Днес системата на Путин изглежда по-неуязвима от всякога. Първите поражения на фронта и шокът от западните санкции са в миналото. Сега войските се придвижват напред, петролът се продава на Изток, а щедрите държавни разходи за войната гарантират както икономическия растеж, така и лоялността на населението. Всичко в Русия, от военнопромишления комплекс до гимназиите, изглежда успешно се е адаптирало към новата военна реалност. Сега Кремъл може да си позволи да воюва с Украйна и Запада толкова дълго, колкото е необходимо. И дори трагедия от мащаба на неотдавнашната терористична атака в Крокус няма да го накара да спре и да се замисли за избрания курс.
Успехът на Русия в адаптацията към войната наистина надмина очакванията. В руската държавна машина обаче има един елемент, който колкото по-напред отива, толкова по-зле работи, и там не се забелязват никакви опити за адаптация. Става дума за системата за вземане на решения. По този въпрос режимът не си е направил никакви изводи от неуспехите в началото на войната, а напротив - събрал е още повече власт в ръцете на един човек, като е оставил на останалата част от държавния апарат само да изпълнява, а още по-добре - да предугажда неговите желания. А такава структура не се нуждае от врагове, които в даден момент да анулират всички постижения.
Механиката на Горбачов
Стивън Коткин, един от най-добрите експерти по Русия, веднъж отбеляза, че навремето Западът не е бил в състояние да предвиди предварително разпадането на Съветския съюз просто защото той не е започнал да се разпада предварително. Тоест дори до края на 80-те години на ХХ век в страната не са протичали обективни процеси, които да направят разпадането неизбежно. Напротив, почти до самия си край СССР оставаше доста стабилна структура, но в един момент се разпадна, защото от самия връх бяха взети самоубийствени решения, които послушният държавен апарат сляпо изпълняваше без ни най-малка филтрация и контрол на качеството.
Това описание до голяма степен е вярно за днешна Русия. Сравнението между толкова различни хора като Путин и Горбачов може да изглежда кощунствено, но в някои отношения то не е лишено от основания. Да, те са много различни по своите стремежи, характер и ценностна система. Но те имат две важни прилики. Първата е способността да налагат личните си приоритети върху цялата инертна машина на държавния апарат, която последният не споделя. Втората е склонността им да изпадат в прокрастинация (склонност към постоянно отлагане дори на важни и спешни въпроси, което води до житейски проблеми и болезнени психологически последици - б.р.), когато събитията, които те задействат, излязат извън контрол.
Консервативната съветска номенклатура никога нямаше да се съгласи с перестройката, гласността и демократизацията, ако Горбачов не ѝ беше наложил всичко това, използвайки сталинските си правомощия. А така апаратчиците, свикнали да правят всичко, което им нареди човекът на поста генерален секретар, послушно започнаха да прилагат перестройката, докато тя не разруши така удобната за тях съветска система.
Путин, разбира се, няма в плановете си да води Русия нито към демокрация, нито към гласност. Но от механична гледна точка той по подобен начин използва огромните си правомощия, за да вкара Русия във война, която не искаше дори мнозинството от заседаващите в Съвета за сигурност, да не говорим за по-широкия руски елит. И тогава логиката на събитията започна да работи самостоятелно.
С помощта на войната Путин накара както държавния апарат, така и бизнеса да пожертват предвоенните си привилегии, постижения и планове и да започнат да изграждат нова Русия, която да отговаря на личните му представи за прекрасно. Това като цяло се превърна в основна задача на всички участници в обществения живот в Русия - да предугаждат и изпълняват желанията на президента възможно най-точно.
Ясно е, че подобна система от приоритети не може да не доведе до деградация на държавния апарат и за това вече има повече от достатъчно доказателства. Руските специални служби от десетилетия трупат опит в борбата с ислямския екстремизъм, но с избухването на войната това стана никому ненужно. Защо да се залавят ислямски терористи, когато се дават награди и звания за украински диверсанти?
Дори неотдавнашната терористична атака в Крокус, въпреки безпрецедентния си мащаб, едва ли ще накара руските сили за сигурност да се стреснат. По-скоро обратното - когато Путин предварително изисква случилото се да бъде обяснено с украински интриги, кой луд би му се противопоставил, независимо от реалните факти? Съвсем естествено е, че всички сили ще бъдат хвърлени в залавянето на терористи не от ИДИЛ, а от украинско-американската Burisma, дори това да навреди както на разследването на вече случилия се терористичен акт, така и на предотвратяването на евентуални следващи.
