Премиерата на "Горда" срещна лекар и пациент след 13 години от трансплантацията

Проф. Спасов я нарече "изненадваща, мила и сърдечна", но и повод за констатация, че от година и половина в България не се извършват трансплантации

13:40 | 7 ноември 2022 | Редактор: Калина Петрова 0 2954 Снимка: Веселина Стоянова

Премиерата на книгата "Горда" събра лекар и пациент 13 години след животоспасяваща трансплантация. Именно тази история вдъхновява журналиста Ива Стоянова да напише първия си роман "Горда", който беше представен официално. Гвоздеят, който разтърси присъстващите на представянето на романа, бе срещата между проф. Любомир Спасов, бивш ръководител на болница "Лозенец", и трансплантираната преди 13 години Валя, която е един от действителните герои в книгата под името Вера. Присъстващите наблюдаваха тази среща и тържество на доброто със сълзи от радост и възторг.

Трансплантираната Валя я определи като "вълнуваща и незабравима", а проф. Спасов я нарече "изненадваща, мила и сърдечна", но и повод за констатация, че от година и половина в България не се извършват трансплантации.

Авторът на романа Ива Стоянова е с опит в медиите повече от 25 години, а "Горда" е първата й книга. В сложен пъзел тя преплита необикновените съдби на две обикновени момичета - Вера и Виктория.

"Историята на Вера от книгата е, че тя е с вродена бъбречна недостатъчност. От дете се бори, но в крайна сметка единственият шанс да оцелее е да бъде трансплантирана. Аз нямах представа кой е бил докторът, но се оказа че трансплантацията е извършена от проф. Любомир Спасов, който дълги години управляваше правителствена болница и има над 400 трансплантации", заяви пред Dir.bg Ива Стоянова.

Срещата с него остави истинската Валя без думи. Тя се подготви какво да каже на премиерата, но единственото, което изрече, беше "благодаря, никога не бих ви подминала" с много сълзи от възторг и радост. Валя срещна онзи човек, който преди 13 години е спасил живота й. "Още с пристигането си проф. Спасов поиска да му покажа кое е момичето, защото сигурно няма да я познае", разказва Ива Стоянова.

Какво вдъхновява Ива Стоянова да напише тази история

"Вдъхнови ме една от истинските героини. Отдавна исках да напиша роман и имах две други истории в главата си, но когато срещнах това момиче и тя ми разказа всичко, през което е преминала, изключително много ме развълнува. Прибрах се, мислих и й звъннах на следващата сутрин с въпроса дали мога да я ползвам като прототип на история. Щастлива съм, че ми се довери, че ми позволи", сподели Ива Стоянова.

"Романът е история за две момичета, които са връстнички и израснали при много различни условия, семейства, различна ценностна система и социална среда. И едно от тези момичета всъщност е тази моя приятелка /бел. ред. Валя, а в романа под името Вера/. Разказвайки нейния живот, преплитам историята с другото момиче, което не съществува физически, но пък тя е сбор от истории, свързани с мои познати и приятелки, тоест тя по същия начин е много достоверна. Та Валя е момичето, което ме вдъхнови, от което стартирах книгата, в която тя се казва Вера. За пореден път казвам, че това не е биографична книга има и художествена измислица. Но онази линия на един смислен и щастлив живот я дължа на Валя и нейния съпруг Иво. Тя е от рядко срещаните напоследък много чисти същества, които виждат доброто, не просто го виждат, те го раздават. За нея има много ясна представа за правилно и неправилно и онази ценностна система, която да създава, която те кара да бъдеш добра и истински честна. Тя притежава онова усещане за любовта, което някак си е свързано със себеотдаването, със 100-процентовото партньорство. Много обикновено и изключително чисто момиче", коментира Ива Стоянова.

Снимка: Веселина Стоянова

"Когато представих ръкописа на маркетинг директора на "Сиела", които разпространяват основно книгата, като го прочете каза: "Малко ми е сладникава тази история за двамата главни герои - семейството". Аз й казах: "Да, но тя е истинска, аз не съм променила нищо". Тоест историята на Валя и Иво, които са истинските хора е онази история на рядко срещаната изключително чиста любов. Това е вдъхновението да напиша битките, победите им", казва авторката.

