Анна Заркова: Новина е нещо, което някой не иска да се публикува

"Журналистиката е като лисицата - точно като я помислиш за умряла и тя хукне, гробарите рано са се хванали за лопатите"

Снимки: Личен архив/iStock by Getty Images/Колаж: Петя Александрова, Dir.bg

Анна Заркова: Новина е нещо, което някой не иска да се публикува

19:06 | 29 март 2021 | Редактор : Гергана Костова 0 5700 Снимки: Личен архив/iStock by Getty Images/Колаж: Петя Александрова, Dir.bg

Четвъртото издание на конкурса за добра журналистика Web Report представя своето жури в серия от интервюта. Не защото те имат нужда от представяне. Напротив - имената им са достатъчни и говорят много, защото те са изявени журналисти, доказани през годините с материалите и почерка си. Питаме ги за някои важни за професията моменти, за личната им борба в професията, за критериите за обективност днес, за сетивността към фалшивите новини.

Web Report

Говорят експертите, които има какво да кажат за добрата, чистата журналистика и които ще оценяват кандидатите в конкурса на най-големия интернет портал Dir.bg.

Анна Заркова е българска журналистка и писателка, носителка на "Кристалния орел" - Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон, 2000) и на "Златното перо" - Почетния знак на Съюза на българските журналисти (София, 2020). Тя е дългогодишен репортер, отговорен редактор и коментатор на вестник "Труд". Авторка е на трилогията "Големите убийства" и други документални книги - "Изгаряне", " От Вапцаров до Живков и останалите", "Българската мафия, както я видях" и "Главните прокурори - от Татарчев до Гешев". Неотдавна бе избрана за главен секретар на СБЖ.

- Г-жо Заркова, конкурсът на DIR.BG за добра журналистика Web Report стартира и Вие сте част от журито, което ще оценява материалите. Как да познаем добрата журналистика в морето от информация?
- Добрата журналистика си личи първо по това, че предлага на читателя, слушателя и зрителя не само цитати, преразкази или коментари на нещо - вярно или невярно, умно или глупаво - което някой някъде е казал от дадената му политическа или друга трибуна. Добрата журналистика не е доставчик на фрази. Тя е неуморен издирвач и събирач на информация за обществено значими факти и събития, които са посочени, потвърдени, проверени и обяснени поне от два или три независими един от друг източника. Събраната от нея достоверна информация не просто се дава, а се поднася културно, нагледно и атрактивно в репортажи, снимки и интервюта, правени своевременно и на живо - и то така, че да няма неяснота по петте основополагащи за медийното производство въпроси: какво, къде, кога, защо и как. Четвъртият и петият въпрос са най-трудните и най-важните. Техните отговори често са нееднозначни. Добрата журналистика ги показва като хипотези, подкрепени с доказателства и ги оставя на мислещата публика - тя сама да си прави изводи и да си вади поуки. И всичко това, разбира се, би било едно голо нищо, ако не е облечено в един приличен, а още по-добре в един богат, красив и образен език, изговорен без диалект и изписан без правописни грешки. Накратко: човек трудно може да обърка добрата с лошата журналистика, ако ще и да е имал само тройки по литературата.

- А коя е "лошата журналистика", според вас?
- Това е журналистиката, която е подменена с пиара - с рекламата или пък с черния пиар. При нея информирането в обществена полза е заменено изцяло с информиране или дезинформиране в частна или групова полза. Пак всичко е в името на човека, като в оня стар виц, но човекът си има медия или медии, журналисти, власт и пари. Този вид журналистика се практикува, общо взето, по два начина - или си дръжка на микрофон и някой говори в ухото ти, или ти говориш в ухото на репортера и телевизионния водещ онова, което някой чичко Паричко е казал в твоето. Аз вярвам, даже съм сигурна, че представители на този вид журналистика няма да участват в конкурса, за който говорим сега.

- А какви автори и материали очаквате да участват?
- Очаквам автори, които са се изявили в едно или друго истинско репортерско разследване. Защо казвам "истинско"? За да го разгранича от един особен жанр, наложил у нас напоследък, а именно - черният пиар, който се преструва на репортерско разследване.

