Монòполи

Антимонополните протести в милата ни татковина не са от днес. Първите антимонополни митинги в най-новата ни история датират от 18 ноември и 14 декември 1989 год. – те бяха насочени срещу регламентирания в тогавашната Конституция монопол върху политическата власт.

18:21 | 11 февруари 2013 41 179 БГНЕС

Последните протести са срещу монопола в енергетиката.

Говори се, че играта „Монопол” или „Монòполи”, както някои предпочитат да я наричат, е най-продаваната игра в света за всички времена. По този показател тя е съизмерима само с Библията и Корана. Защо ли?

„Елементарно Уотсън”, както би казал Умникът от Бейкър Стрийт 221-Б. Така както Библията и Коранът дават основни насоки за спасението на душата, така и „Монòполи” дава основни насоки за поведение на фирмите в пазарната икономика. Безспорен факт е, че всички предприемачи по света публично се кълнат в божества като „свободните пазари” и „конкуренцията”, но същевременно тайно палят свещи на тъмната страна на Силата – монополизма. А дали играта „Монòполи” е отражение на действителността или действителността се е поучила от играта – нека оставим този спор на академиците.

Нека обаче хвърлим поглед върху многобройните коментари на остроумните ни форумци в Дир.бг. Като оставим настрани многобройните лични нападки на коментиращите един срещу друг, както и срещу определени публични личности от целия политически спектър, налице са значителен брой попадения точно в десятката. Някои от тях поставят въпроси, а други дават отговори. И така, да обобщим основните проблеми, които вълнуват форумците на Дир, а вероятно и целия български народ:

Първо, какъв е смисълът от съществуването на частни монополи?

В средновековна Европа на абсолютните монархии (а и в Азия) цялата държава е била собственост на краля (суверена) и всички дейности и функции в нея са били негов монопол. Тъй като кралете обаче са нямали „административен капацитет” да упражняват лично или чрез приближените си всички свои монополни права, те са преотстъпвали някои от тях, срещу заплащане, на отделни лица, които да ги упражняват. Това „преотстъпване” обаче, не се е осъществявало на тъмно, а чрез изричен декрет. В декрета изрично се е посочвал срокът на монопола и сумата, срещу която се отстъпва съответното монополно право.

Второ, какъв е смисълът от наличие на частни монополи, дори и концесии, върху инфраструктура?

Дори и при абсолютните монархии, отстъпването на монопол/концесия върху инфраструктура в полза на частно лице е било по-скоро изключение, отколкото правило. Частните монополи върху транспортна, енергийна, комуникационна и каквато и да е друга инфраструктура са рожба на „демокрацията”. Тезата, че частният монопол е по-добър стопанин от държавния монопол е абсолютно несъстоятелна. Очевидно е, че поддръжката на инфраструктурата, която е „публично благо”, е губеща и поради това нейната експлоатация от частно търговско дружество, преследващо печалба на всяка цена, се осъществява на принципа „колкото може по-малко разходи за поддръжка и колкото може повече приходи от такси за ползване”. Впрочем, железопътната инфраструктура във Великобритания, приватизирана по времето на Маргарет Тачър, по-късно беше ре-национализирана именно поради тази причина.

Трето, кому е необходимо фактурата за плащане на една стока или услуга да е толкова подробно разбита по елементи на цената?

Ако влезете в касата на някое ВиК дружество в Република България, ще видите на стената залепена бележка с текст: „Уважаеми граждани, уведомяваме Ви, че цената за 1 куб. м. вода е 1.62 лв. с включен ДДС.” Във фактурата за платена вода цената е същата. Идеята на подробната неясна разбивка на цената във фактурите за ел.енергия е отчасти да се замъгли за широката общественост начинът за формиране на цената, а отчасти – да се покаже, че ЕРП-тата не печелят кой знае колко много от високата цена. В последно време обаче този подход май започва повече пречи на частните монополисти, отколкото да им помага.

Четвърто, защо партиите от ляво-десния континуум винаги са „против” монополите, когато са в опозиция, макар и с половин уста, а са „за” монополите, когато са на власт?

Тук отговорът е доста интиутивен – защото партията, когато е на власт, е своего рода „суверен”, който се ползва от всички възможни облаги, които преотстъпеният монопол предоставя. Когато съответната партия е в опозиция, от монополите се ползват само онези представители на опозиционната партия, които са успели да се свържат с тях под формата на „лична уния”, докато партията им е била на власт.

Пето, как така във Великобритания, а и в други държави оттатък бившата Берлинска стена, доставчиците на електроенергия до всеки отделен потребител са от порядъка на поне десетина?

