Покана за екзекуция. С какво заповедта за арест на Путин от Хага е по-опасна от санкциите
Тя отделя президента на Русия от собственото му обкръжение
Заповедта на Международния наказателен съд в Хага (МНС) за арест на руския президент Владимир Путин все още няма да има преки правни последици, но дипломатическите вече настъпват. В момента решението на МНС ще затрудни сближаването на Русия с незападни държави, с които Москва се опитва да замени сринатите си отношения със САЩ и Европа.
Точно преди девет години руската върхушка се раздели на тези, които се стремяха да избегнат санкциите, и тези, които искаха да попаднат под тях. През март 2014 г. западните правителства и институции публикуваха първите списъци с персонални санкции срещу лица, свързани с анексирането на Крим. Тогава този ход не успя да раздели руското висше ръководство на токсичен и относително здрав актив, който би могъл да възпре Путин от по-нататъшни фатални грешки.
Международният наказателен съд в Хага, издавайки заповед за арест на Владимир Путин, подхожда по различен начин към същата задача. Санкционната стратегия на западните правителства беше изградена отдолу нагоре, съдът изгражда своята собствена - отгоре надолу.
Санкционното разделение
Санкционните списъци от 2014 г., освен задачата да накажат разширяването на границите за сметка на друга държава, имаха за цел да създадат номенклатурна противотежест на политиката на Путин. Но още тогава беше ясно, че руските елити разполагат с твърде малко власт и инструменти, за да принудят лидера да действа въпреки собствените си емоции и желания.
В резултат на това онези от руската върхушка, които имаха по-добра репутация на Запад и по-малък шанс да се озоват под санкции, просто решиха да изчакат лошите времена, като се занимават с обичайната си дейност. Онези, които бяха попаднали под санкции, се опитаха да превърнат черния знак от Запада в своеобразен почетен знак в Русия - конкурентно предимство в редиците на руската номенклатура. Те представяха факта на попадане под санкции като гаранция за собствения си патриотизъм, като свидетелство за лоялност към Путин и неговия режим, заради което са пожертвали личния си комфорт.
Както обикновено в такива случаи, първата категория включваше функционери, по-дълбоко интегрирани в световната икономика, технократи с компетенции, които биха могли да бъдат полезни на всеки режим - както диктаторски, така и по-либерален. Във втората категория по-често попадаха онези, чиято основна стока бяха лоялността към самото ръководство, антизападният ресентимент, постсъветската носталгия и консервативната религиозно оцветена реторика.
Някои от тях дори се опитваха да посеят съмнение у Путин и обикновения руски човек относно патриотизма на онези, които не са били санкционирани. Съчетаването на изобличенията на Запада с достъп до домове в престижни кътчета на Европа не беше позволено от санкциите. С други думи, в едни по-щадящи условия наблюдавахме първия сезон на това, което се развиваше в Русия след 24.02.22 г.
Тези две стратегии бяха нещо като два коренно различни типа инвестиции в личната кариера и изискваха два различни външнополитически курса и различна държавна реторика. Санкциите след Крим и Донбас породиха в руския елит сплотена група от функционери, които имаха общ интерес от обтегнатите отношения със Запада и се отнасяха подозрително към онези, които биха желали да ги подобрят.
Самият Путин принадлежеше към групата на несанкционираните чиновници (Западът искаше да остави място за диалог на най-високо ниво), но симпатизираше на тези, които попадаха под ограниченията. В края на краищата те бяха пострадали, изпълнявайки и подкрепяйки неговото решение, и той по принцип беше готов да възнагради това с ускорена кариера и повишено внимание.
Хората на по-ниско ниво също се опитваха да използват санкциите в отношенията си с началниците и държавния апарат: ветераните и инвалидите от санкционната война имат право на кариерна и материална компенсация, а тези, които им ги отказват, са пречка за истинските патриоти. Оттогава насам обаче санкционните списъци се удължиха дотолкова, че попадането в тях почти престана да отделя санкционираните от останалите чиновници и компании. Както и в банковия сектор, тези, които избегнаха рестрикциите, се оказаха по-рядък и по-ценен актив - бизнесът все пак трябва да се прави.
Наблюдатели и наблюдавани
Издадената заповед за арест направо на президента, в заредената с подозрителност атмосфера по върховете на руската власт, ще бъде прочетена като покана към руския елит да изостави Путин, която буквално ще доведе не само до разорение, но вече и до затвор. Като призив за обединение не около него, а срещу него. При това, ако броят на заповедите нарасне, можем да очакваме повторение на ситуацията със санкциите. Едни ще се защитават от рисковете от съдебно преследване, а други ще се надпреварват кой ще е следващият на опашката след президента.
Съществува обаче важна разлика между списъците със санкции и досегашния кратък списък на Международния съд. Санкционните списъци срещу руската номенклатура бяха съставени сякаш отдолу нагоре. Първите санкции бяха наложени срещу онези, които бяха посочени като отговорни за конкретни действия - смъртта на Магнитски, анексирането на Крим, хибридната тогава война в Донбас. Тези списъци достигнаха до самата върхушка, до висшите руски държавни и правителствени служители, вече след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна през 2022 г. По това време голяма част от руския елит вече беше подложена на санкции, а повечето от останалите също бързо се озоваха в списъците.
