Такива "светове" обаче не винаги се създават. Например, протестантският свят включва толкова различни църкви, че едва ли можем да говорим за единна социокултурна среда. Същото може да се каже и за исляма, а що се отнася до съществуването на католически или православен свят - въпросът остава отворен. Съществуват много обстоятелства, които пречат да се нарисува картината по религиозен признак. Да вземем, например, православните от Югоизточна Европа и да ги сравним първо с руските православни, а второ да погледнем вътрешнобалканските различия.

Ако православието в Югоизточна Европа е попило в себе си достатъчно силната традиция на противопоставяне с исляма, то руското православие, вземайки предвид относителната търпимост на Златната орда, проявява тази черта значително по-слабо. Затова пък в руското православие са по-забележими антизападните и антилибералните течения, което се е проявило по времето на славянофилите и панславистите през 19 век и се проявява днес, в настоящата позиция на Руската православна църква, която не признава част от човешките права. Тук своята дума казва и имперското наследство, т.е. ролята на руската църква в изграждането на силна, но вътрешно доста нееднородна държава, която в по-голяма степен се е нуждаела от обединяваща идеология, отколкото държавите на Балканите.

Православният характер на Гърция и Румъния

Православното наследство в зависимост от геополитическите рамки може да се интерпретира различно. Например, православната неприязън към сексуалните малцинства се проявява по-меко в Румъния, отколкото в постсъветското пространство. Достатъчно консервативната и едновременно с това социално активна Румънска православна църква, например, не призовава за излизане от Европейския съюз заради еманципацията на хомосексуалистите. В съседните постсъветски държави е точно обратното. Там тече дискусия наистина ли интеграцията в европейските институции води до признаване от държавата на еднополовите бракове и следователно до разрушаването на "православния характер" на обществото. Религията тук се явява не просто източник на ценности, но и аргумент за геополитически избор.

А и на самите Балкани сплотеността по религиозен признак е малка. Тук дискурсът от късната османска епоха строго очертава етнорелигиозните рамки, като противопоставянето между исляма и православието е водещата тема. Макар върху това противопоставяне да са се изграждали и да се изграждат религиозно-политически коалиции, те много често са претърпявали поражение. Това е очевидно при балканските мюсюлмани, които, независимо от своите конфликти със заобикалящите ги християни и сериозната подкрепа от другите мюсюлмански страни, така и не са създали стабилен съюз на основата на исляма, а по-често държат на индивидуалността на собствената си група. Тук разделението на езиковата сфера /албанци и славяни/ и в богословската /сунизъм и суфизъм/ пречат на мюсюлманите да създадат обединена сила.

При православните от Югоизточна Европа картината е сходна. В постсъветска Русия отново си спомниха за "братята" от този регион, като преди всичко имаха предвид Сърбия. Още патриотичната, т.е. по-скоро националистическата опозиция от елцинската ера представяше Сърбия като героична нация-мъченица, която е готова на всякакви жертви в борбата срещу чудовището на западната глобализация и нейните регионални съюзници, т.е. хърватите, босненците и албанците. На балканските православни с доминираща евроориентация, т.е. на гърците, румънците и българите, руските антилиберали обръщаха малко внимание. Образът на тези национални религиозни култури не се превърна в неразделна част от общата представа за православието на Балканите.

А това е пропуск. Гърция и Румъния са много богати с интересни от гледна точка на живата религиозна култура, в която руското православие след краха на комунистическия строй, без съмнение, се нуждаеше. В Гърция и Румъния винаги са били силни приемствеността на православните елити. Тъй като турците са предали в ръцете на константинополските гърци ръководството на православната църква, османското владичество не е означавало за тях пълна загуба на православното образование, макар и да се е забелязвал упадък. По сходен начин са живеели и румънските православни, които в каноничен смисъл дълго време са били без собствена църква, но не са били напълно включени в структурата на Османската империя, а са плащали единствено данък, запазвайки при това своя православен елит и висока православна култура, включително активна манастирска традиция. В 20 век, когато религиозният живот на мнозинството православни народи е бил насилствено прекъснат, не само Гърция, но и социалистическа Румъния са запазили именно този живот. На Гърция за целта е помогнало включването й в западното политическо пространство, а в Румъния ние наблюдаваме традиционно живия религиозен живот, с който националистически настроените комунисти не са били готови да се борят.

Какво сближава Сърбия и Русия

Въпреки тези съкровища, постсъветските руски православни много повече са се интересували от Сърбия, а сърбите - от Русия. Тук главна роля е изиграло кървавото разпадане на Югославия. Руските националисти са се възхищавали от позицията на сърбите, които решиха от развалините на федерацията да създадат велика национална държава - и много искаха руснаците на пространството на бившия Съветски съюз да действат в същия дух. Изолираната Сърбия търсеше международна подкрепа и се съгласяваше да я потърси от своя традиционен съюзник, а когато елцинската администрация им я отказа, доброволци от Русия доказваха, че сърбите все още имат приятели по света. Съществуваха и специфични сходни моменти, които спомогнаха да се създаде чувството на особено братство. Първо, в историческата памет на двете нации православието силно се отъждествяваше с мъченичеството и героичната борба срещу чуждия завоевател, при това възприемането на католическата "агресивност" особено ги обединяваше. Второ, и руснаците, и сърбите са бивши водещи нации в многонационални социалистически федерации. Разпадането на двете държави беше възприето от тях не като освобождение, а като победа на враговете. Трето, и руснаците, и сърбите бяха - както се полагаше на едни "образцови" нации в социалистическата федерация - силно откъснати от своята религиозна култура. В случая със сърбите тази слабост се проследява до османските времена, когато сръбското православие, за разлика от Румъния и Гърция в значителна степен е загубило своя коренен елит и се е превърнало в "народна религия", често далеч от християнските представи. В резултат и руските, и сръбските "новоправославни" са били склонни да създадат религиозна идеология, която е опростявала православното предание, облекчавайки в същото време политизирането на религията. Освен това Сърбия никога не е била директна съседка на Русия, което е освобождавало сърбите от страха, че Големият брат ще ги задуши в своите обятия.

Безинтересната България

България се оказа неинтересна за новоправославните руснаци. Като бивша "16-та република" на СССР, тя не беше екзотична, от нея нямаше какво да се научи. Съществуваха определени сходства със сърбите, но не тези, които бяха необходими. Религиозният живот на българите, както и на сърбите, от османските времена е бил на скромно ниво, с голямо примесване на народни традиции, с малоброен и не толкова влиятелен клир. Пречка за сближаването е, че антизападният патос в българското православие е относително слаб, защото България по-рядко е била в конфликт със западнохристяинските народи, а по-често с православна Византия и дори с православна Русия, заради което в българската традиция се е запазило освен чувството на религиозно братство и елементът на критика на православието като инструмент за чуждестранно господство. Всичко това, между впрочем, в крайна сметка е способствало за европейската интеграция на България.

Както виждаме, в политическото православие е прието на едни традиции да се обръща внимание, а на други не. Тези, които най-много говорят за православен свят, най-малко признават неговото разнообразие. Истинският православен свят би могъл да стане диалог между различни, макар и близки култури, а не политически проект. /БГНЕС

-------------

Клаус Бухенау, професор по история на Югоизточна и Източна Европа в университета Регенсбург. Текстът е публикуван от "Ведомости" и се базира на изследване, отпечатано в специалния брой на списанието "Държава, религия, църква" (№ 4, 2014). То е посветено на религията и националната идентичност в страните от Източна Европа.