"Нарекох романа "летен", защото е книга, която се чете много бързо и много лесно. Това е буквално книга, която като я хванеш и не можеш да я пуснеш докато не я прочетеш и последния ред. И винаги асоциацията ми за такава бързина на четене е сядането на плажа, почиваш си и се наслаждаваш на позитивната емоция в книгата. Нещо, което се чете бързо, леко и трогва. Тогава редакторът ми каза - "това е много повече от летен роман". За мен всеки човек е история, въпросът е да се заровиш в нея и да разкажеш. От всеки живот вярвам, че има какво да получиш като усещане, като споделяне. Дай Боже повече поводи за такова споделяне на доброта, на щастие, на онези позитивни емоции и човешки качества , които ни се иска все по-често и по-дълго да имаме пред самите нас, в обществото. Ще продължавам да търся такива истории", категорична е Ива Стоянова.

"А премиерата бе тържество на добрината, затова, че хората имат късмета да срещнат помощ и имат силата да го запомнят, имат силата да го почитат и уважават и като цяло това даване и получаване на добро, което носи щастието. Няма нещо по-хубаво да бих си пожелала, което се случи с историята, книгата и тази среща", заявява Ива Стоянова.

Действителната героиня Валя определя срещата със спасителя си като "изключително вълнуваща и незабравима"

"Емоцията е незабравима, няма такова преживяване. Благодаря на Ива Стоянова, защото тя след толкова време ни събра да се видим. Аз през годините след трансплантацията нямах здравословен проблем и не се наложи да потърся лекарска помощ при проф. Спасов. Много се вълнувах. Знаех, че той ще бъде там и той знаеше, но както каза и при разговора, ако на улицата ме види ще ме подмине, защото няма да ме познае, но аз никога не бих го подминала, защото той е голям Човек", сподели пред Dir.bg Валя.

"Три години и половина бях на хемодиализа, когато ми се обадиха и имаше подходящ донор за мен. Тогава аз самата си избрах трансплантацията да бъде в болница "Лозенец", а проф. Спасов да бъде моят лекар. Година и половина преди това имах едно предложение да ми бъде проведена трансплантация, но отказах, защото не бе много подходящо. Когато избрах екипа на проф. Спасов бях убедена, че ще стане. Но сигурно има и съдба. Тогава бях само на 25 години и доста бързо ми се наложи да порасна при всичко, което преживях. При мен всяка една трудност ме прави по-силна и смятам, че така трябва да бъде за всеки един човек. Когато има трудности не трябва да се предаваш, а трябва повече да вярваш и да продължаваш, защото идва нещо по-добро", разказва Валя.

"Горда" не е автобиография, но повечето от написаното е моето аз и моят живот, описан е и моята силна любов и човек, който е най-истинското нещо в живота ми - ние сме вече 16 години с Иво заедно. Без семейството сме за никъде. Късметлийка съм, че имам прекрасно семейство и без него не бих могла да се справя", споделя Валя.

Снимка: Веселина Стоянова

Героинята в романа коментира и донорството

"Много хора не се замислят над въпроса за донорството и трансплантациите. Но аз съм жив пример, че вече 13 години водя нормален начин на живот, като изключим периодичните прегледи и лекарствата, които до живот се пият, но това няма нищо общо с периода, когато си на хемодиализа. Хората обикновено не се поставят от другата страна. Ако има повече говорене на тази тема, повече видимост може би ще си дадем сметка колко е важно да попълниш един документ и когато настъпи мозъчна смърт да може да помогнеш на друг човек да продължи да живее. Няма гласност. Има други неща, които са проблем - няма такава организация, няма средства, но имаме много добри лекари, което е най-безценното. Аз от 6-годишна съм със здравословни проблеми. След като ме включиха на хемодиализа родителите ми започнаха да търсят дарителски фондове. Предложиха ми майка ми да бъде донор, но аз отказах и казах, че ще чакам моят донор и това ще стане в България, а не в чужбина. Имам огромно уважение и вяра в лекарите ни. В България е голям проблем, че хората не вярват в лекарите. Аз смятам, че нашите лекари са незаменими", категорична е Валя.