- Какво точно имате предвид?
- Имам предвид едни репортерски разследвания, които представляват преразкази с картинки на оперативни разработки на наши и чужди служби за дейността на фирми или политици. Оперативните разработки - това са факти и съждения, събрани и сглобени в някакви версии със специални разузнавателни средства - следене, подслушване, контрол на кореспонденция. За тези версии няма достатъчно доказателства и затова те не могат да послужат в съда за търсене на наказателна отговорност и т.н. За съд не стават, обаче в медиите се използват с всевъзможни цели, с помощта на журналисти, които ги "получават в пощенските си кутии"(в кавички) и ги подписват от свое име. Защо го правят? Някои за слава и пари, а други от немай къде и с един вид добри намерения. Защото в България е много трудно, почти невъзможно сега да се практикува истинска и то значима разследваща журналистика. Откъдето и да тръгне нормалният разследващ журналист в последните десетина години - дали от незаконен строеж или от фалшив документ, или от някое необяснимо богатство под формата на замък с три басейна и трима прислужници - той стига до затворените врати на институциите. Затова пък одиозният резследващ журналист например, не мърда от фатьойла си в Берлин и както си пие кафето и си гледа в компютъра, вижда поименно и със снимките им 30 служители от тайния отдел по отровителството във ФСБ, които са следили Навални, руския опозиционер, докато той лети по света със самолети.

- Какви са Вашите критерии, по които бихте отличавали най-добрите материали?
- Ако ме питате как ще отлича едно журналистическо разследване от разработка на тайните служби, подписана от журналисти, ще ви кажа - много лесно. Ще го отлича точно така, както ще отлича Софи Маринова от Уитни Хюстън в имитаторското шоу "Като две капки вода". А, ако питате как ще избера по-доброто от две истински журналистически разследвания, ще ви обясня: по три критерия. Първо - по трудността на пътя, който журналистът е изминал, докато стигне до истината. Второ - по вредата от углавното или моралното престъпление, което е разкрил - защото една е вредата, която търпи обществото от корупцията по високите етажи, а друга е вредата, която търпят наивни стари дами от банда телефонни измамници, в която има и полицай. Третият критерий е резултатът от журналистическото разкритие. Ако разобличеният корумпиран големец до ден днешен се перчи по телевизиите, вместо да пише обяснения в следствието, то значи, че журналистическата работа е недовършена или неуспешна. А ако телефонният измамник и полицаят са пратени в затвора, както им се пада, то значи е изпълнена журналистическата мисия - да бъде коректив в обществен интерес на всяка власт, по всичките й етажи.

Снимки: Личен архив/iStock by Getty Images/Колаж: Петя Александрова, Dir.bg

- Кой беше последният журналистически материал, който Ви впечатли?
- Едно разследване на Мария Цънцарова от bTV - как платформа за набиране на помощи злоупотребява с парите на дарителите, което получи годишната награда на Съюза на българските журналисти. То е един чист ползотворен журналистически труд. Харесвам и разследването на NOVA за това как се изсичат общинските гори - от близки до властта във всички общини. Има и още разследвания, които са ме впечатлили. Те всичките са от телевизията. Което, честно казано, ме натъжава - мен лично.

- Защо ви натъжава?
- Ами защото съм вестникарка. "Политик и муха се убиват с вестник", нали помните тази фраза на Бранислав Нушич? Ако беше жив и живееше в тук България, той щеше да я пренапише и да стане така: "Политиците се раждат и се убиват по телевизията". Това не е само факт, това са два факта. Два тъжни факта. Единият е, че в България голямото влияние на вестниците умря. И не от естествена смърт, както някои твърдят - понеже новите технологии докарали сайтовете. Умря, защото вестникарите изгубиха доверието на читателите. А го изгубиха, защото спряха да печатат новини по онова златно правило - че новина е нещо, което някой не иска да се публикува, а другото е реклама. Не е виновна хартията за упадъка на вестникарството, не е вярно, била излязла от мода, горката. Доказателство за това е, че книгите много добре се продават, а почти всички вестници губят доверие и влияние както в техния хартиен, така и в техния електронен вариант. Аферите с разпространението са друга тема - това, че вестникарските будки изчезнаха за сметка на една, наречена Лафка, а после и Лафка изчезна... и сутрин целия център на София можеш да пресечеш, без да видиш някъде да се продава вестник...!

Но нека да ви кажа и нещо друго. Грешат тези, които си мислят, че влиянието на пресата се е преселило автоматично на постоянен адрес в телевизиите. Защото влиянието зависи както от доверието на читателите, така и от доверието на зрителите. Ние можем да кажем наедро, че доверието на читателите е загубено, но не можем да кажем, че доверието на зрителите е спечелено завинаги. Защото, както вие знаете добре, доверието се губи и се печели всеки ден.