В доста държави от Стара Европа отдавна е въведена фигурата „доставчик на ел.енергия от последната миля”, както в България от няколко години съществуват доставчици на фиксирана телефония от последната миля. Енергийните доставчици от последната миля във Великобритания, а и в други държави, са виртуални доставчици. Те са нещо като „електроенергийни счетоводители”, които обаче не се занимават само с отчитането на електромерите, но са и реални продавачи на електроенергия на крайните потребители. Те купуват ел.енергията на едрови цени от едровия доставчик и я продават на гражданите по цени на дребно. Намалението на крайната цена е в рамките на търговската надценка върху цената на едро и се постига в резултат на конкуренцията между крайните търговци. При сключване на дългосрочен договор (6, 12, 18, 24 месеца) между краен търговец и краен потребител, се предлагат отстъпки, стигащи до 20 % от цената без договор. В резултат на тези мерки, към момента цената на ел.енергията за гражданите във Великобритания е от същия порядък, каквато е и в България.

Шесто, цените на тока ли са високи или заплатите са ниски?

Зависи как гледаме на този въпрос. Както е записано в чл. 94 на Устава на Съюза на Българските таблоиграчи: “Знай, че “хепека”, гледан отъ Америка, се види “дюшешъ”. Ако измерваме цената спрямо доходите си, значи цената е висока. Но цената на тока е горе-долу колкото и в другите европейски страни. А това важи и за цената на бензина, роуминга, основните храни, автомобилите и какво ли не още. Значи, доходите ни са ниски. Защо доходите в България са ниски и дали могат да се повишат е дълъг и сложен въпрос. Стандартният отговор е: “Защото производителността на труда ни е ниска.”

А с какво производителността на труда на един гръцки шофьор на автобус в атинския градски транспорт е по-висока от производителността на труда на един български шофьор на автобус в софийския градски транспорт. Или пък колко пъти е по-производителен трудът на една касиерка в "Кауфланд" в Германия от труда на една касиерка в "Кауфланд" в България? Очевидно нещата не се свеждат само до производителност на труда, а и до още нещо. Един възможен подход е да се стигне до обществен или браншови консенсус каква част от приходите на една институция (търговска или нетърговска) следва да се разпределят като заплати и в какво съотношение по йерархията. Т.е. – предмет на колективното трудово договаряне да не са размерите на заплатите, а делът от приходите, раздаван за заплати и коефициентите за всяко йерархично ниво. ДМС-тата са в рамките на общия дял за заплати – за да се стимулира по-добрият работник, трябва да се вземе от по-лошия. Другият път за повишаване на доходите е гръцкият модел – стачки до дупка. Но, както видяхме, този модел се оказва контрапродуктивен в дългосрочен аспект.

Ако аз съм собственик, да речем, на едно средно предприятие с 200 души персонал и им плащам по 500 лв месечна заплата, това прави 100 000 лв на месец, които тези 200 души ще похарчат този месец в магазините за стоки, произвеждани от мен и от други като мен. Ако им плащам по 1000 лв – тогава ще похарчат 200 000 лв. Ако аз обаче тези допълнителни 100 000 лв не им ги платя, аз няма да ги похарча в магазините, а ще ги вложа в някаква финансова инвестиция (дялове от взаимен фонд), която ще ми носи доходност, да речем, 10 % годишно или 10 000 лв, които аз отново няма да похарча в магазините, а за Нова Година ще си купя един “луксозен” парфюм или в най-добрия случай един немного скъп часовник или пръстен. По този начин моята микро-хитрост се оказва контрапродуктивна в макроикономически план.

Седмо, възможна ли национализация на ЕРП-тата и дали това ще доведе до поевтиняване на електроенергията?

Така, както провежданите на много места по света де-национализации (приватизации) на различни активи, в т.ч. и инфраструктура, в голяма част от случаите не са помогнали на никого, освен на самите приватизатори, така не е съвсем ясно дали ре-национализацията на приватизираните активи е еднозначно полезно лекарство. Национализация винаги може да бъде извършена във или извън рамките на закона, но поддържане на сравнително по-ниска или поне по-поносима цена на ел.енергията в условията на 100 % държавна собственост може да бъде постигната единствено чрез субсидиране на цената. Така че, ако цената не бъде субсидирана, тя просто няма как да намалее. А субсидирането, както е добре известно, се прави на цената на нещо друго.

Осмо, защо приватизацията на монополи да не се прави чрез референдум?

Тук форумците са абсолютно прави. Ако някакви въпроси въобще трябва да бъдат решавани чрез референдум, това са въпросите относно „преотстъпването на монополи” от суверена (който поне по Конституция е народът) на частни лица – физически или юридически, национални или чуждестранни. Отнемането на монополи също би трябвало да е чрез референдум. А референдумите да се плащат не от държавния бюджет, а от монополите.

