The Spectator: Защо някои руснаци все още отричат миналото?
Потулването или изопачаването на историята е убедило цял един народ в неговата добродетел, пише Робин Ашъндън
Малко са книгите, които променят живота ви, но една от тях оказа силно влияние върху моя живот - "Сред руснаците" (1983 г.), пътепис на Колин Тъброн за СССР от епохата на Брежнев. Тя ме застигна като 20-годишен младеж и ме накара да започна да живея и пътувам в бившия Съветски съюз цял живот. Когато през 1999 г. се върнах от дълго пътуване до Минск, Казан и Волгоград, препрочетох книгата, удивлявайки се на това, че тя по невероятен начин пресъздава собствените ми преживявания в страната.
Другите пътеписи просто информират за Русия, а тази, изпълнена с метафори и ярко описани човешки срещи, на около 200 страници сякаш те пренася там и те кара да я почувстваш. След това не можеш да си спомниш дали преживяванията са били на Тъброн или твои собствени. Обявена от граф Николай Толстой за "великолепно постижение", озарено от странна магия, тя е основополагащ текст за много от нас, които продължихме да превръщаме руската култура в част от живота си.
Пътуването, на което се основава книгата, се случва през 1980 г., между съветското нахлуване в Афганистан и началото на Ирано-иракската война. След като открива, че има законно право да шофира през СССР (под строг контрол), Тъброн тръгва да прекосява страната от Минск до Тбилиси, като по време на пътуването си посещава Москва, Ленинград, балтийските държави и Киев. Това не е идеята на всеки за разходка за удоволствие: Студената война все още е арктически студена, а комунизмът, макар и в упадък, все още не е разрушен от Горбачовата гласност и перестройка.
Лозунгите на Ленин са навсякъде, а хората обичайно тънат в алкохолизъм, безнадеждност и дълги опашки за храна. Съветските граждани го молят за сини джинси, западни книги или да им продаде (или просто да им позволи да се докоснат до) своя Morris Marina, който ги завладява с неземната си западна красота. Преди консуматорството, преди олигархията, преди интернета, преди Макдоналдс - това е един изчезнал свят.
Изчезнал ли е? Четиридесетгодишна тази година, книгата се е запазила добре. Макар че лиризмът ѝ може да не отговаря на съвременните вкусове - поколението на Тъброн е повлияно от лапидарния стил на Фрея Старк и Патрик Лий Фермор - тя има какво да ни каже за Русия сега, особено за последната, ужасна година на водене на война.
На много места нещата съвпадат с днешния ден. Царете от древността са били "убедени в своята божествено определена мисия и в дегенерацията на другите народи". Когато Колин Тъброн пише за царя, който си пречиства ръцете "след докосването на европейските посланици", се сещаш за параноичната, продължителна самоизолация на Владимир Путин, за абсурдната дължина на онази маса.
Дори през 1980 г., в най-ниската точка от периода на застой при Брежнев, страната е изпълнена с милитаризъм.
"Едва след като влязох в Русия - пише Тъброн, - разбрах каква е мъртвата тежест на патриотизма в тази преследвана страна". Военните паметници, както му казват, са "националните олтари" на Русия. Тогава, както и сега, страната е пълна с "заплашителни паметници... танкове и полеви оръдия, издигнати на бетонни постаменти... вечни пламъци, изваяни герои, обелиски, символи, епитафии". Те сякаш поддържат страната в постоянна бойна готовност, която се подхранва от самата нея - параноя, която не само провокира противниците, но и е жизненоважна за поддържането на огромната страна: "Готовността за война тук е като треска: агресията на опасно и несигурно дете". Навсякъде напомнянето за минали победи изглежда като своеобразен култ към смъртта - книгата е осеяна с гробища, костници и катакомби. Докато четете, не можете да не си помислите за безбройните убийства от миналата година в Ирпен, Буча, бойните полета на Донбас и за мъртвите, които лежат изоставени там.
И все пак по време на инвазията в Афганистан много руснаци - както тогава, така и днес - се придържаха към идеята, че те са добрите и никога не могат да бъдат нещо друго.
