Заплаха от мир. Защо Путин никога няма да сложи край на войната

Да се откаже от ролята си на демиург на световната история заради това да се отчита пред разгневените си поданици за свършената работа? Съмнителна перспектива

Снимка: БТА/AP

Заплаха от мир. Защо Путин никога няма да сложи край на войната

17:22 | 17 юни 2023 | Автор: Максим Саморуков, Carnegie Politika 708 28800 Снимка: БТА/AP

Ситуацията, при която украинските войски настъпват, а руските се отбраняват, неизбежно създава впечатлението, че година и половина война с Украйна е принудила руското ръководство да смекчи амбициите си. Че сега Кремъл е готов да се задоволи с вече постигнатите успехи - макар и без Киев и Одеса - само и само да излезе от тази неуспешна авантюра. Още повече, че руските войски понесоха тежки загуби и явно няма да могат да преминат в настъпление без нова вълна на мобилизация, която властите не искат да провеждат заради непредвидимите последици в страната. По-лесно е да се опитат да фиксират това, което вече е налице, като продадат на руската публика парчета от четирите нови региона и сухопътния мост към Крим като блестяща победа.

Русия на Путин

Подобен подход е съвсем рационален и руското ръководство вероятно би го следвало, ако в днешна Русия все още съществуваше такова нещо като "ръководство". Но в действителност има само един човек, който взема ключовите решения за войната и мира в страната - Владимир Путин. А той има свои собствени критерии за рационалност.

За руския лидер войната отдавна се е превърнала в самодостатъчен процес, в удобен инструмент, който му помага да реализира най-разнообразни цели и да получи политически ползи, независимо от конкретния резултат от военните действия. От друга страна, прекратяването на една война е рискована стъпка в неизвестното, където не се крият никакви ползи, но дебнат доста опасности.

Изкуството на fait accompli

Настоящата война се вписва идеално в управленския стил, който Путин е изработил по време на дългогодишното си управление на Русия. В една толкова голяма и инертна страна няма смисъл да се опитваш да постигнеш нещо директно; всяко усилие ще затрупа огромната, тромава грамада на руската държава. Системата трябва да бъде поставена пред даден факт, а след това тя ще е принудена да се адаптира към новата реалност, променяйки се в посоката, която иска управникът.

Така бяха устроени всички предишни мегапроекти на управлението на Путин: от Олимпийските игри в Сочи, които осигуриха модернизирането на главния руски курорт, до войната с Грузия, която даде необходимия тласък за преодоляване на съпротивата срещу радикалната реформа на армията. За Путин е безсмислено да се опитва да подобри транспортните връзки между руските градове директно, като прокарва модернизация на железопътните линии и автомобилните магистрали - от това би излязло едно безкрайно крадене с постоянно отлагани срокове. Много по-ефективно е да се направи така, че страната да стане домакин на Световното първенство по футбол, а между градовете да се движат тълпи от чужденци - тогава държавният апарат волю-неволю ще трябва да демонстрира крайния резултат до определена дата. А фактът, че в този случай кражбите могат да бъдат още по-мащабни, е неизбежната цена, без която в Русия не може да се постигне нищо.

В това отношение войната с Украйна се превърна във връх на управленския стил на Путин. Той просто я започна, а след това всичко в Русия започна да върви в желаната от него посока. Очевиден пример: От 2014 г. насам руският държавен апарат в продължение на осем години се бъхтеше над това да разгърне външната търговия на Изток, намалявайки зависимостта от Запада. Но въпреки щедрите финансови и апаратни инвестиции, резултатите бяха доста скромни.

За сметка на това войната съкрати търговията на Русия с Европейския съюз наполовина само през 2022 г., увеличи я един път и половина с Китай и два пъти и половина с Индия. Целите за сътрудничество с Азия, които правителството си постави някъде около 2030 г., на практика вече са постигнати. Не е ли това успех, ако се погледне достатъчно избирателно?

Или дедоларизацията на руската икономика. Руските власти говорят за това още от времето на Елцин. Но дори и тук една година война направи повече, отколкото бе направено през предходните 30 години. Кой би могъл да си представи, че Русия може да намали дела на долара и еврото в плащанията за своя износ от почти 90% през януари 2022 г. до по-малко от 50% през декември.

Железопътната линия през Иран, за да се осигури на Русия достъп до пристанищата на Индийския океан, се обсъждаше от 2005 г. насам. И само войната даде тласък за това да се намерят пари за изграждането ѝ. Същото е и със "Сила Сибири-2" - гигантския газопровод от Западен Сибир до Китай. От 2006 г. насам около проекта се е натрупала планина от обсъждания и меморандуми. Но едва с избухването на войната беше постигнат реален напредък.

Можем да разгледаме и по-приземени сфери - например блокирането на социалните мрежи и закриването на остатъците от независими медии. В предвоенните времена това изглеждаше рискован за властите ход, с непредвидими последици. Войната разсея тези съмнения за броени дни - това се оказа не само възможно, но дори нещо, което се подразбира, нещо срещу което и странно дори да се възразява.