В други сфери нещата стоят по подобен начин. Определени части от икономическия блок на правителството отдавна са се съсредоточили върху производството на красиви цифрички в угода на президента, като са се отказали от всякаква координация. В резултат на това повишаването на лихвените проценти с цел борба с инфлацията върви ръка за ръка с щедър поток от субсидирани заеми и увеличени държавни разходи. Въвеждат се експортни ембарго, след това се отменят и отново се въвеждат в зависимост от това дали президентът трябва да бъде информиран за спад на цените на вътрешния пазар или за увеличение на бюджетните приходи от експортни мита.
Временните административни решения неусетно се превръщат в постоянни и още по-непазарни - само за да се отложат непопулярните стъпки, които могат да огорчат президента. И всичко това на фона на хаотично преразпределение на собствеността, когато съдилищата изобщо не гледат и подпечатват прехвърлянето на активи от едни ръце в други заради нарушения в приватизационните сделки от началото на 90-те години. Някогашната компетентност на икономическите органи постепенно се топи в този парад на угодничеството и всеки момент може да изчезне напълно. Кой ще се осмели да откаже на президента, ако той изведнъж реши, че военновременните обстоятелства налагат по-строго управление на икономиката?
Отново прокрастинация
Нерешителността на Путин обаче понякога е дори по-разрушителна от решенията му. И в това отношение Путин прилича на Горбачов. В един момент последният беше толкова зашеметен от мащаба на промените, които инициира, че изпадна в прокрастинация и през последните две години от управлението си не успя да предложи на страната никаква програма за по-нататъшни действия.
Оттегляйки се в безкрайни ораторски изяви и международни обиколки, Горбачов остави Съветския съюз сам да се адаптира към новата реалност. Останал без указания от центъра, СССР прекара известно време в вяло очакване, а след това не измисли нищо по-добро от това да се разпадне с надеждата, че това ще помогне по някакъв начин да се решат висящите въпроси и неясноти.
Съвременна Русия също има достатъчно проблеми с адаптирането към новата военна реалност, а Путин, който създаде тази реалност, не бърза да дава подробни инструкции на всички заинтересовани. В резултат на това различните части на системата или изпадат в ступор, или започват да измислят как да живеят самостоятелно, понякога с тежки последици.
Например най-масовото въоръжено въстание срещу режима на Путин - бунтът на Евгений Пригожин - беше именно такъв опит да се оцелее в новата реалност. В продължение на много години наемниците на "Вагнер" съжителстваха спокойно с редовната армия, като не си пречеха кой знае колко. Но избухването на войната вдигна залозите и разпали амбициите, като тласна страните към пряк конфликт.
Путин не благоволи да се заеме лично със спора им, така че на Пригожин не му остана нищо друго, освен да се опита да привлече вниманието на президента чрез бунт. Целите на бунтовниците бяха много ограничени и нямаха нищо общо с борбата срещу режима на Путин. И въпреки това те почти го свалиха, просто защото се опитваха да се адаптират към една нова воюваща Русия.
По сходен начин никой в Кремъл не си направи труда да обясни на властите в Дагестан как се живее във военната реалност. Затова те не знаеха какво да правят и просто не направиха нищо, когато през октомври миналата година тълпа започна да громи международното летище в Махачкала в търсене на евреи. Само допреди няколко години подобно нещо щеше да е немислимо, но сега има война, Иран е най-близкият ни съюзник, а Израел - така излиза, че е врагът. Затова иди разбери как местните власти трябва да се отнесат към един антиизраелски погром - дали да го разпръснат, или, напротив, да го подкрепят. По-надеждно е да се изчакат инструкциите от центъра, дори ако междувременно тълпата успее да нахлуе в самолетите.
Неотдавнашната терористична атака в Крокус е до голяма степен от същата серия. Тук САЩ обменят информация за възможна терористична атака с руските служби за сигурност. Но могат ли да я използват сега, когато е в ход война и когато президентът публично нарича тази информация "шантаж"?
В такива условия проявата на подозрително усърдие, всъщност в сътрудничество с американците, може да се окаже много по-опасна, отколкото просто да не се прави нищо, макар и с цената на десетки човешки животи.
