Къде е Путин? Чака, но какво?

За причините и последиците от бездействието на руския президент

Снимка: БТА

Къде е Путин? Чака, но какво?

За причините и последиците от бездействието на руския президент

13:30 | 17 май 2023 | Автор: Татяна Становая, Carnegie Politika 400 18336 Снимка: БТА

Планът на руския президент Владимир Путин е да изчака дълбоки промени на Запад и в Украйна, които от негова гледна точка са единствено въпрос на време. Но той не може да си позволи да пренесе тази програма на изчакване в основния живот, защото руската политическа класа може да възприеме подобно изчакване като пораженчество.

Русия на Путин

В Русия нищо не се случва - това е впечатлението, което се създава, когато се погледне какво прави Владимир Путин през последните шест месеца. Президентът изглежда изключително активен: той постоянно се разкъсва между секретния микромениджмънт на бойните действия и публичната имитация на потопеност в рутинни дела - от макроикономически срещи до откриването на трамвайна линия в Мариупол. Но нищо не се чува за президентски инициативи, насочени към адаптиране на страната към новата военна реалност и всичко, което е свързано с нея.

Нито дроновете над Кремъл, нито кръстоносният поход на Пригожин срещу Министерството на отбраната, нито дори украинска контраофанзива не могат да изтръгнат Путин от това самоотстранение. Президентът на Русия упорито се ограничава с разговори за обичайната работа, исторически лекции и оптимистична реторика за отличните перспективи пред руската икономика и ужасните такива за Запада.

Всичко това, разбира се, не означава, че в Русия не се случва нищо. Напротив, събитията набират скорост. Те просто не са свързани с плановете или стратегическите интереси на президента, а с конюнктурата и корпоративните интереси на определени ведомства и фигури. По правило всички тези събития са само реакция на възникнали нови обстоятелства (най-често в разрез с желанията на руското ръководство).

Например цифровизацията на системата за наборна военна служба се превърна в реакция на бъркотията с базите данни на лицата, подлежащи на военна служба, в ситуация, когато нещата на фронта не вървят по план. А разрастването на репресиите във всички посоки е просто стремеж на системата към самосъхранение в условията на рязко нараснали геополитически рискове, да не говорим за страховете от военно поражение (макар и само теоретично).

Зад повечето скорошни решения стоят репресивната инерция и нуждите на големи институции като ФСБ, Министерството на отбраната и Министерството на финансите. Именно на такива принципи например се основава идеологизацията на държавата и всички сфери на обществото. Образованието, киното, театърът, поезията - всичко се "патриотизира" до такава степен, че скоро в Русия може да възникне официална идеология, за което открито говори министърът на правосъдието Константин Чуйченко. Пълзящата идеологизация отдавна е излязла извън прекия контрол на Путин и сега се развива извън волята на президента, макар и с неговото пасивно съгласие.

По същия начин гласът на Путин не се чува при обсъждането на много други актуални въпроси. Трябва ли да се прекрати свободното пътуване в чужбина? Трябва ли да се ограничат правата на тези, които са напуснали страната? Кой получава отсрочка за мобилизация? Какви мерки трябва да се предприемат срещу онези, които са признати за чуждестранни агенти? Какво да се прави с Пригожин? Как да се реагира на военни и свързани с войната инциденти като атаките с дронове и опити за покушение срещу ултрапатриоти?

Депутати, партийни лидери, министри, "военни кореспонденти", специални служби - всички имат позиции по тези и други въпроси. Путин обаче мълчи. Той се разкрива само при вземането на чисто ситуативни и принудителни решения, като например напускането на Херсон, спирането на участието в СТАРТ (договор за съкращаване и ограничаване на стратегическите нападателни оръжия) и оттеглянето от договора ДОВСЕ (Договор за обикновените въоръжени сили в Европа), както и извършването на ротации на личния състав в армията. Дори дългоочакваното обръщение на президента към Федералното събрание не донесе някакви особени новини: държавният глава по същество само изброи мерките, които правителството вече е предприело.

Днес с политика в Русия се занимава (и все активно) всеки друг освен Путин: Медведев, Пригожин, Володин, Патрушев, военните блогъри, телевизионни водещи. Докато президентът сякаш си е направил самоотвод, изцяло потопен в секретните военни и геополитически дела. Област, в която са допуснати само малцина избрани.

Това не е следствие на слабост или страх, а по-скоро резултат от нарастващото му месианство и стремеж към управленски комфорт. В момента буквално всички политически надежди и планове на Путин са свързани с външни промени, които не зависят от него. Президентът на Русия не разполага с инструментите и ресурсите, за да промени ситуацията в своя полза. Но той вярва, че светът ще се промени от само себе си. Първоначалната цел на Путин - капитулацията на Киев - все още е актуална. Но тя не може да бъде постигната, както сега вярва президентът, нито по военен път, нито чрез мирни преговори.

Планът на Путин е да изчака дълбоки промени на Запад и в Украйна, които според него са единствено въпрос на време. Страхът от украинско контранастъпление постепенно отива на заден план, отстъпвайки място на убеждението, че ситуацията на фронта няма да се промени коренно (а локалните поражения са поносими за Путин). Без военен пробив, както се надяват в Кремъл, Украйна ще бъде изправена пред разцепление на елита с появата на "партия на мира" (или по-скоро "партия на капитулацията"), а вътрешните разногласия на Запада ще го принудят да намали военната и политическата подкрепа за Киев.

Не може да се каже, че тези надежди са напълно неоснователни, но проблемът за Путин е другаде: той не може да си позволи да пренесе тази програма на изчакване в мейнстрима. Руската политическа класа, колкото и да е лоялна и контролирана, се е променила толкова много под въздействието на войната, че може да възприеме подобно изчакване като пораженчество.

Всичко това създава условия за разцвет на политическите амбиции на други околовластни дейци, които по навик изглеждат кротки, но постепенно трупат политически капитал и един ден могат да предизвикат режима, който твърде дълго чака нещо. Защото режимът така и не е могъл вразумително да обясни какво точно чака.

В първите месеци на войната се забелязваше как провоенните ултрапатриоти израстват политически и пълнят информационния мейнстрийм, преставайки да бъдат маргинали. Сега започва нов етап - разграничаване между официозните "ястреби" (Медведев, Патрушев, Володин) и "разгневените патриоти" (Пригожин, Стрелков, "военните кореспонденти"). Първите постепенно остаряват, износват се морално, те са прекалено "диванни" и конюнктурни за военно време. Вторите са отгледани в бойни условия, близо са до земята, изглеждат много по-автентични и субективни.

Разбира се, нищо не застрашава режима, докато рейтингът на Путин е стабилен и самата механика на властта е изцяло под негов контрол. Публичният паралич на президента, който сега отказва да поеме отговорност за най-наболелите въпроси, обаче лишава както него, така и придворните ястреби от актуалната роля. Резултатът е политически вакуум, който постепенно се запълва от всепроникващ патриотичен планктон. Самият Путин може и да не забележи как един ден ще стане зависим от една досега безобидна среда, която сам е създал със собствената си затвореност и бездействие.

Превод: Денис Коробко, Dir.bg

ИЗБРАНО