Не беше далече времето, когато името "Дом за стари хора" събуждаше у всекиго кадри на тъжни очи (в близък план) на приглушени в емоционалната си болка хора, които изживяват остатъците от достойнството си, вперили поглед във вратата, която ще въведе евентуално частица радост в лицето на близък човек. За мнозина тази врата дори не се отваряше. По-лошо от това беше само думата "Хоспис" - приют за терминално болни под лекарски надзор. И там битката за достойнство оставаше предварително загубена.

Но всичко това беше. Или поне беше за "тях" - нашите баби и родители от ХХв. В ХХІ век часовникът на живота препуска между отделните човешки възможности и обществените човешки права. Последните на много места остават само лозунги.

Старостта не е болест. Тя е нещо повече от прослужено време в полза на живота. Човекът е неизменчив в копнежа си за достойно съществуване и уважение, без значение дали се движи из пространството с помощни средства или умът му е заключен от дегенеративна болест, която по малко краде от спомените му. Човекът е все толкова човек и когато биологията му го предава; когато нощем затваря очи, сбогувайки се със себе си, а сутрин ги отваря с благодарност за отсрочката.

Възрастните и болни хора сме ние в бъдеще време. Възрастните хора са нашите сърца, родени от тяхната обич и грижа. И ако от дистанцията на поколенията не разбираме техните нужди съвсем, нека помислим за нашите. Те са същите: уважение, общуване, почивка, удобство, компетентност в здравната грижа, добри битови условия, свободата да бъдеш себе си...

Българинът е парадоксална литературна фигура - романтик по душа, който все нещичко спестява и отлага за онова, близкото красиво бъдеще, което някак си все се изплъзва, докато животът му се случва тук и сега. И тук и сега дори не вижда, че бъдещето вече се е случило.

Представете си онова утопично бъдеще на прекрасната обгрижена старост например, в полите на Витоша. Материализирано в комплекс от 13 отделни еднофамилни къщи с модерна архитектура, чиито обитатели носят достойното име "резиденти". Къщите са оборудвани за индивидуалните нужди на всеки от тях с иновативни рехабилитационни и помощни средства за хигиена и придвижване, а интериорът е съизмерим с най-високите стандарти на многозвезден хотел. Високотехнологични легла, антидекубитални матраци, възможност за индивидуална грижа и квалифициран медицински персонал да са само част от палитрата на безопасна среда за резидентите. В кампуса присъстват още Хоспис, Медицински и Рехабилитационен център и Център за грижа за паметта с единствената цел здравето да не е онзи притеснителен факт на битието, който трябва сами да съблюдаваме и контролираме, когато душата иска да открадне още малко от красотата на живота. И всичко това да е поверено на специалисти от поне 13 основни терапевтични специалности, които освен палиативна грижа да провеждат и консултативно-диагностични процедури.

Представете си също изумителна паркова площ с изкуствено езеро като от приказка на Андерсен, която освен време за отдих е и отлична среда за социални и групови занимания, ръководени от грижливо подбран екип.

Представете си двама усмихнати старци, които обсъждат политика на партия шах и плодов сок на прекрасна тераса с панорамна гледка към Витоша и още няколко кибика, които попържват играещите, че нищо не разбират от тези работи. Чувате ли гърления им смях? А усещате ли уханието на прясно изпечена баница от кухнята, в която няколко жени се суетят - къде заради храната, къде заради онези приповдигнати трепети на вечно младото сърце? А техните искрящи дяволити погледи виждате ли ги, когато сервират уханната баница на порасналите момчета? А някъде в далечината се чува енергична музика и глухото пляскане в ритъм на други резиденти...

Красиво е, нали?

А сега да спрем да мечтаем и да си представяме, защото това не е утопия. Не е дори фантазия...

Има го!

Това място има пощенски код и собствена GPS локация. Съвсем реално е и е в пъти по-истинско.

Ето вижте го: Хоспис и Грижи за възрастни - Блокс (blocks.care)


Материалът е изготвен със съдействието на Блокс Здравни и социални грижи.