Трудно се води разговор, касаещ злокачествени заболявания при деца. Понякога дори се питам кой би си избрал доброволно професия, свързана с толкова много болка, страх и психична травма, извираща на талази от съкрушените сърца на родителите и от измъчения поглед на децата. "В детската онкохематология ме привлече оптимизмът. Това, че както изглежда ужасяваща, в нея има страшно много надежда." В тези думи не долавям романтика. Има упование в науката и много всеотдайност. С днешна дата в тях се прокрадва и ретроспективният анализ на един 40-годишен професионализъм. Този на проф. д-р Добрин Константинов, дм - началник на Клиника по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ "Царица. Йоанна-ИСУЛ".

Израснал в семейство на лекари (баща и по-голям брат), проф. Константинов от рано проявя явен интерес към професията на неговите близки. В средата на 80-те медицинската му кариера стартира с числото 30. Толкова е процентът успеваемост при лечение на левкемиите. 40 години по-късно резултатите дори у нас достигат почти 90%. "И това не е само при левкемиите. Някои от другите заболявания все още имат известни проблеми, но на всички процентите на успеваемост растат нагоре. Абсолютно на всички!"

Тези данни днес звучат фантастично на фона на края на 40-те, когато се създава първото лекарство срещу левкемия. Терапевтичният успех за първи път тръгва по оптимистичната скала нагоре, оставяйки зад гърба си твърдите 0%. Част от лекарствата, лицензирани през 60-те и 70-те години, са с толкова добра ефективност, че се използват и до днес.

"Ние не започваме лечение веднага с "тежката артилерия", защото е доказано, че комбинирането на тези стари, но ефективни лечебни методи, е достатъчно добре, за да даде на 80% от децата шанса да се излекуват. А останалите 20%? При тях са много по-сложни нещата и въпреки това и там имаме нови методи. Та ние допреди 10 години не познавахме имунотерапията, а вече имаме и клетъчна терапия. Сега правим чудеса."

Тези чудеса проф. Константинов сравнява със слънце. Изненадана съм да науча, че мракът, съпътстващ семейството на децата с тежки диагнози, хвърля тъмната си сянка и върху техните лечители. Има нещо дълбоко трогателно в самоотвержения инстинкт за заедност тогава, когато е непосилно трудно и все още неизвестно. "Първият разговор никога не се получава. Той е отчайващ. Близките се сломяват и по погледа им не можеш да разбереш дали те разбират, колко разбират, какво мислят... Страшно е, наистина. Нашата психоложка (Ивайла Георгиева) много им помага, а ние от екипа започваме да действаме по утвърдения път с надеждата да докараме нещата до край. И когато това стане, идва слънцето. В смисъл, че от това пълно съкрушение на всички, постепенно започва да става все по-светло. Може и за мен да е дошло слънцето, аз да се чувствам удовлетворен, както и всеки лекар, който това прави."

Колко лекари ще чуете да казват това? И колко от тях ще го преживяват отново и отново сами, без да въвличат близките си в своите служебни притеснения и тревоги?

- За годините се постига някакъв автоматизъм, чрез който свикваш да държиш тези теми далеч от близките си. Може би те интуитивно разбират, но обикновено аз не споделям с тях и мисля, че това е по-хигиеничният начин, за да успееш (ако можеш) да се откъснеш и така да се заредиш за другия ден.

- Но така вие съхранявате тях, а себе си?

- ... Ами това е мой проблем.

***

Снимка: Анелия Николова, Dir.bg

В България годишно се диагностицират около 200 деца с онкохематологични заболявания. 120 от тях получават диагнозите си в Клиниката по детска клинична хематология и онкология, а тя работи на дневна база с над 50 от 250-300 постоянно наблюдавани деца. Стационарът й разполага с 36 легла, които обслужват пациентите целево по международно утвърден стандарт. През последните 10-15 години в Клиниката са извършени генерални промени в условията и в средата, които са от изключителна важност за ефекта от терапията. Дали това е достатъчно и може ли да се желае още са все въпроси, които никога нямат насищане. Може би отговорите се крият в обещаната и неприлично дълго чакана специализирана педиатрична болница, която един ден, да се надяваме, бъде изградена, а не пригодена, за нуждите на тази мултидисциплинарна специалност. В болница, в която "легловата част трябва да е свръхвисокоспециализирана, с огромни възможности, които съвременната медицина дава за тези, които имат абсолютната необходимост от болнично лечение."

А до тогава ще продължават да изгряват слънца, макар и не на тази "улица".