Човек, когато чете една книга се опитва да си го представи, докато аз го преживях. Дано тази книга да докосне всеки един и да повярва, че доброто съществува и стават чудеса, казва героинята в романа.

Снимка: Веселина Стоянова

Проф. Спасов: Вълнуваща изненада, мила и сърдечна среща. Но и повод за констатация, че от година и половина в България не се извършват трансплантации

Срещата с Валя за мен бе изненада. Ива Стоянова ми се обади същият ден на представянето на книгата и ме покани. Каза, че ще бъде интересно и вълнуващо и така се оказа. Аз не очаквах, тъй като не знаех за нейната книга. Не бях я прочел преди представянето. Оказа се, че пациентката, която съм трансплантирал преди 13 години е реално една от героините в романа, което бе изненадващо за мен. На представянето разказах, че по съвсем различен начин изглеждат пациентите, които са преди трансплантация. Те са с променена външност, за съжаление с не добър вид и момичето не бих го познал, ако го срещна на улицата, но отговорът на Валя бе "Аз не бих ви подминала". Така, че беше много вълнуващо.

При толкова трансплантации над 350-400, не съм ги броил, е трудно да си спомниш имената и лицата на всички пациенти, които са трансплантирани, още повече, че с годините те се променят. Някои от тях, когато съм ги трансплантирал са били деца на 6 месеца, а най-малкото което трансплантирах бе на четири и половина месеца. Така, че с годините ти знаеш за случая, спомняш си го като професионално предизвикателство, но самата личност, която се крие зад пациента понякога не можеш да я разпознаеш, тъй като минава време.

Срещата пак ще повторя бе много вълнуваща и изненадваща за мен. Още повече, когато преди години стартирах трансплантациите в България - първата чернодробна през 2004 година, а първата белодробна 2019 година, винаги съм изхождал от мисълта, че пациентите трябва да получават всичко необходимо за тяхното здраве, включително и трансплантациите тук в България. Да не се скитат мили, недраги по света, защото първо навсякъде се чувстват чужденци и са приети по особено. Още повече, че големите европейски държави имат собствени държави имат собствени програми с листи от чакащи за трансплантация пациенти, които са техни граждани. Така, че много трудно наши граждани могат да получат орган реално в тези държави. Ние трябва да развиваме трансплантологията тук в България, коментира пред Dir.bg проф. Спасов.

Беше хубав повод представянето на книгата, за да изкажа, за съжаление, изключително неприятната констатацията, че през последната година и половина почти няма никакви трансплантации в България, а със сигурност има много нуждаещи се български граждани от това. Аз зная колко много деца изпращаме в Германия заради това, че у нас се спряха трансплантациите. Но има и нещо друго, което показа ковид пандемията, че обществото се изолира едно от друго. Примерно забрана за епидемиологично изолиране - тогава нуждаещи се пациенти понякога за тази медицинска услуга няма как да пътуват в Европа, където и да е да получават такъв тип медицинско обслужване, операции, от които те се нуждаят. Това, което е необходимо за българските граждани, трябва да е тук и да не разчитаме, че те ще ходят някъде и ще разчитат на други здравеопазни системи. Така, че беше приятно изживяване тази среща, не я очаквах, беше много мило и много истинско и сърдечно. Благодаря на Ива Стоянова за тази изненада.

Доверието в здравната система и трансплантациите, според проф. Спасов

За съжаление здравните власти понякога разрушават доверието в трансплантациите. Медицината и в частност трансплантациите са доверие между пациент - лекар-общество и здравна система. Така, че когато здравните власти казват, че еди какво си не е редно при трансплантациите, не е законно или така да се каже не е добре изпълнено, се нарушава доверието. И когато няма доверие естествено, че нещата не се развиват. Така, че това е много деликатна тема. Пациентите поради това, че се показват неудачи в здравната система през различните масмедии винаги рушат доверието. Трябва да се направи всичко възможно да се възвърне това доверие, което има обществото в своите лекари, в своята здравна система, препоръчва д-р Спасов.

А романът като, че ли ни показва, че може би най-важното е да продължим да вървим с гордо вдигната глава, да отстояваме себе си, правото си на щастие и вярата в доброто.

ИЗБРАНО