари 1936 г. испанската фашистка партия Фаланга печели общо 6800 гласа, което я поставя на дъното на анкетата. И така, как тази малка кохорта, вероятно включваща жени гласоподаватели, успя да изпрати армия на полето пет месеца по-късно че в крайна сметка победи Републиката? Отговорът, разбира се, е, че не е така. Общият термин „фашист“, рутинно прилаган към националистическите сили – всъщност сложна коалиция от монархисти, карлисти, католици, различни центристи и мнозинството от армията – е свидетелство само за политическата неграмотност на неинформирани коментатори, които са преглътнали лявата пропаганда разказ. В хода на гражданската война Фалангата нарасна неимоверно, като много от нейните новобранци бяха анархисти в националистическата зона, които се възползваха от пролетарските претенции на Фалангата, за да спасят кожите си, като обличаха синята риза, наречена „salvavidas“ (спасителна жилетка) от Поради тази причина генерал Киепо де Лано. Франко използва фалангата, която винаги е държал изцяло под свой контрол, за да придаде идеологически привкус на националистическата кауза, възприемайки римския поздрав като отговор на стиснатия юмрук на левицата, тъй като искаше да изглежда като „модерен“ идеолог, а не старомоден военен диктатор. И все пак той беше такъв. Неговите възгледи не бяха фашистки: основната му грижа беше поддържането на единството на Испания срещу сепаратистките движения. Диктатор? да Фашист? Не. Не е от полза на историята да фалшифицира реалностите на ситуацията. Днес има много лява/либерална агитация относно разкриването на предполагаеми жестокости, ексхумирането на масови гробове и отдаването на историческо изобличение, както е предвидено в проектния Закон за демократичната памет. И все пак, ако чете коментари по този въпрос, човек би предположил, че Втората испанска република е била неопетнено, демократично общество, брутално нападнато от фашисти. Извеждайки историческата памет на върха на дневния ред, лявото испанско правителство приканва към възкресението на спомените, които би предпочело да забрави. Първо, това е убийственото преследване на Католическата църква, най-лошото в нейната 2000-годишна история. Републиканците убиха общо 13 епископи и 6832 духовници, включително 4184 епархийски свещеници, 2365 членове на религиозни ордени и 283 монахини. Понякога свещениците са били кастрирани преди да бъдат разстреляни. Техните ексхумирани тела често показват рани от куршуми в дясната ръка, тъй като са били простреляни, докато са благославяли убийците си. От този уникален период на мъченичество все още текат канонизации. Миряните католици бяха убити в неизчислими количества. Испанските епископи, изправени пред крайно варварство, обявиха войната за кръстоносен поход. В своето писмо от 1937 г. „до целия свят“ те разкриват, че 20 000 църкви от 42 000 в Испания са били унищожени. Това беше сериозна културна, както и духовна загуба. Забележително е, че във всички новинарски репортажи, статии и романи, написани от Хемингуей и другите писатели, базирани в хотел „Флорида“ в Мадрид, чиито писания повлияха на световното мнение, не се отделя ни най-малко внимание на масовото убийство на католици. Те дори не са били на радара на онези страдащи от морална дислексия, безумно пленени от катастрофалните социални експерименти на марксисткия режим.