14:39 | 26.11.24

17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

Принуждаване към агресия. Защо Русия е заинтересована от ръст на насилието в световен мащаб

Така няма да личи нейното собствено насилие

Снимка: Vyacheslav Prokofyev, Sputnik, Kremlin/AP/БТА

Принуждаване към агресия. Защо Русия е заинтересована от ръст на насилието в световен мащаб

Така няма да личи нейното собствено насилие

19:48 | 22 октомври 2024 | Автор: Александър Баунов, Carnegie Politika 301 11749 Снимка: Vyacheslav Prokofyev, Sputnik, Kremlin/AP/БТА

Преди две години и половина, когато Русия нахлу в Украйна, лозунгът "Русия не започва войни, тя ги завършва" беше широко разпространен - буквално спуснат отгоре и разпространен - сред поддръжниците на инвазията.

Русия на Путин

Сега за този лозунг не си спомнят от неловкост. През това по света започнаха нови войни в Близкия изток. А Русия сега изобщо не си мисли за това, че "слага край на войните". Тя, заедно с новите си съюзници, охотно ги разпалва и продължава. Тя е хвърлила на вятъра ресурса, който е имала, за да може изобщо да прекрати нещо. Воюващата Русия сега е заинтересована страна, бенефициент на нови и продължаващи войни. И заявява намерението си да раздухва огъня на световната бунтовническа война срещу златния милиард - независимо, че самата тя по принцип е в неговите редици, макар и по-близо до ръба. Стъпила на този път, тя уверява, че е готова да престъпи дори ядрения праг.

Неконтролируем хаос

Популярна теория в Русия е, че Западът управлява света чрез "контролиран хаос". Упрекът идва най-отгоре и отдавна се е превърнал в една от аксиомите на руската външнополитическа теория.

"Управляемият хаос се появи отдавна като концепция, като средство за засилване на влиянието на САЩ", повтори през втората година на войната Сергей Лавров на среща с възпитаници на Генералния щаб. "САЩ искат да запазят, да удължат господството си, а в условията на общ хаос е по-удобно да го направят, защото с помощта на такъв хаос те очакват да сдържат, да дестабилизират конкурентите", потвърди Владимир Путин на заседание на руския Съвет за сигурност. Многобройни коментатори повтарят думите на първите лица и вече не е ясно дали тази теория се е издигнала на върха от конспиративните среди или е дошла отгоре.

След 2022 г. Русия успя да се превърне в това, в което обвинява другите - в бенефициент на всички световни неуредици. След като използва неоправдано сила, сега Москва има интерес другите да правят същото или да заплашват, че ще постъпят така - защото по-високите нива на глобално насилие прикриват нейното собствено.

Като не смята за необходимо да се сдържа в думите, преминала към езика на гневните схватки и гневните осъждания, Русия иска и другите да говорят като нея: прави като нас, прави като нас, бъди по-лош от нас. Като нарушава както писаните, така и неписаните правила, тя става бенефициент на срутването на всички стари правила и ограничения - поне там, където те не защитават пряко именно нея.

Путин лично артикулира новата доктрина. В началото на юни в интервю за световните агенции в Санкт Петербург той заплаши, че в отговор на западните доставки за Украйна Русия ще предостави оръжия на онези, които могат да ударят чувствителни за Запада цели. Той формулира тази заплаха умишлено неясно, така че слушателите да се чудят дали има предвид държави или недържавни въоръжени групи.

Неистовият Дмитрий Медведев поясни, че политическите убеждения на получателите на доставките нямат значение, важно е само желанието да се навреди на Запада. Може да се каже, че бившият президент в характерния си маниер беше по-откровен от другите, когато изричаше суверенната доктрина на Русия за контролиран хаос. Обаче тя изглежда така, че Русия заплашва не толкова с контролиран хаос, колкото с неконтролиран хаос. На 20 юни 2024 г. в Пхенян самият Путин доразви тезата си: можем да поставим оръжия някъде и след това да обявим, че вече не контролираме използването им.

По парадоксален начин Русия е заинтересована не само от нейните поддръжници и съюзници да нарушават граници, да упражняват насилие и да бъдат груби, но също така - в не по-малка степен - и нейните противници. Това би било потвърждение за уродливата жестокост на света, в който, следователно, друг начин няма. За Русия, която се е превърнала в ястреб, е важно другите да се държат пределно хищнически. Тогава може да се твърди, че всички винаги са били такива и през 2022 г. Русия не е направила нищо особено.