Международното наказателно правосъдие, тъкмо обратното - започна преследването от върха. Съдебният прокурор Карим Хан нарече заповедта срещу Владимир Путин прискърбно събитие и първа стъпка в поредица от други разследвания. Този вертикален, но построен отгоре надолу подход при определени обстоятелства може да се окаже най-добрият инструмент за прокарване на черта между главата на режима и неговия апарат.
Ситуацията със заповедта за арест изглежда различна от тази със санкциите. Тогава Путин, който беше над санкциите, следеше какво ще се случи с хората от обкръжението му, които бяха подложени на тях. Сега обкръжението наблюдава какво ще се случи с него.
В бъдеще появата на заповеди за арест на други членове на руския елит може да бъде също толкова добър повод за демонстрация на лоялност, колкото бяха санкциите. Но засега границата е прокарана между апарата, който все още не е преследван, и руският държавен глава. Сега той е от едната страна на заповедта, а цялото му обкръжение засега е от другата.
Тук можем да си спомним как същият държавен апарат, който години наред работеше за Милошевич, го предаде на Хага почти веднага след свалянето му. Или как номенклатурата, подредена от Франсиско Франко, за да продължи режима, се включи енергично в неговото разрушаване веднага щом се смениха висшите служители и векторът на тяхната политика.
Трудности във външната политика
Русия, наред с Китай и САЩ, е сред страните, които не признават юрисдикцията на Международния наказателен съд (МНС), и в това отношение издадената заповед за нея е нещожна. Дори и без каквато и да е заповед, в обозримо бъдеще Владимир Путин няма да пътува до западни държави, които възприема като врагове, независимо дали става въпрос за Европа, която признава юрисдикцията на МНС, или за Америка, която не я признава.
През 2022 г. руският президент, очевидно опасявайки се не само от изолация, но и за собствената си безопасност, не отиде на срещата на Г-20 в Индонезия, където бяха готови да го приемат. Дори пътувайки в рамките на страната, той все по-често се старае да използва специален влак вместо самолет.
От друга страна, ако Путин внезапно реши да пътува до някоя от незападните страни, готови да го приемат - например членът на Организацията на договора за колективна сигурност - Таджикистан - трудно е да си представим, че ще бъде арестуван от местните власти. Същото важи и за повечето други незападни държави - дори тези, които признават юрисдикцията на Международния наказателен съд.
Но това, което е позволено на Путин, не е позволено на членовете на държавния апарат под него. За тях рискът да бъдат задържани или разпитани в държави, които признават юрисдикцията на МНС, е много по-голям, ако бъдат издадени други заповеди. В края на краищата във всички страни, включително и в незападните, руският президент не пътува сам, а с внушителни делегации, и по-голямата част от работата се върши без неговото участие.
Западните санкции вече значително намалиха възможностите на руската номенклатура да пътува, да купува недвижими имоти и да участва в международни публични прояви. А сега много незападни държави също могат да се превърнат в рискова зона. В края на краищата, независимо колко много Русия подчертава недоволството на развиващия се свят от Запада, повечето от неговите правителства имат по-близки отношения със западните столици, отколкото с Москва. Сега светът ще се затвори още повече. А за началниците това ще бъде допълнителна причина да бъдат още по-малко склонни да пускат подчинените си в чужбина.
Заповедта на Международния наказателен съд все още няма да има преки правни последици, но дипломатически вече настъпват. В момента заповедта на МНС ще усложни отношенията с незападните страни, самото сближаване с Глобалния Юг, с което Москва се опитва да замени сринатите отношения със Запада и стария развит Изток.
Най-големите незападни събеседници на Кремъл - Китай, Индия и Турция - също не признават МНС. От друга страна, почти цяла Африка и Латинска Америка, континентите, на които Русия се опитва да се предложи като флагман на борбата срещу западния неоколониализъм, го признават. Някои африкански държави не само признават МНС, но и си сътрудничат с него при осъществяването на правосъдието.
Разговорите за възможното лично присъствие на Путин на срещата на върха на Г-20 в Южна Африка, която признава юрисдикцията на МНС, вече звучат различно от преди издаването на заповедта. А все пак Южна Африка е участник в БРИКС - формат, който Русия е свикнала да противопоставя на Запада като свой срещу чуждите и като бъдеще срещу миналото. Друг участник в БРИКС, Бразилия, също признава съда.
Диктаторите винаги се стараят да се легитимират чрез международни връзки, чрез признаване от страна на чужди правителства. Изпитвайки дефицит на вътрешна легитимност, авторитарните режими я компенсират чрез международните отношения, като казват: Вижте как всички ни признават, колко много хора идват да ни посетят, колко се радват да ни видят.
Не е случайно, че всяка диктатура - от Франко до Чаушеску, от Кастро до Путин - се е стремяла да направи участието си в международни формати възможно най-видимо, да организира посещения на своите лидери и да кани уважавани чуждестранни лидери да посетят страната - за предпочитане демократични. Прави всичко, за да няма съмнения в признаването на собствената й легитимност дори от страна на най-чувствителните по въпросите на свободите правителства. Заповедта на Международния наказателен съд нанася още един удар върху тази легитимност чрез международните отношения, чийто капацитет вече е подкопан от войната.
Превод: Dir.bg
Оригиналът на статията е публикуван тук>>>
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}