Бездействието и наслаждението са двете форми на нашия живот

Между тях вече няма място за действие, подчертава Пиер Манан

14:04 | 27 юни 2018 | Автор: Гласове 6 1913 Снимка: Гласове

"Западното човечество, във всеки случай европейското, изглежда иска да се обедини изцяло, но не за да направи нещо ново и велико, а за да откаже единодушно и безвъзвратно да слуша и дори да чува въпроса: какво да се прави?". Това пише френският философ Пиер Манан в новата си книга, La Loi naturelle et les droits de l'homme ("Природният закон и правата на човека"), откъси от която публикува"Фигаро".

Пиер Манан е ученик на Реймон Арон, на когото е бил асистент в "Колеж дьо Франс". Изследователски директор в Училището по висши социални науки в Париж (EHESS), Пиер Манан е едно от най-ярките имена на съвременната френска философска мисъл. Той е и един от създателите на авторитетното списание Commentaire през 1978 година.

Очарование и риск от отпускането

Laissez-faire, laissez-passer (не се месете, дайте път) е простата, но изключително съблазнителна формула на модерната свобода, независимо дали става въпрос за движението на пари, работници, идеи или импулси, пише Пиер Манан. Винаги има една част от обществото, една сфера на дейност, един аспект от човешката природа, една област от битието, която все още е възпрепятствана. Винаги има спънки, хора и неща, които пречат. Винаги има нова свобода, нови права, които трябва да бъдат обявени, за да се отприщи, избави, освободи природната нужда, която вече е съществувала и чийто натиск се е усещал.

Ако за миг си запушим ушите за непрекъснато нашепваното внушение laissez-faire, laissez-passer и направим усилието да бъдем внимателни към практическия живот, такъв какъвто можем да го наблюдаваме в нас и извън нас, ще забележим, че всяка дейност е най-малкото тенденциозно или скрито заповядваща или заповядвана. Затова човешкият живот, бил той публичен, социален или личен, винаги е напрегнат. Това не е нито недостатък, който трябва да поправим, нито болест, от която трябва да се излекуваме, разсъждава френският философ. Според него ние вярваме в постулата, че известно бездействие, или известно въздържане, е в основата на най-големите блага.

Докато потоците на хора и стоки се разширяват и ускоряват, ние премахваме спирачките и се въздържаме от действия, които биха могли да обуздаят и насочат движението на тези потоци. Освен това, мислим си ние, нищо не е по-неблагодарно или безплодно от напрежението, характерно за действащия човек, независимо дали е загрижен за този или за онзи свят.

"Избягвайте стреса", "останете готини", "не се хващайте за главата" са няколко версии на единствената заповед, чиято валидност признаваме. За нас граматиката на човешкия живот се свежда до две форми на пасивност - "бездействам" и "наслаждавам се". Между тях вече няма място за действие, подчертава Манан.

Западното човечество, във всеки случай европейското, изглежда иска да се обедини изцяло, но не за да направи нещо ново и велико, а за да откаже единодушно и безвъзвратно да слуша и дори да чува въпроса: какво да се прави?

"Имам право на това"

От 1968-а всички големи институции - първо Католическата църква, след това Университетът, накрая Нацията бяха изправени пред радикално оспорване на тяхната легитимност и вътрешен смисъл, пише Пиер Манан. Не само че членовете на тези институции проявяваха все по-силно желание да се освободят от тях и евентуално да премахнат техните правила: движението дойде и отвън, или по-скоро целеше да заличи границата между вътре и вън, между Църквата и "света", между университета и обществото, между нацията и човечеството. Неограниченият суверенитет на индивидуалните права се превърна в неоспорим аргумент за всеки, който иска да оспори правилата и смисъла на която и да е институция, разсъждава известният френски философ.

В името на принципа на човешките права, искат да забранят на нациите да приемат законите, които смятат за полезни или необходими за съхраняването и окуражаването на съвместния живот и образованието. Вече не градовете определят кой ще бъде гражданин и при какви условия, тъй като вече всеки има право да стане гражданин на града, който си е избрал. Може да се каже, че независимо за коя институция става дума, всеки индивид има безусловно право да стане неин член - безусловен, т.е. без да трябва да се подчинява на специфични правила - на "закона" - който регламентира живота на тази институция. Независимо дали става въпрос за нацията, семейството или университета, институцията не би могла да противопоставя своите правила на индивида, който се позовава на желанието си или на своето право, като двете вече се смесват. Това "право" се разбира във все по-широк смисъл: не само като право "да имаме всичко", а като право да бъдем всичко, което сме, или искаме да бъдем.