Общност на целите

Логиката да нанесе максимални щети на съществуващия световен ред и да утвърди мястото си в света като лидер на глобалния бунт подтиква Русия не само да развива най-тесни отношения с държави като Северна Корея и Иран, в санкциите срещу които самата тя участва (ще забравят ли? ще простят ли?), но и с полуофициални подривни сили като хусите, Хамас, талибаните, радикални десни и леви партии и национални сепаратисти. Тези отношения сами по себе си не са нещо ново, но сега те имат нова рамка.

Преди това тя можеше да се нарече миротворческа и възпитателна. Русия се предлагаше като модератор: посредник в отношенията с онези, с които на западните политици от добри семейства им е трудно да разговарят, докато Русия, с бекграунда си на световно проблемно дете, го умее и ще мине за свой. Това беше посланието, когато Путин пътува до Пхенян през 2000 г., а Лавров за първи път прие Хамас в Москва през 2006 г.

Сега това предназначение е изгубено. В единия край са радикалните движения, а в другия край ги няма бившите западни събеседници. Целта на контактите със световните хулигани не е совалкова дипломация, а подтикване към действие. Сред настоящите приятели на Москва все още не са се появили нови адресати на руската умереност. Разбира се, религиозните фанатици и сепаратистите заплашват не само Запада. Но незападните държави и преди са се сблъсквали с тази заплаха и сами са се грижили за собствената си сигурност. Те самите, ако желаят, също могат да бъдат лоши момчета, които не се нуждаят от помощ от съответната среда.

Естественият ограничител на отношенията на Русия с нарушителите на реда е нейната собствена сигурност. Но дори и тук, когато някой от бунтовниците се възприема като идеологически близък, логиката на глобалния бунт надделява над инстинкта за самосъхранение. Именно това се случи в навечерието на терористичния акт в "Крокус". Затворените, а след това и откритите предупреждения на западните служби за сигурност в Москва бяха сметнати за провокация, устроена така, че да помрачи преизбирането на Путин.

Когато глобалните разрушители нанасят удар по самата Русия, в официалните руски коментари се чува съвсем искрено неразбиране, дори възмущение: Защо нас? Та ние сме за религията и традициите срещу Запада, нали имаме общ враг. "На външната арена Русия се държи така, че едва ли може да бъде обект на нападение от страна на ислямските фундаменталисти", заяви Путин след нападението в "Крокус", като на практика призна общото в стратегическите цели на Русия и въоръжените радикали. Това означава, продължи той, че организаторите трябва да се търсят на Запад - сред тези, които искат да подкопаят единството на руския народ.

Освен това въпросното единство се подкопава от руския режим, който залага на радикализацията на думи и действия. Размиването на правните и моралните ограничения, предизвикано от несправедливо разпалената война, се усеща не само навън, но и вътре в страната. Войната е генератор на непредсказуеми събития като бунта в Пригожин, еврейския погром на летището в Махачкала или конфликтите между чеченските и дагестанските власти, когато ръководителят на една федерална територия обявява кръвна вражда срещу сенатор от друга, а на страната на всеки застават видни съплеменници.

Руската държава все още се справя с лошите новини, както се справяше с тях и преди 20 и 30 години. Но едно дезориентирано общество, което е загубило обичайната си координатна система, както в началото на 90-те години, не може да не поднася изненади. Новите 90-те години не са разправиите сами по себе си, а рязко, шоково изключване на предишните стимули и ограничения, което дава предимство на тези, които са свикнали да заобикалят правилата, или на носителите на алтернативни правила.

Смяна на режима

Ответната сдържаност на външнополитическите противници вбесява Кремъл много повече от ответната злоба. Тя означава, че светът не винаги е такъв, какъвто го рисуват руските носители на властта. Затова всяка груба забележка от страна на опонентите се възприема и разпространява от пропагандните мрежи с видима обида, но и със зле прикрито удоволствие: ето какви са те, не по-добри от нас.

Впрочем сдържаността на противника се тълкува не само пред лоялната аудитория, но и между самите тях като слабост. Западните лидери няма как да спечелят уважението на сегашна Москва, неотстъпчивостта ще се тълкува като наглост, отстъпчивостта - като безпомощност, на която ще се гледа от високо, с чувство на презрение и превъзходство. Но в почти всяко действие на сегашните съюзници Москва ще търси доказателства за тяхната сила и правота, а по този начин и за правилността на собствения си избор.

В представата на авторите на руската външна политика дестабилизацията, която удря по западните интереси, е огледален отговор на деструктивната дейност на западните демокрации за клатене на стабилни авторитарни режими. На първо място там, където Русия вижда сферата на своите законни интереси, но и в света като цяло.

