01:06 | 06.11.24

17-11-2017 20-11-2018

Кои са "проруските сили"? Искрени ли са те, или го правят за парите на Кремъл?

Европейските политици се опасяват, че след изборите за Европарламент в него ще има много привърженици на Русия, но дали е така?

Снимка: iStock by Getty Images

Кои са "проруските сили"? Искрени ли са те, или го правят за парите на Кремъл?

12:57 | 8 юни 2024 | Редактор : Денис Коробко 111 8966 Снимка: iStock by Getty Images

Европейските политици се опасяват, че след изборите за Европейски парламент (които се провеждат в края на тази седмица) в него ще се озоват привърженици на политиката на Кремъл. Още повече, че според анализаторите десните популисти, евроскептиците и националистите, които по различни поводи са наричани "проруски", ще засилят позициите си.

Русия на Путин

Наблюдателите откриват "проруски сили" не само сред европейските популисти и самопровъзгласилите се за "путинферщеери", но и в международни организации и технологични корпорации, когато тяхната реторика поне косвено наподобява изявленията на Кремъл.

Изданието "Сигнал" обяснява защо "проруската" реторика на европейските популисти и путинферщеерите не винаги означава, че те са на страната Кремъл.

"Проруските сили" не са коалиция от държави или партии, а множество разнородни движения, политици и публични интелектуалци, обединени от една-единствена характеристика: те казват (и много по-рядко правят) това, което се харесва на руските власти, като често дословно възпроизвеждат тяхната реторика.

Призивите за отмяна на санкциите срещу Русия, тъй като те се отразяват на жизнения стандарт на европейските граждани, или за преразглеждане на правомощията на НАТО са много сходни с публичните изявления на Владимир Путин. Затова, когато подобни тези се повтарят на Запад, те се възприемат като "проруски". С известни усилия за "проруски" могат да бъдат обявени и пряко противоречащи си идеи и изказвания.

Често "прорускостта" е съветско наследство. През ХХ в. СССР се възприема в Третия свят като алтернатива на западната либерална демокрация и капитализъм - а онези, които не харесват Запада, го свързват с технологичния прогрес и деколонизацията, както и с идеите за равенство и справедливост.

СССР помага на тези страни да строят електроцентрали, пътища и промишлени предприятия, осигурява им качествено (и често безплатно) образование и им доставя оръжие при изгодни условия. И до днес в Африка и Близкия изток могат да се срещнат доста лекари и инженери, които знаят руски. А на някои места възпитаниците на съветските университети все още са сред политическия елит. Кремъл и до днес се опитва да експлоатира образа на страната като съюзник на развиващите се страни.

Представата за СССР като алтернатива на западната хегемония също така прави просъветски много западни политици - разбира се, предимно такива с леви убеждения. Много показателна в това отношение е историята на разцеплението в Комунистическата партия на Великобритания през 50-те години на ХХ в.: част от нейните привърженици осъждат бруталното потушаване на антисъветските протести в Унгария, докато друга част започва да намира оправдание за това: по-добре съветски танкове, отколкото падане на социалистическия режим. Вторите са наречени tankies. След Пражката пролет и въвеждането на съветските войски в Чехословакия през 1968 г. разделението на западната левица на антисъветска и "танкисти" става всеобщо и окончателно. Просъветските се радват, наред с другото, на финансовата подкрепа на СССР.

Сегашните "проруски сили" подкрепят идеите, които Кремъл е усвоил както от десните, така и от левите на Запад: от една страна, защитата на "традиционните ценности" и "съюза на мъжа и жената", а от друга - борбата срещу западния империализъм.

На някои им се лепва етикет "проруски" само защото са рускоговорящи. Има много причини за това. Например Татяна Жданок, рускоговорящ член на Европейския парламент от Латвия, наскоро беше обвинена, че работи за руската Федерална служба за сигурност - ФСБ. Но има и контрапример с германския евродепутат от руски произход Сергей Лагодински, който активно подкрепя Украйна и критикува руските власти.

Откроява се и друга група от "проруски сили" - бивши високопоставени европейски политици, които след оставката си получиха постове в руски държавни корпорации: бившият финландски премиер Еско Ахо в Сбербанк, бившият австрийски канцлер Кристиан Керн в Руските железници, бившият австрийски външен министър Карин Кнайсл и бившият германски канцлер Герхард Шрьодер в "Роснефт".