"Кой съм аз, че да съдя?"

Когато гледаме "другаде", към "култури" или "цивилизации", които са извън нашата зона, или са "екзотични", в истинския смисъл на тази дума, ние смятаме за свой дълг и заслуга да не ги съдим, ласкаем се, че не се шокираме от понякога силно шокиращите им форми на поведение, които имат според нас разумен или приемлив, във всеки случай невинен смисъл в разглежданата "култура".

Когато става дума за нашата област обаче, не пропускаме нищо - реформаторското ни усърдие е неуморно и безпощадно в строгостта на преценката за нашите социални и морални подредби, в които според нас винаги има нещо ирационално, неприемливо и порочно. "Другаде" ние бихме се изчервили, ако се осмелим да претендираме да променим каквото и да било в "техните нрави"; "тук" неодобрението на господстващото мнение е насочено към онези, които биха искали да запазят нещо от "нашите нрави", изтъква Пиер Манан.

От една страна, ние твърдим, че човешките права са строго универсален принцип, валиден за всички хора без изключение; от друга страна, ние твърдим, че всички "култури" са равни и всяка преценка, която се стреми да ги оцени в пълния смисъл на тази дума, която най-малкото би предвидила възможността да ги йерархизира справедливо, е дискриминационна, така че всяка оценка се възприема като посегателство към равенството на човешките същества, подчертава френският философ.

Той дава за пример един виден социолог, признат специалист по исляма, който осъжда християните, които публично изразяват резервите си към "ЛГБТ правата", защото така влизат в противоречие с "общите европейски ценности", но обявява за "съвместим с нашите модерни общества" исляма, "не непременно либерален", на "новите мюсюлмански елити". Така Оливие Роа явно осъжда в християните онова, което се въздържа да съди при мюсюлманите.

Станалата почти изключителна власт на човешките права едновременно възбужда и възпира способността ни да съдим. Притиснати между разнообразието без правила на културите и свободата без закон на човешките права, ние нямаме вече надеждна опорна точка, за да направим практическа преценка, заключава Пиер Манан.

"Уважавайте моята чувствителност"

Когато правата достигнат предела на разширяването си и установят изключителната си легитимност, протиповоставяйки се победоносно на всяко колективно правило, когато законът, роб на правата, вече няма, така да се каже, "практическа материя" за регулиране, тогава той започва да търси всеки един от нас в неговото субективно страдание или наслада и излага този страдащ или наслаждаващ се индивид на публична светлина, заповядвайки на всички да признаят това страдание или наслада - да ги "признаят", тоест да им придадат стойност, която може да се противопостави на който и да било закон или правило.

Тогава, пише Пиер Манан, човешкото същество престава да бъде политическо животно, определение, което обхваща рояк от извънредно практически въпроси, най-проницателният от които пита кой е най-добрият режим на града или кой е най-справедливият политически ред.

В закона на правата няма място за тези въпроси. Правото, обявено и гарантирано от новия закон, не засяга "дела" или "приноса" на всеки един от нас към общото благо, а отношението към самия себе си на всеки един, скаран с каквото и да било участие в общия живот, или дори лишен от значение за общия живот. Това разделение на интимното/частното и на общото/публичното се подкопава, когато отношението към себе си, в различните му форми, излезе под прожекторите, когато го принудят, така да са каже, да заеме публичното пространство.

Социалната атмосфера е наситена със субективните искания на хора, които претендират за признаване не на това, което правят, а на това, което са, констатира в книгата си Пиер Манан. Вместо социалната енергия да се използва главно за "излизане от себе си", за споделени дейности, за участие в нещо общо, все по-голяма част от тази енергия се отклонява, за да се утвърждава неизразимото чувство на живия индивид, на чувстващия или чувствителен аз.

Превод от френски: Галя Дачкова

ИЗБРАНО