Девето, защо моделът на ценообразуване на ел.енергията е „разходопокривен” и „печалбоосигуряващ”, а не пазарен?

Моделът на ценообразуване „рентабилност на база себестойност” е характерен за централно-плановата икономика. При нея, по дефиниция, всеки труд е обществено-необходим и поради това всички разходи също са обществено-необходими. В този смисъл този модел е абсолютно анахроничен в условията на една пазарна икономика, каквато се счита, че е налице в България. Но да предположим, че електроенергетиката (производство, пренос и разпределение) е от стратегическо важно значение за националната икономика и поради това всеки направен в нея разход (експлоатационен и инвестиционен) е обществено-необходим. От това в никакъв случай не следва, че и осигуряването на определена норма на печалба за електропроизводителите и електроразпределителите е обществено-необходимо. Още повече, когато нормата на печалба е на база извършени разходи, тогава електропроизводителите и електроразпределителите нямат абсолютно никакъв мотив да намаляват разходите си, а напротив – имат мотив да ги увеличават. Извод: прилагането на централно-планови методи на ценообразуване в една пазарна икономика е контрапродуктивно.

Десето, лъжат ли ЕРП-тата при отчитането на електромерите?

Най-вероятно не лъжат, но дори и да лъжат или да грешат това е по-скоро изключение на фона на монополното право да продават ел.енергията на цени, които им осигуряват пълно покриване на разходите, в т.ч. и инвестиционните, и гарантирана норма на печалба. За да се успокои обаче общественото мнение, не би било зле да предложат услугата „дублиращ електромер” вътре в границите на имота, който да бъде огледален на външния електромер – да показва същите числа в реално време, както и да се дава отчет на потребителите на коя точно дата и в кой точно час, минута и секунда им е отчетен външният електромер. Такава мярка със сигурност ще повиши отговорността на ЕРП-тата и доверието между двете страни по сделката.

Единадесето, трябва ли да „палим” монополите?

Индивидуалните терористични действия (в т.ч. и разширените самоубийства) никога и никъде по света не са давали реални обществено-полезни резултати. Те са по-скоро акт на отчаяние, но все пак са доста показателни за политическата власт по отношение на това, че е достигнат някакъв праг, от който вече е доста близо до неуправляемост на обществените процеси. Запалването на двата автомобила на ЕВН в Пловдив, ако не е чисто криминално деяние, е поне символ за достигната граница на нетърпимост към конкретно поведение на монополистите. Да си спомним публичното самозапалване на Ян Палах и ролята му в Пражката пролет и самозапалването на Мохамед Буазизи и ролята му в Арабската пролет.

Дванадесето, на пръв поглед “оф-топик”, но всъщност май е по темата: накъде върви в частност България, а всъщност и светът?

По силата на какви Човешки или Божии закони е допустимо в една национална икономика някои от частните дейности – електроенергетика (а най-вече производството на зелена енергия) и нефтопреработка да имат гарантирана норма на печалба и гарантирана възвръщаемост на инвестициите, а други частни дейности като производството на храни, дрехи и мебели да няма такава гарантирана норма на печалба и гарантирана възвръщаемост на инвестициите? Как, според общностното право на ЕС, за фалиращите банки и за фалиращите производители на автомобили държавната помощ е допустима, а за фалиращите градинари, фризьори и животновъди държавната помощ е недопустима? С поставянето на определени дейности, или отрасли, или предприятия в парникови условия всъщност на кого се помага – на потребителите, на обществото, или на собствениците на монополни права?

Митът, че либералният, а в по-ново време и нео-либералният подход към икономиката, водят до насърчаване на конкуренцията се срива с бързи темпове. На съвременния етап конкуренцията може да бъде насърчавана единствено с държавна регулация и надзор, а там, където конкуренцията е неуместна или невъзможна, единственият подход е пряка и пълна регулация на съответната дейност.

Впрочем, съвсем наскоро в Холандия, в техния Национален съвет за тристранно сътрудничество, бяха взети решения относно неуволняване на работници, намаляване на заплатите на абсолютно всички наети по трудови договори с точно определени размери, както и определяне на размерите на преките данъци. И още, малко преди срещата на върха за определяне на бюджетната рамка на ЕС за 2013-2020, френският президент Франсоа Оланд, в реч пред Европарламента, призна, че е контрапродуктивно курсът на еврото да се определя според капризите на пазарите, а трябва да има политика на еврозоната за поддържане на курса му към основните валути в определени граници.

ИЗБРАНО