Такива примери могат да се изброяват дълго. Да се повиши престижът на въоръжените сили, да се принудят руснаците да ходят на почивка в страната си, а не в чужбина, да се модернизира отечественият военнопромишлен комплекс - това бяха целите на Путин през последните десет години, ако не и през цялото му управление. Но реализацията им не вървеше кой знае колко добре. И едва войната позволи на Путин да ги наложи като приоритети на целия руски държавен апарат и дори на обществото.

Какво да говорим за Русия, когато нахлуването в Украйна позволи на Путин да тласне едва ли не целия свят в желаната от него посока. Съседна Беларус, без особен натиск, е готова да се интегрира с Русия толкова дълбоко, колкото Кремъл можеше само да мечтае преди войната. Европа, останала без евтин газ, се кара със Съединените щати заради енергийни субсидии и протекционизъм. Инфлацията и помощта за Украйна раздухват недоволството на западните общества от старите либерални елити.

Китай и други развиващи се страни се държат все по-неотстъпчиво със Запада, като не желаят да се нагласят според неговите изисквания, свързани с войната. Да не говорим, че арестът на руските резерви накара останалата част от света да се замисли дали трябва да продължи да използва долара толкова активно.

Разбира се, в действителност всички тези процеси не са толкова праволинейни и излизат много скъпо на самата Русия. Но това вече е въпрос на перспектива и приоритети. Най-приятното е, че светът вече сам се движи в нужната посока, без да изисква допълнителни усилия от страна на Кремъл. Движи се просто защото на 24 февруари 2022 г. Путин започна война с Украйна.

Цената на мира

Дългогодишните мечти на Путин бързо се сбъдват една по една и изобщо не е ясно защо той трябва да спира всичко това? Да, прекратяването на войната ще спаси хиляди животи и ще спести милиарди долари. Но ако Путин е научил нещо от толкова любимата му руска история, то е, че и хилядите животи, и милиардите долари са нещо тленно, преходно и за чието опазване след това никой няма да си спомня кой знае колко. Но ще се запомнят победите и постиженията, а в Русия те са невъзможни без загуби.

Всеки край на войната неминуемо ще повдигне въпроса какво да се прави по-нататък. Включително и лично за Путин. Само че той използва войната, за да определи еднолично хода на руската, европейската и дори световната история. От какво би могъл да се интересува след подобно занятие? От реформа на жилищния и комуналния сектор? От изграждането на магистралата Москва-Казан? От контрола на навременното изплащане на пенсиите на ветераните от СВО? Заради това ли му се предлага да се откаже от войната?

Освен това след войната ще се явят въпроси не само за Путин, но и към него - от останалите жители на Русия. Колкото и репресивна да е станала руската държава дотогава, краят на военните действия неминуемо ще подтикне елита и обществото да се замислят за това какво всъщност се е случило. Какви са били целите на инвазията? Каква е била нейната цена? Струвало ли си е едното за постигане на другото?

Тези въпроси ще бъдат отправени лично към Путин и никакви записи от срещи със заекващи високопоставени чиновници от Съвета за сигурност няма да му помогнат да убеди останалите, че няма нищо общо с войната. На въпросите ще трябва да се отговаря по някакъв начин и това ще трябва да стане в ситуация, в която засилените репресии вече няма да могат да бъдат оправдавани с извънредната ситуация по време на война. Напротив, ще възникне и този въпрос: защо войната и другите извънредни ситуации са приключили, а репресиите са станали само по-жестоки?

Разбира се, това не означава, че краят на войната непременно ще доведе до крах на режима на Путин. Но защо неговият лидер трябва да поема такъв риск? Да се откаже от ролята си на демиург на световната история само за да трябва да докладва на разгневените си поданици за свършената работа? Съмнителна перспектива.

Ето защо ресурсите на Русия могат да бъдат изчерпани колкото е угодно - при желание винаги ще се намери начин да продължи войната. Просто защото да не воюва за Путин е още по-опасно. Разбира се, една нова вълна на мобилизация е рисковано начинание, изпълнено с непредвидени последици. Но в даден момент отказът от провеждане на втора вълна може да се окаже още по-рисков вариант, изпълнен с опасност от поражение във войната или с необходимостта тя да бъде спешно и позорно прекратена. И тук последствията ще бъдат много по-тежки, отколкото от мобилизацията.

Трудно е да си представим как тази логика може да бъде пречупена без промяна на върха. А дори и след такава промяна Русия едва ли ще се радва на добри отношения с целия свят и власт, която да се отчита пред обществото. Въпреки това всяко следващо ръководство в Русия неизбежно ще бъде по-колективно, защото нито близо, нито далеч от висшата власт няма човек със същия авторитет и възможност да налага волята си на останалата част от страната.

По-колективното управление, дори със същите идейни отправни точки като тези на сегашното, означава, че решенията ще се вземат много по-бавно, предпазливо и рационално - особено по военните въпроси. На някои това ще се стори съмнително постижение, но бавността и предпазливостта не са най-лошите качества, когато става въпрос за перспективата за ядрена война.

Превод: Dir.bg

ИЗБРАНО