Животът ми след COVID-19: Какво се промени?

Трансформацията на скръбта в обич е единственото ни спасение и по време на война след пандемия

14:20 | 24 март 2022 | Редактор: Люба Късова 58 11555 Снимка: iStock by Getty Images

Люба Късова спечели наградата и в оспорваната категория Общество от конкурса за добра журналистика на Dir.bg Web Report 2021 със статията "Как България жертва възрастното поколение".

Web Report

Материалът има дълбоко личен и трагичен мотив и с него Люба зададе болезнени въпроси към българската здравна система. Загубата на баща й се превърна в кауза, чрез която възрастните хора да бъдат разпознати като най-уязвимите от вируса не само от медицината, но и от обществото ни.

Люба Късова е съосновател и директор на международната консултантска агенция за стратегии за аудиториите AKAS, която помага на световни организации да обслужват по-добре интересите на таргет групите и аудиториите си. Тя е автор на статии в Гардиън, Foreign Policy, Irish Times, ЕUObserver и други медии.

През последните 20 години Люба е помагала на организации като BBC News, Channel 4 News/ ITN и The Guardian. Нейните анализи са цитирани във водещи медии, включително във Forbes, The Washington Post, Reuters Institute for the Study of Journalism, The Guardian, The Independent, Voice of America, El Pais, The Conversation и много други. Люба е била лектор в TEDx. Има магистърски степени по социология и по съвременни европейски науки.

Последният и успех в полето на журналистиката е публикацията "Липсващите гледни точки на жените в новините", с която тя спечели три международни награди през 2021 и 2022.

Публикуваме следващата статия на Люба Късова специално за читателите на Dir.bg.

Определяща характеристика на живота ни през последните две години по време на пандемията бе нарастващото ни чувство на скръб, преплетено с копнеж. Копнеж за нормалност сред множеството изпитани микрозагуби, които усещахме ежедневно: липсата на спонтанна приятелска прегръдка, отменените срещи, разходки, концерти и дългоочаквани пътувания. А на 24 февруари прибавихме и копнежа по загубения световен мир. Този копнеж и микрозагубите през последните години са вплетени в одеалото на нашето колективно съзнание, което ни е захлупило през глава и затруднява дишането ни.

Люба Късова

Снимка: Личен архив

Понякога в живота ни спохождат огромни загуби. Загуби, които чрез своята мощност засилват скръбта ни до степен на непоносимост. За мен една от тези загуби беше смъртта на баща ми преди близо година. COVID-19 го уби безцеремонно в рамките на шест дни след положителния му тест.

През първите седмици и месеци след смъртта на баща ми се хвърлих да защитавам интересите на възрастните хора в България, които до този момент бяха в сянката на политиките за ваксини, защото не са икономически полезни на държавата. Бях решена да дам глас на тези хора, които толкова често бяха (и са) пренебрегвани от политиците и от медиите. Баща ми, както и много други възрастни хора, до този момент нямаха достъп до ваксини срещу COVID-19, което доведе то високата смъртност на хората над 65 годишна възраст. Написах статии по въпроса, публикувани в различни новинарски медии, включително и в "Гардиън". Статията в "Гардиън" беше отразена в над десет български медии.

Тя провокира и покана за ТВ интервю с мен, взето от Васил Христов кореспондент на бТВ в Лондон, което - на свой ред - пък бе последвано от телевизионен дебат между предшественика (Ангелов) и наследилия го (Кацаров) здравни министри на България. Докато двамата министри дебатираха политиките и положението на възрастните хора по телевизията, аз се чувствах целеустремена и полезна. Бях намерила смисъл в кончината на баща си. Смъртта му щеше да предотврати други преждевременни трагедии, мислех си аз. Така убедих себе си, че този път скръбта ще ме отмине (за разлика от предишния път, когато загубих майка си десетилетия по-рано). След погребението на баща ми през април, стигнах до заключението, че е много по-лесно да преживееш загубата на родител, когато си на средна възраст, отколкото когато си на тийнейджърска възраст. Тази мисъл ме крепеше през следващите осем месеца.

Снимка: iStock by Getty Images

Скръбта не се подчинява на твоите планове

"Научих, че скръбта е енергия, която не може да бъде контролирана или предвидена. Идва и си отива по свой собствен график. Скръбта не се подчинява на твоите планове или на желанията ти", споделя Елизабет Гилбърт след загубата на любовта на живота си. В периода на Коледа трябваше да открия за себе си дълбоката истинност на това наблюдение.