В замяна на високоплатената и не твърде обременителна длъжност те е трябвало да нормализират руските власти в очите на европейските елити. След началото на пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна повечето от тях напуснаха постовете си.

Подкрепят ли проруските политици Кремъл искрено?

Едва ли.

През първото десетилетие на ХХI век в Германия се появи терминът Putinversteher (путинферщеер, буквално - такъв, който разбира Путин). Така се наричаха германските политици и политически коментатори, които призоваваха да се търсят рационални обяснения за решенията и реториката на Владимир Путин - и да не се позволява на идеологията да пречи на развитието на изключително благоприятните германско-руски икономически отношения. Скоро понятието "путинферщеер" се наложи и в други западни държави.

Путинферщеерите твърдят, че разбират Русия, нейния "манталитет", "руската душа", "особения път" и други конструкции, които заемат важно място във външнополитическото позициониране на страната. И най-вече, че те разбират как се вземат решенията в руското правителство и какво мисли Владимир Путин.

Разбира се, "да разбираш" няма нищо общо със "да съчувстваш". При това нито "разбирането", нито "съчувствието" спрямо Русия на Путин носят на западните политици популярност сами по себе си.

Обикновено путинферщеерите говорят публично за необходимостта да се възстановят икономическите връзки с Русия след войната, за съсредоточаване върху вътрешните, а не върху външните проблеми на Европа, да се избягва пряко участие във военния конфликт и да се помага на Украйна само на остатъчна основа.

В това няма нищо конкретно "проруско". Такива политици се фокусират върху националните интереси на собствените си страни, тяхната сигурност и просперитет и отхвърлят международното хуманитарно право като основа на външната политика. С други думи, те се придържат към т.нар. реалистична (а не идеологическа) концепция за външна политика.

Европейските политици-реалисти смятат, че солидарността с Украйна е глупост. Ценностите са вторични и са нужни само за лозунги, а политиката се гради около текущата изгода и целесъобразността. В контекста на сегашната "проруска" позиция политиците се възползват от противоречията в ЕС, за да се пазарят за отлагане на влизането в сила на антируските санкции. Тоест, за да получат икономическа изгода и политическо доверие на електората за умело заиграване с руско-европейските противоречия около войната в Украйна.

Искрените путинферщеери са малко. На сегашните евроизбори те ще подкрепят различни десни сили, които се обявяват за същия този външнополитически реализъм. Може би в някои отделни страни ще се забележи засилване на позициите на такива партии, но глобалният баланс за Русия няма да се промени: ЕС ще продължи да спазва режима на санкции и да помага на Украйна. При това мнозина десни и сега подкрепят помощта за Украйна.

А руската пропаганда ще продължи да създава сюжети за недоволните граждани на ЕС и за откъснатостта на "бюрократите от Брюксел" от реалните проблеми и нужди на населението. Дори ако десните политици спечелят в повечето страни от ЕС, никой няма дори да се замисли за проруската политика - просто ще стане по-трудно да се вземат решения в рамките на Съюза.

Крайнодесните и крайнолевите политици и популисти в Европейския парламент обикновено се въздържат или просто не участват в гласуванията на антируски резолюции, които така или иначе се приемат. Може би в новия състав на ЕП ще ги има повече, но основните тенденции няма да се променят, а фрагментацията на тези политически сили едва ли ще им позволи да вземат единни решения. Дори ако лозунгите им съвпадат с проруската реторика.

Плаща ли Кремъл на "проруските сили"?

Да. Но с една съществена уговорка. Изключително рядко се случва Кремъл просто да купи партия или политик наготово. Обикновено той намира онези сили, които вече се придържат към благоприятна за него позиция, и им предлага финансова подкрепа.

По правило тези сили не принадлежат към политическия мейнстрийм на "колективния Запад". А съвпадението на техните позиции с тези на Кремъл е само ситуативно.

Преди началото на пълномащабната военна агресия някои европейски политици се солидаризираха с Русия, за да се противопоставят на истаблишмънта. "Ние сме против европейската интеграция, американската хегемония и разширяването на НАТО - и, о, Боже, Русия също е против". Само че ако за европейската десница това беше идеологическа нагласа (те са за национален суверенитет), то за Русия на Путин това бе просто реторика, която прикрива борбата за сфери на влияние. Такива "проруски" политици изобщо не се интересуваха от това как е организирана Русия отвътре.

