Суетната самодраматизация на така наречената международна "общност" не би могла да бъде разобличена по-драстично: Точно в началото на Общия дебат на ООН, по време на който всяка година в Ню Йорк се позовават на универсални норми и обединяващи ценности, петролната държава Азербайджан демонстрира това, което има много по-голямо значение в днешния свят: силата на оръжието. Азербайджанските военни приложиха на практика заплахите, които отправяха от месеци, и във вторник атакуваха населената с арменци област Нагорни Карабах с артилерия, ракети и бойни дронове.

Все още няма общ преглед на боевете, но прогнозата е предстояща. В края на тази агресивна война 32-годишната, никога непризната от международната общност малка държава Нагорни Карабах (Република Арцах) вероятно ще изчезне от картата. По същия начин се очаква нейното население, което някога е било около 120 000 души, да стане жертва на брутално "етническо прочистване" във възможно най-голяма степен. Азербайджан вече е създал "хуманитарни коридори". Това е евфемизъм за прогонване на населението от родината му, след като в продължение на девет месеца то е гладувало с блокада, а сега превръща живота му в ад с градушка от бомби.

Голям военен дисбаланс

След 2000 години на арменско заселване в този планински регион, сега изглежда, че една глава от провалената държавност се затваря насилствено. Този ужасяващ сценарий все още не е сигурен - във всяка война са възможни изненади. Но азербайджанската диктатура разполага както с мотивите, така и със средствата за желаното "окончателно решение".

С реторика на геноцид тя отдавна агитира срещу християнските арменци, а сега обяви пълното включване на Карабах в административните структури на Азербайджан. Очакваше се армията на Карабах да окаже отчаяна съпротива, но тя е много по-слаба от силите на Баку, които са отлично въоръжени с модерни оръжия от Турция и Израел. В тази ситуация, много карабахски арменци ще предпочетат бягството в близката Република Армения пред съдбата си под азербайджанско управление. Защото в държавата на клана Алиев етническите арменци се чувстват беззащитни, с основание.

Само три неща можеха да предложат защита на карабахските арменци в родината им: навременна защита на тяхната независимост по силата на международното право, подкрепата на големите сили или, съвсем наскоро, смелата международна намеса срещу видимите за всички приготовления на Азербайджан за война. Всичко това беше пропуснато. Допреди около десетилетие арменците щяха да имат шанса да намерят мирно решение при достатъчна готовност за компромис, включително обединение на Карабах с Армения. След това Азербайджан стана толкова силен, че все повече разчиташе на военни, а не на дипломатически средства.

Арменците също допуснаха грешка, като се осланяха на грешната сила на шахматната дъска на геополитиката. Русия, техният традиционен съюзник, ги изостави в настоящата криза. Това е свързано с отвличането на вниманието от войната в Украйна, но и с неприязънта им към продемократичното правителство в Ереван. Вероятно в момента Русия не вижда начин да спаси намаляващото си влияние в Южен Кавказ. Мандатът на нейните "мироопазващи сили" в Карабах така или иначе щеше да изтече след две години. От своя страна ЕС и САЩ от години не проявяват особен интерес към региона.

Твърде късно и твърде тромаво

Едва през тази година Вашингтон и Брюксел активизираха усилията си за посредничество. Те организираха няколко кръга от преговори с високопоставени представители на Армения и Азербайджан и се придържаха към илюзията, че мирното решение е на една ръка разстояние. Те не обърнаха необходимото внимание на факта, че карабахските арменци са зависими най-малко от статут на автономия в рамките на Азербайджан или от конкретни гаранции за сигурност. В същото време режимът на Алиев продължаваше с подготовката си за война, без да се впечатлява.

В ретроспекция западните посредници изглеждат като полезни идиоти, които сляпо са се доверили на силата на дипломацията, вместо да използват масиран натиск, за да разубедят Азербайджан от курса му към война. Те не направиха нищо ефективно и срещу продължилото месеци наред задушаване на Карабах.

САЩ и ЕС са изправени пред смут, доверието в тях е накърнено. Председателят на Съвета на ЕС Шарл Мишел, който похвали "силната ангажираност на азербайджанския диктатор към мирния процес" по време на срещата си с него това лято, сега буквално няма думи. Дори сега ЕС и САЩ се ограничават до евтина реторика и се въздържат да наложат закъснелите строги санкции срещу режима на Алиев. Те се превръщат в съучастници в циничен план за налагане на нов ред със сила в Южен Кавказ.