В крайна сметка се оказва, че руското правителство изобщо не се нуждае от мощна опозиция, за да бъде застрашено. Да, антипутинските сили в Русия са слаби и дезорганизирани, но това не прави режима по-силен. Трите най-големи сътресения за правителството през изминалата година бяха породени не от силата на антипутинските настроения, а от войната, която самият Путин започна. И по това днешната Русия прилича на късния СССР, където антисъветските дисиденти не представляваха сериозна заплаха и останаха под строгия контрол на КГБ почти до края на Съветския съюз, а съветската система беше демонтирана от шефовете на КПСС, които не бяха подозирани в антисистемност.
Да успеем преди дедлайна
Днешна Русия, подобно на късния Съветски съюз, трябва да се адаптира набързо и хаотично към новата реалност, която Кремъл внезапно стовари върху нея, без да си направи труда да й обясни как да живее сега. Но докато логиката на трансформацията, започната от Горбачов, доведе чрез катаклизми до създаването на нови институции, логиката на трансформацията на Путин само тласка системата към все по-голяма концентрация на властта в ръцете на лидера. В резултат на това подходите, оценките и дори само състоянието на един човек стават почти единственият фактор при вземането на решения.
Така организираната система по принцип не може да бъде устойчива, независимо кой е този човек. Какво да кажем за ситуацията, когато единственият източник на решения в продължение на много години живее в гъста среда от послушни придворни, които само подхранват неговите пристрастия, обиди и заблуди. Тук рисковете от грешни приоритети, изкривено възприятие, прилив на емоции и съсредоточаване върху едно решение като панацея за всички беди нарастват многократно.
И тогава по пътя им няма никакви филтри - всичко веднага се превръща в държавна политика. Всъщност нахлуването в Украйна преди две години беше точно такова погрешно и разрушително решение на един човек. Защо да е последното, след като за останалата част от системата беше по-лесно да се приспособи към него предишния път, отколкото да го спре навреме или да се опита да го върне назад.
Освен това в днешна Русия единственият източник на решения е вече на достолепна възраст, което налага личната му времева рамка върху хода на развитие на цялата страна. И тук не става дума за митичните болести на Путин - при достъпа му до съвременната медицина защо той да живее по-малко от Мугабе (който доживя до 95 години) или Фидел Кастро (до 90 години)?
Но Путин, който е обсебен от историята, не може да не си дава сметка, че вече е на власт по-дълго от огромното мнозинство руски управници. Той вече е надживял Брежнев и много императори с голяма разлика. След няколко години той ще изпревари Сталин и Николай I, а след девет години ще остави зад себе си дори Екатерина II, превръщайки се в най-дълго управлявалия след Иван Грозни.
Не само това, но на 71 години Путин несъмнено осъзнава, че наближава възрастта, на която са починали повечето му предшественици: Елцин на 76 години, Брежнев на 75 години, Хрушчов на 77 години, Сталин на 74 години. Единственото изключение е Горбачов, който доживя 90 години, но той прекара сравнително малко време на власт.
Всичко това очертава пред Путин хоризонт от пет или шест години активно управление, през които той трябва да има време да завърши всичко, което е планирал. И тези пет или шест години може да седят в главата му, предопределяйки решенията му, но оставайки невидими за всички останали. Това може да доведе до опасни разминавания във възприятията, когато Русия изведнъж започне да действа непредсказуемо и ирационално, от гледна точка на останалия свят, само защото Путин закъснява с вътрешните си дедлайнове.
През 70-те години на миналия век шахът на Иран безразсъдно залива страната с пари от петрол, защото бърза да модернизира Иран, преди да умре от рак. Но вместо да ускори модернизацията, петролната щедрост дотолкова задълбочава социално-икономическите дисбаланси, че в края на живота си шахът вижда не Иран в клуба на развитите страни, а Ислямската революция. По подобен начин Хитлер в края на 30-те години на ХХ век смята, че тъй като войната с Великобритания така или иначе е неизбежна, е по-добре да я започне сега, докато е само на 50 години, отколкото да чака възрастта и влошеното здраве да помрачат стратегическия му гений.
Можем само да гадаем как работи вътрешният часовник на Путин. Но изненадващото нахлуване в Украйна след повече от 20 години на власт подсказва, че той определено има такъв и времето на него не е безкрайно.
В крайна сметка днешната Русия изглежда подобна на късния СССР по своята стабилност. Обективно погледнато, всичко е сигурно, няма сериозни заплахи, а властите контролират ситуацията. Но във всеки един момент всичко може да започне да се разпада, защото основният източник на заплахи за системата се корени в начина, по който тя е организирана. А тя е организирана така, че може да започне да се самоунищожава дори без да се появят сериозни проблеми.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}