Дори и след 24 февруари 2022 г. някои политически сили, недоволни от европейското статукво, представят Путин като "силен лидер", който не се страхува еднолично да се противопостави на "стария ред" и да защити правото на страната си да върви по свой собствен път. Фактически "проруските" политици (например унгарският премиер Виктор Орбан) се опитват да прехвърлят подобни черти върху себе си чрез асоцииране с Путин.

Европейски политици наистина често получават пари от Русия под формата на изгодни заеми от руски банки, близки до Кремъл. Например крайно десните (Националното обединение на Марин Льо Пен във Франция, Алтернатива за Германия, Лигата на Матео Салвини в Италия) или крайно левите (гръцката партия Сириза). Политически позиции, напомнящи реториката на Владимир Путин и руската пропаганда, се лансират не само от тях, но и от много други популистки сили.

Десните и популистките партии в Европа наистина станаха забележимо по-популярни през първото десетилетие на новия век. След европейската бежанска криза повечето политически изследователи и анализатори заговориха за неизбежен "десен завой".

Руските власти и близките до тях "политолози" често си дават вид, че именно те са отговорни за тези успехи на западни политици, които доскоро са смятани за маргинални. Така например през 2016 г. Кремъл и руските пропагандисти се опитаха да представят победата на Доналд Тръмп на изборите в САЩ като "специална операция" за отслабване на основния "геополитически съперник". А Евгений Пригожин дори потвърждаваше руската намеса в тази предизборна кампания.

Мащабите на "десния завой" на Запад до голяма степен са преувеличени. В някои страни от ЕС десните наистина спечелиха изборите. Но те не получиха монопол върху вземането на решения.

Причините за тези победи не си струва да се търсят в "ръката (или кесията) на Москва", а по-скоро във вътрешнополитическите проблеми: миграционната криза, умората от едни и същи политици, неефективността на антиковидните мерки и повишаването на тарифите за жилищни и комунални услуги. Именно към вътрешните национални проблеми се обръщат привържениците на "мира", настоявайки за спиране на оръжейните доставки за Украйна. От тях почти не се чуват призиви за солидаризиране с Москва.

Десните политици и популисти, които са на власт, наистина забавят въвеждането на нови санкции срещу Русия и пакетите с помощи за Украйна, като търсят преференции и изключения за своите страни.

Но след началото на войната да подкрепяш директно Путин стана проблематично: повечето европейци не приемат агресивното нахлуване на Русия в Украйна и мащабните военни престъпления на руските въоръжени сили.

Същата тази Марин льо Пен някога охотно вземаше кредити от руски банки, обещаваше да признае анексирания Крим за руски и използваше снимки с Путин в предизборните си материали. През 2022 г. Льо Пен осъди руската инвазия в Украйна и публично се възхити на френските кметове от нейната партия, които откриха центрове за приемане на украинските бежанци.

След две години на пълномащабна война в европейската политика отново се заговори, че "не всичко е толкова еднозначно". Някои политици сега твърдят, че "мирът е по-добър от войната" и че е лоша идея да се плаща за чужда война от собствения джоб. Подобно послание обаче се използва по-скоро за пазарлък: например Словакия вече не изпраща оръжия на Украйна, но продължава да ѝ помага, а Унгария успешно се пазари за национални отсрочки покрай антируските санкции.

Всичко това забавя получаването на помощ за Украйна (понякога с критични последици за страната), но не помага много за постигането на основната външнополитическа цел на Кремъл - пълно прекратяване на подкрепата за Киев и отмяна на санкциите срещу Русия.

Работата е там, че "проруските" политици не се опитват действително да помагат на режима на Владимир Путин. Те просто използват войната в своя полза.

Неочаквано откритие

Съветският елит, в усилията си да разпространи влиянието на социалистическите идеи в Азия и Африка, изобщо не е познавал политическия пейзаж в региона и не е бил запознат с историята на тези страни.

През 30-те години на ХХ век Коминтернът съветва белгийските комунисти да насърчават работническата класа в белгийската колония Конго да се бори срещу троцкизма, за който там никога не са чували. Съставителите на заповедите дори не знаели как се казват африканските езици - и са ги наричали "туземни".

Никита Хрушчов е признавал, че преди първото си посещение в Индия познанията му за страната са се изчерпвали с арията на индийския гост от операта "Садко". А на среща с делегация от Мавритания съветските академици-хуманитаристи са можели да попитат: "Кажете ми, моля, какво е Мавритания? Това Мароко ли е?".

ИЗБРАНО