- Помните ли Вашето лично начало в журналистиката? Разкажете ни повече.
- Да, помня го. Беше в Берковския вестник "Ком". Там се научих да пиша репортажи за заводи и фабрики - пишех за тези в Берковица и околните села. Те бяха десетки тогава - то беше малко преди преломния Десети ноември, който ни зарадва с обявяването на демокрацията. Сега от тези предприятия, ако не греша, е останала само една. Градът се е обезлюдил до неузнаваемост, младите хора се запиляха да си търсят късмета зад граница... Моя приятелка, бивша уредничка в берковския музея на Вазов, наскоро ми разправяше, че там - в къщата, в която Големия поет е живял, като е бил берковски съдия - по цели дни не стъпва човешки крак.

- Какво дава и какво взема журналистическата професия, според Вашия личен опит?
- Много дава и много взема. Това е нормално, добре. Лошото е, че у нас напоследък тези, които най-много дават за честта на професията, най-малко вземат. И обратното. Това е ненормално.

- Има ли млада гвардия журналисти според Вас, които да дадат надежда за добрата журналистика?
- Гвардии в журналистиката няма. Няма нито млада гвардия, нито стара. Като всяка друга творческа професия журналистиката е самотно занимание - нищо че се прави колективно и предполага разговори с много хора на различни места. А и свободата на словото не е връх, който да превземеш в строй с униформени гвардейци. Свободата е състояние на духа, което е лично - съвсем лично и различно у всеки човек - у вас, у мен, у колегата - то може да се променя, но не може да се дава и да се взема, да се слага и да се сваля като гвардейски калпак. Когато един журналист не е свободен по дух, когато душата му иска добра заплата и нищо друго - или пък иска власт и пари, или иска се отърква о големците, да седи по трапезите им, да лежи по гръб под тях и да им слугува - на него свободата на словото му е излишна - и за него няма никакво значение дали ще му я отнемеш, или ще му я поднесеш в чинийка.

- Винаги, но особено напоследък, журналистиката е била обект на коментари от хора извън нея - обективна ли е, не е ли, чиста ли е, добра ли е. Как ви се струва - трудно ли се поддържа хигиена на информацията в днешно време?
- Ох, като чуя нещо за "медийна хигиена" в последно време ми става смешно. Това е, откакто един мой познат, известен издател ми обясни какво е медийна свобода и независимост. "Да водиш, вика, независима медийна политика, означава от всички да взимаш пари". Чухте ли? От всички да взимаш пари - от всички партии, от всички олигарси, от всички видни политици. "А те защо ти дават?" - попитах аз. Имал си начин да ги накара. Той харесвал една партия например и рекламирал нейната лидерка, но отвреме-навреме я удрял и то безмилостно, като публикувал ругатните на политическите й противници. "Ако хвалиш някого постоянно - вика - той не се сеща да ти дава пари!"...Хитра издателска политика, нали? Познавам доста медийни шефове, които я практикуват. Правят пари с баданарката и тоягата. Истината и етиката тук не играят.

- Има ли начин да се справим с фалшивите новини, които ни заливат и какъв е?
- Много ми е "любима" темата за фалшивите новини. Особено като знам, че те се произвеждат предимно от хората, които най-много приказват за борбата с тях. Производството го виждаме на екрана. Оръдията на труда са два стола и една маса между тях. На единия стол седи човек или мисирка (както казва премиерът Борисов) и играе ролята на водещ журналист. А отсреща се редуват говорещи глави. Наричам ги за краткост "говорещи глави", защото в общия случай няма никакво значение дали са министри, социолози, политолози, политици или професори със собствени институти. Те са, според мен, около трийсетина - нищо, че в България живеят пет и половина милиона според НСИ, и шест и половина милиона души, според избирателните списъци. Два вида са: критици и апологети на управляващите, като критиците са към апологетите в съотношение 1:20. Понеже знаят тезите им наизуст, драгите зрители, като ги видят, гасят телевизора. След което отварят фейсбука и се освобождават скуката си, яда си и другите чувства, като ги наругаят персонално, както им душа иска - понякога доста грубо и неприлично. Но все едно - "говорещите глави" в общия случай са успели вече да представят своята гледната точка върху фактите като новина. И даже са успели да я дадат на прокуратурата. Впрочем, даването на прокуратурата у нас се счита за най-висше медийно постижение - забелязвате ли? - въпреки, че след него се случва обикновено нищо или нищо и половина.