Една от любопитните особености на Коледа е, че тя събужда детето у нас. Изминалите коледни празници бяха пронизани от много микрозагуби за семейството ми - отменени уговорки и събирания, отсъстващи членове на семейството и липсващи срещи с приятели. Копнежът в мен растеше. Свободното време, което ми се отвори през празниците ме тласкаше към самоанализ. Останах сама със скръбта си, без цел и без мисия. Нямаше какво да застане между мен и реалността, която така майсторски избягвах дотогава. Един цитат от психоложката от Харвард Сюзън Дейвид отвори широко портата за скръбта в собствения ми живот. Тя казва че "скръбта за близък човек е любов, която търси нов дом". Тази елегантна дефиниция ме покоси. Веднага разбрах, че любовта ми към баща ми и към майка ми наистина безнадеждно търсеше нов дом. Изпитвах мъка, породена от факта, че бях останала сирак. Опитът за преодоляване на смъртта на баща ми чрез активизъм принадлежеше на възрастния човек у мен, докато детето се опитваше да отрече факта, че бе останало сираче. Научих, че да си сирак е болезнено преживяване на всяка възраст. Първоначално се опитах да потисна тези мисли, които ми звучаха глупаво за жена на моята възраст. Но любовта в мен към родителите ми беше сурова и неподправена. Вече не можех да я потискам от страх, че ще създам неудобство на семейството си и че ще травмирам децата си. Скръбта чакаше да бъде забелязана, почувствана и призната. В крайна сметка аз ѝ се предадох и тя ме повали на колене. Един ден просто се пречупих, настоявайки родителите ми да се върнат; тази несправедливост да бъде поправена незабавно. Детето в мен тропаше с крака и умоляваше родителите си да се върнат. А възрастният човек в мен наблюдаваше тропащото дете с огромно състрадание. Тогава детето и възрастния в мен станаха приятели.

Тези дни скръбта ме намира на най-неочакваните места. Онзи ден бях в един български магазин в Лондон и купувах кускус за едно от децата ми. Докато оглеждах рафтовете с храна, погледът ми попадна върху любимите бисквити на баща ми. За една милисекунда си помислих, че трябва да му купя малко, преди да се сетя, че него вече го няма. Почувствах отсъствието му толкова дълбоко, че сълзите започнаха да се търкалят по лицето ми. Само минута по-късно мъката изчезна също толкова бързо както ме бе и сполетяла. Платих за кускуса и си тръгнах. Неотдавна открих, че след като спрях да се опитвам да отричам, потискам, минимизирам или трансформирам скръбта и обичта си, хватката им върху живота ми отслабна. Чувствам се по-малко фрагментирана и по-цяла.

Снимка: iStock by Getty Images

Пандемия, а след нея и война

Всеки, с когото говоря тези дни като че ли е обзет от скръб. Скръб, родена от изгубената надежда, че ще преминем от кризата през последните 2 години в период на растеж и възход. Вместо това, пандемията, от която още не сме напълно излезли, бе последвана от още по-голяма, още по-екзистенциална криза - тази на войната. Изпитваме скръб за нашата изгубена цивилизация, такава каквато я познаваме: основаваща се на вярата ни, че световният мир е даденост, извоювана с кръвта на загиналите милиони хора във Втората световна война. Тази вяра е заменена с болезнената тъга за умиращи невинни хора в Украйна, подкопана е от страх от ядрена война, от нови конспиративни теории, от разрастваща се поляризация, от високи цени на петрола, на олиото, ескалираща инфлация и поскъпваща храна.

Изглежда, че да се научим да приемаме и да живеем със скръбта, както и да я трансформираме в обич, е единственият ни шанс да постигнем някаква нормалност през идните месеци.

Web Report 2022 очаква своите нови победители

Петото издание на конкурса за чиста журналистика Web Report, организиран от Dir.bg, стартира през февруари с амбицията да се превърне в още по-оспорвано състезание за журналистически попадения.

Очакваме предложенията на талантливи автори с усет към важните за обществото новина, разследване, репортаж, истинска история, снимка, видео.

Платформата Web Report 2022 вече е активна и приема предложенията на новите претенденти за победители в различните категории.

Точен мерник за обществените проблеми, личен почерк на автора и най-вече - използване на подкрепена с факти информация, са част от критериите, по които материалите ще бъдат оценявани.

Одобрените за участие журналистически материали ще бъдат публикувани в специалната категория "Участници" в сайта на Dir.bg https://webreport.bg/, където може да бъде намерена и пълната информация за конкурса, изискванията към материалите и какво още е необходимо, за да кандидатствате.

Подробности можете да намерите и във Facebook страницата на Web Report.

ИЗБРАНО