Западът наистина често е подкопавал трети страни с антидиктаторски лозунги, точно както СССР го правеше с комунистически - и едните и другите често с неуспешни резултати. Съвременна Русия е по-малко избирателна в това отношение от Съветския съюз. Последният подкрепяше сили, които поне номинално се обявяваха за социалистически и комунистически, като дори за тях се проявяваше избирателност.

Русия се завръща към познатата си роля от съветското минало - съюзник на антизападните сили по света, но без съветските ограничения. Спектърът на потенциалните ѝ протежета е изключително широк. Кремъл може да подкрепи традиционалисти, а може и да са ултралеви, стига те да са насочени срещу сегашното състояние на нещата, действащия западен елит и политическия мейнстрийм.

Ако СССР можеше да застане само на страната на афганистанските комунисти срещу муджахидините, то Русия на Путин може да подкрепя и едните, и другите. Впрочем и САЩ също биха могли да помогнат както на либералите, така и на религиозните фундаменталисти в противопоставянето на съветския блок. В аналогичното поведение на Москва обаче има повече нихилизъм, тъй като под консервативните лозунги Русия преследва революционни цели, докато Западът, като действащ глобален елит, на практика е доста консервативен. Както и в случая с теорията за "контролирания хаос", Русия се занимава с това, в което винаги е обвинявала Запада - смяна на режима, само че не в отделни държави, а глобално.

Глобален сладолед

Контурите на един по-справедлив световен ред, който Русия декларира, са очертани изключително мъгляво. Цялото говорене за международно право, в което руската дипломация се опитва да опакова образа на бъдещия свят, вече не означава същото, което думите на Москва означаваха през 90-тегодини и началото на века. Тогава ставаше дума за запазване на остатъците от статута на суперсила.

Сега изглежда, че става дума за замяна на правото на един силен с правото на няколко силни, които Путин нарича малкото истински суверенни държави.

Русия, за разлика от САЩ, никога не е претендирала сериозно да оглавява изцяло световния ред. Но тя смята, че определена част от него по право е нейна. В максималния си размер делът на Москва би бил близо половината. Ето защо Русия смята годините на Студената война за златен век на международните отношения. За разлика от Съединените щати, чийто дял неотдавна се доближаваше до цял и където по тази причина няма носталгия по онези времена.

Русия предлага нещо като римейк на Студената война при нови условия. На първо място, да възпроизведе отношенията на двуполюсния свят с твърдо фиксирани сфери на влияние при полюсите и зони на конкуренция между тях, но с по-голямо количество на самите полюси. Второ, да се пресъздаде двуполюсността, като се събере колективен антизападен полюс. Многополярността в руското описание изглежда като множество източници на потенциално насилие, нестроен екот от искания и конструиране на полицентрични покровителствени отношения, предполагащи групи от държави-клиенти със силни покровители, които встъпват в привилегировани отношения помежду си.

За Съединените щати, както и за западните държави като цяло, е трудно да разберат привлекателността на това предложение за Глобалния юг. За тях краят на Студената война е фиксиране на чиста печалба. Но за останалите това изглежда по-сложно.

Колкото и да е странно, носталгията по времената на Студената война е широко разпространена в незападния свят. Антизападният ресентимент представя епохата на Студената война като привлекателно време, когато развиващите се страни или, както сега казват, членовете на "глобалното мнозинство" са имали възможност да изберат един от полюсите или да балансират между тях в своя полза. Докато на еднополюсният свят му се припомнят западните интервенции и гражданските войни с външно участие.

В действителност изборът на страните по време на Студената война беше силно ограничен. По-близо до центровете на блоковете такъв изобщо нямаше, а останалата част от света редовно се превръщаше в сива зона, където полемичните съперничества пораждаха войни и граждански конфликти, не по-добри от днешните.

Независимо от това днешното неравенство, изостаналост и липсата на ясно разбиране как да се навакса, пораждат златни мечти за изгубеното минало в колективното съзнание на глобалния Юг. Тези колективни представи за света може да са аналог на съветския сладолед за 20 стотинки в социалната памет на руските граждани, но те се основават на видимите за всички несъвършенства на световния ред и влияят върху политическия избор.

Така се ражда общата външнополитическа платформа на Русия и страните от "глобалното мнозинство". Интересът към членството в БРИКС и други организации "без Запада" и "не водено от Запада" показва, че много страни са готови да опитат този усъвършенстван стар свят или във всеки случай да покажат готовността си за това на Запада.

ИЗБРАНО