"Имаше изтезания само за жени": как оцелях в иранския затвор

Книгата на Монирех Барадаран "Събуждане от кошмара" разказва за деветте години, прекарани от нея зад решетките

12:15 | 31 октомври 2022 | Автор: Соня Дийн, "Дойче веле" 38 6931 Снимка: iStock by Getty Images

Жените в Ислямската република са хора "второ качество", казва Монирех Барадаран, която е била 9 години в ирански затвор. За кошмарите, които е преживяла там, и за сегашното протестно движение в Иран тя разказва пред ДВ.

Още по темата

ДВ: Г-жо Барадаран, какво преживяхте в затвора в Иран?

Монирех Барадаран: 1981 г. беше най-лошото време в Иран - беше истински кошмар. Бях изтезавана. Станах свидетел как измъчват и други хора - вършеха го рутинно и крайно брутално. Имаше изтезания, бичуване, закачаха ни да висим с часове, или пък трябваше да седя дълго с вързани зад гърба ми ръце. Беше много, много лошо. Имаше и психически тормоз: пълна изолация и липса на движение в продължение на седмици и месеци. Или лишаване от сън. Имаше и масови екзекуции.

Брат ми бе екзекутиран там и бяхме принудени да слушаме залповете от куршумите. Само за около четири месеца в Иран са били застреляни 4000 души, а може би и повече - стана ясно от сведения на "Амнести интернешънъл".

Затова днешните масови задържания на хора са така ужасяващи. Отново ме притеснява, че има толкова много затворници в различни затвори, а също и в "Евин". Това пробужда моите кошмари отново.

ДВ: Звучи много брутално. Имаше ли и сексуално насилие?

Монирех Барадаран: Сексуални посегателства имаше, но не и непременно изнасилвания. Аз самата не съм ставала свидетел на подобно престъпление. Да, имаше отделни случаи, чувахме за тях, знаехме ги, но не е имало систематични изнасилвания, каквито са вършени по време на диктатурите в Аржентина или Чили. Затова пък имаше насилия и изтезания.

ДВ: Какво беше отношението към жените като цяло?

Жените в Ислямската република са хора "второ качество". Това означава, че не струваш толкова, колкото един мъж. Но по отношение на изтезанията и екзекуциите сте равни. Идеологията в Иран е такава, че гледа на жените, които оказват съпротива на властта, като на деца, които трябва да се превъзпитават. Процесът на превъзпитание за жените беше и по-лош. Имаше изтезания само за жени. Онези, които се съпротивляваха, бяха подлагани на пълна изолация от света в карцер. Нямахме право да гледаме, да чуваме, да се виждаме с никого в продължение на седмици и месеци. И през всичкото това време трябваше да сме седнали. Беше кошмарно. Това беше техният начин да ни превъзпитат.

ДВ: До какви травми доведе това? Колко време Ви трябваше, за да се преборите с емоционалните последици?

Монирех Барадаран: Много мои приятелки после посещаваха терапевт. Като си спомням за онези времена, си мисля, че онова, което ни помогна да оцелеем, беше нашата солидарност. Преживях три месеца в карцер. Но усещането за общност и за солидарност ни помогна извънредно много. Все пак аз се промених, междувременно станах друг човек, особено след като написах книгата си.

ДВ: Казахте, че се страхувате от това, че толкова много жени влизат в затворите сега. Смятате ли, че тях ги очакват същите неща, каквито вие описвате?

Монирех Барадаран: Понякога се опасявам, че ще стане именно така. Тези затворници са заложници на Ислямската република. Надявам се, че поне няма да извършват масови екзекуции, както през 1980-те години. Чудя се, ако нещата продължават така, дали това мрачно време няма да се повтори. Но съм обнадеждена, защото времената все пак са се променили. Въпреки това се страхувам, защото помня какво съм преживяла. Изцяло подкрепям протестното движение в Иран. Хората не очакват промени в законодателството, те се борят сами - свалят хиджабите си и танцуват. Това винаги е било една мечта и сега тя се осъществява. Това е специалното в това движение, което ми дава огромна надежда.

ДВ: А ако хората отново бъдат масово вкарвани в затворите, какви могат да са последствията?

Монирех Барадаран: Може да се стигне до ескалация. Досега протестиращите бяха мирни и не употребяваха насилие. Но ако гневът се увеличи, може и да се стигне до проливане на кръв. От друга страна, движението може и да изчезне постепенно, с течение на времето. Ето защо моята молба към германските власти е следната: ако има натиск отвън, иранското правителство няма да може да направи онова, което направи по време на ексцесиите от насилие през 1980-те години.

От 1991 г. Барадаран живее в Германия. Тя е авторка, социоложка и активистка за правата на човека. Книгата ѝ "Събуждане от кошмара" разказва за деветте години, прекарани от нея зад решетките. Тя е преведена на много езици.

Интервюто е публикувано в "Дойче веле"

ИЗБРАНО