Когато Тъброн споменава пред съветски екскурзовод за Катинското клане от 1940 г., при което 22 000 полски военнопленници са екзекутирани от съветските власти в смоленска гора, човекът просто отказва да му повярва: "Ние никога не бихме направили подобно нещо".
След това Колин. Тъброн многократно е запитван как някоя държава може да се страхува от Русия: за жителите на СССР това е "абсурдно... очевидно глупаво". Уверяват го, че нахлуването в Афганистан е било в защита на "приятелски народи" срещу "чуждестранни интервенти, които се възползват от изостаналото състояние на страната" (звучи ли познато?) и че то произтича от "дълбокото желание на Русия за мир... Трябва да защитаваме границите си". Имената на местата, които Русия заплашва, може и да са се променили, но не и саморационализиращите се двусмислици. "Премълчаването или изопачаването на историята - пише Тъброн - е убедило цял един народ в неговата добродетел".
Други сцени също биха могли да се пренесат директно през 2023 г. Виждайки група съветски ученици, които послушно рисуват улични картини на тема "Мир", Тъброн е разтревожен: "Със същия успех можеха да напишат и "Война", защото изписват лозунгите на милитаристкото правителство. Тези деца бяха съвършени инструменти, чисти отражения". Докато децата продължават активно да наследяват самозаблудата на своята империя, "рисувайки с тебешир своите мечки върху асфалта на проспект Калинин", съветската армия извършва ужасни зверства в Хиндукуш. Отново неизменна Русия: докато Бахмут е изравнен със земята от армията на Пригожин, а войниците му, както ни казват, избиват деца и старци, във Волгоград наскоро са издигнати плакати, украсени с лалета, небесносин гълъб и думата "Мир" на пет различни езика.
"Сред руснаците" можеше да се чете като мрачен, красиво написан трактат от Студената война - поредната полемика "нашето е по-добро", ако не бяха живо описаните срещи със съветски граждани. Идеята за Запада може да им е отвратителна - пише Колин Тъброн, - но самият западняк се оказва човечен и податлив, а отворената природа на руснаците го приема.
Някои от разговорите, проведени на фона на постоянното следене, имат подчертано целителен характер. Докато той и обикновените руснаци обменят мнения, Тъброн усеща как "товарът на страха и подозрението, който несъзнателно бях носил през целия си живот, падна от раменете ми с лекотата на естествено събитие, на поправена грешка. Едва след това, когато изпитвах лекотата, разбрах колко дълбок е бил страхът ми".
Една огромна промяна от 1980 г. насам е положението на Руската православна църква (РПЦ). Религията може и да заема голямо място в "Сред руснаците", но тогава тя е забранена, наблюдавана, едва търпима.
Въпреки че има ограничено (санкционирано от държавата) възраждане на християнството, повечето църкви остават затворени, превърнати в кина, ресторанти или планетариуми. Тъброн вижда православната вяра като една по-дълбока Русия, която си дава сметка за комунистическата догма, но интересно какво би помислил той за РПЦ днес? За уверенията на патриарх Кирил пред военните, че са избрали "правилния път" в живота си или че смъртта в битка ще "измие всички грехове", които са извършили? Как би писал Тъброн за Катедралата на въоръжените сили край Москва, чиито мозайки рисуват нахлуването в Грузия през 2008 г. или с анексирането на Крим преди девет години?
Но и в това няма нищо ново. В една от главите, чиито съвременни паралели няма да се нуждаят от посочване, Тъброн описва странното, многовековното руско сливане на религия и политика. Владетелите, пише той, дори управлявали от стените на катедралата, където "най-приземените им и жестоки решения са придобивали светостта на Евангелието...
Може би за миг, докато царят стискал в отрупаните си със скъпоценности ръце бокала за причастие, решението да нападне Полша или да отстрани твърде успешен болярин е висяло незавършено в синкавия въздух. След това от бокала в устата му се излива опрощаващата греховете кръв на Христос.