- COVID-19 ни постави в невъобразима преди това ситуация, в която медиите се оказаха в позицията на важен източник на информация. Промени ли се средата през последната година според Вас?
- Коя среда? Медийната ли? Промени се. Светският живот, както и политическият е затворен в кутиите на телевизорите. Същото важи и за тазгодишната предизборна кампания, между другото - тя се води телевизионно, карантинирано. Поради което дават вече не по петима, а по десет министри дневно по телевизиите. Така на наша милост - избирателите ни се дава максимална възможност да запомним това, което министрите ни разказват, да му повярваме и да изпаднем в едно приятно състояние на блаженство, радост и благодарност. Благодарност за това, че живеем безгрижно и радостно в най-богатата и най-некорумпираната държава, която бори COVID-19 най-прекрасно, че пътуваме по най-дългите магистрали, че ходим по най-гладките плочки на "Графа", че не сме най-бързо изчезващата нация, че по смъртност от всякакви болести не сме на първо място, че ваксинацията ви върви като по вода, а плаващите сметища се образуват примерно, понеже населението в неудържимия растеж на доходите си от индустрията преяжда с деликатеси и хвърля огризките в Искъра... Но нека нещо да уточним. Министрите са само 17 и не са най-знаменитите разказвачи за нашето щастие и благополучие. Най-знаменитите са други. Да ви кажа ли кои са?

- Кажете, то е любопитно?
- Най-знаменитите телевизионни артисти, призвани да ни разкажат как живеем щастливо и как знаменито управляваме коронавируса - това са учените със собствените институти. Аз не знам, ако хвърля камък в плаващото сметище край Своге върху какво ще падне например, но съм абсолютно сигурна, че включа ли сутрин телевизия ще попадна непременно на професорка, професор или доктор на науките, който е собственик на институт. На Институт за външна политика, или Институт за вътрешна политика, за икономически анализи, за социални прогнози, за евроатлантически проекти и за какво ли още не... Това са най-обикновени НПО-та, между другото, но едно е да анализираш от името на някоя фондация примерно, след като "фондацията" стана мръсна дума, а друго е да си кръстиш фондацията "институт". А трето и четвърто е да купиш луксозен офис за тоя институт, да назначиш в него хора с титли и да им плащаш за незнайни дейности с незнайни пари... Впрочем, ИЛФ и Петров това отдавна са го описали - нали сте чели за кантората "Рога и копита"? Там Остап Бендер е назначил някой си, който прилива една и съща вода в две кофи с маркуч - също както в нашите телевизии се прелива празнодумие.

-Ако трябваше да дадете съвет на студент по журналистика в първи курс - какво бихте му казали днес? Как се кове добрият журналист?
- Ако съветът е практически, бих му казала така, например: "Когато интервюираш някой големец по телевизора, слушай го какво говори и го репликирай като каже някоя голяма глупост, за да не ти се смеят и на теб драгите зрители". А ако трябва да го окуража, ще му кажа: Журналистиката е от женски род все пак. Да, тя май лежи по гръб в последно време под властта. Но и за нея важи оная приказка на Хайтов за лисицата - точно, когато я мислиш за умряла, тя хукне. Така че гробарите й малко преждевременно са се хванали за лопатите.

Интервю на Гергана Костова

..................

Web Report е конкурс за важните теми, които вълнуват обществото и авторите, които продължават да спазват професионалните стандарти в бурно развиващата се информационна среда.

Водещи имена в българските медии ще четат и гледат, рецензират и оценяват авторските материали: Владимир Жеглов (Основател на Dir.bg и почетен председател на журито), Антон Хекимян (Директор "Новини, актуални предавания и спорт", bTV), Евгения Атанасова (Журналист и продуцент, БНТ), Анна Заркова (Журналист и писател, Главен секретар на Съюза на българските журналисти), Ива Дойчинова (Директор на Радио "София", БНР), Методи Владимиров (Водещ и продуцент, NOVA), Ваня Николова (Журналист, сценарист), Владимир Йончев (Гл. редактор, OFFNews.bg), Елица Николова (Гл. редактор, списание "Мениджър"), Галина Александрова (Гл. редактор, 3e-news.net), Найден Тодоров (Председател на Асоциацията на спортните журналисти в България), Евгени Димитров (Основател на агенция "Булфото"), Илияна Захариева (Директор "Корпоративни комуникации", А1).

Генерални партньори на конкурса са A1 и Dundee Precious Metals.

Партньори на конкурса са Hendrick`s, Black Sea Gold, TBI Bank и Балдаран.

Web Report се провежда с официалната подкрепа на Съюза на българските журналисти.

Медийни партньори на конкурса са БНТ, БНР, bTV Media Group, NOVA, списание "Мениджър", телевизия ММ и агенция "Булфото".

ИЗБРАНО