16:37 | 05.11.24

17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

Гласът-легенда Васил Върбанов: Когато не знаеш какво да кажеш, винаги казвай истината. Лесно е

Едно от символните имена в българските медии за последните 30 години пред Dir.bg

Гласът-легенда Васил Върбанов: Когато не знаеш какво да кажеш, винаги казвай истината. Лесно е

Едно от символните имена в българските медии за последните 30 години пред Dir.bg

11:12 | 4 май 2023 | Автор : Динко Гоцев 0 27776

Когато говорим за медии в България, думата "легенда" трябва да се употребява внимателно. Но е сигурно, че един от легендарните гласове на българските медии в последните три десетилетия принадлежи на Васил Върбанов. Как да го представим? Радиоводещ от 90-те в рок радио "Тангра", създател и собственик на първото онлайн радио изобщо у нас - "Тангра мега рок", което тръгна преди 17 години. Водещ на култовото и много популярно предаване "Моят плейлист" по Българската национална телевизия. Това е нещо като визитка на човека, който ви казва от екрана на БНТ: "Аз съм Васил Върбанов, вие не сте". Наглед това е очевидно, но пак звучи оригинално. И типично за неговото чувство за хумор, с което е неизбежно да се сблъскате при разговор с Васил. В "Тангра мега рок" води и днес предаванията "MALL Върбанов", "Тангра Метъл Шок" и "Джитбол".

Dir.bg/25

Това е личност, с която можеш да си говориш за това дали аналоговите или дигиталните джаджи са по-ефективни, за световното първенство по ръгби, за политика, история, обществени тенденции, медии и нови медии, видове крафт бира... Е, когато стигнеш до ръгбито, сигурно е, че разговорът ще се проточи. Сам играч в младежките си години, днес продължава да е верен последовател на "религията ръгби" и да го коментира по телевизията у нас. 53-годишният Върбанов е почти завършил един от най-важните си проекти (по неговите думи) - филма "В името на Бог ръгби", разказващ цялата история на този спорт у нас, който ще ни срещне и с тези, която са я писали.

А нашият разговор с него също минава през много теми. Поводът е "25 години Dir.bg" и той е един от най-точните възможни събеседници.

- Как се правеше медия в България през 90-те години?

- В интерес на истината, аз не мога да говоря за това като човек, който е правил медия тогава. А като някой, който е участвал в правенето на медия. Първо, финансовите потоци в България бяха едни през 90-те, след 2001-ва рязко се промениха, а след 2007-а - още повече. Това е свързано пряко с това кой е бил на власт, какво се случи през 2001-ва и несъмнено - с влизането на България в Европейския съюз през 2007-а. Всичко това съвпадна и с голямата генерална промяна в света на медиите, която никой не бе очаквал чак в такива размери и толкова бързо да се случи. Говоря за навлизането на технологиите, което промени всичко. Така че това, което се правеше през 90-те в много по-голяма степен, отколкото сега, се правеше от гладния и жадния да произвежда медийно съдържание в една доскоро преди това затворена среда. Тоест - за голяма част от хората "аз продавам труда си за пари" не е било водещо в онези времена. Естествено, говорейки по тази тема, ще стигнем и до погрешното решение на много от чуждестранните играчи на българския пазар - и то обществени медии като английската BBC и френското Радио "Франс Интернасионал", които избраха да закрият своите клонове тук. Те решиха, че след като България вече е в Европейския съюз, всичко вече е наред. Но се оказа, че не е така. Враговете на демокрацията - нека ги определим най-просто така, са били там, дебнещи като дънни риби.

Снимка: Личен архив

- Как се промени енергията и мотивацията да правите или да работите за медия?

- Тогава много от хората в медиите бяха движени от глада и жаждата да правят медии. Аз мога да говоря основно за радиото, защото познавам радиото най-добре. Въпреки че работих и в първата година на bTV, а и съм писал материали за списания. В първите години, освен в радио "Тангра" с Кирил Маричков и Косьо Марков, където започнах от 8 септември 1992 г., имах възможност да работя и в българските секции на BBC и Радио "Франс Интернасионал", за които споменах. Но винаги с уговорката, че това е "Васил от "Тангра". Чувството ми за принадлежност към тази първа и единствена тогава независима радиостанция в България, си остава същото и 30 години по-късно.

Мотивацията значително се промени. Когато от работещ в медия се променяш към собственик, това е преди всичко отговорност, а не някаква титла. И тази отговорност е нещо с различен градус. Ако в един момент ти си гастролиращ артист в своя часови пояс, след това ставаш отговорен за възможността на другите хора да го правят. И много други неща се промениха. Философията на медиите, светът се промени. И чисто биологически, като метаболизъм, и самият аз се промених.

- А аудиторията ви как се промени? Тази на радиото, а и като цяло.

- Аудиторията се промени към много по-добро. Говоря основно за музикалното съдържание и послания, които както за някого не са новини, често имат мното силно политическо и духовно въздействие. Говорил съм с приятели и колеги, в известен смисъл и конкуренти, че е много по-добре днес, отколкото бе преди. Тогава ние бяхме еднооките в царството на слепите.

- А извън музикалните радиостанции?

- Някои неща не се променят - например, текстът си е текст. Дали е в сайт или на хартия... Но голямата промяна е отсъствието на много печатни издания. Въпреки че "Ролинг стоунс" например, което е не само музикално, но и светско списание, продължава да излиза в над 600 000 бройки. А от 2-3 години вече се издава и на китайски език. А това означава, че читателите му са станали даже повече. Голямата разлика между писаните медии и електронните - радио и телевизия, е че тези писани или печатни медии, човек не ги "гълташе" навремето на секундата. Тази очарователна мимолетност вече я няма. И още е твърде рано да оценим дали това е положителна промяна.

Мисълта на хората е изградена на базата на Света Троица - минало, настояще и бъдеще. Те са определили начина ни на мислене. Спомени, надежди и това, което преживявяш. Днес знаеш, че ще дават някой страхотен филм, но също така знаеш, че в него ще има 30-минутен блок реклами. И си го връщаш да го гледаш после без тях в стрийма на телевизията. Дори има и такива хора, които не държат да гледат мача или спортното събитие на живо и в реално време. Правят си блокаут, не знаят резултата и детайлите, за да го гледат в удобно време. Тази способност да контролираш времето обаче е лъжлива. И на моите студенти давам този пример, защото те не помнят времето, в коeто бе възможно, както се казва "улиците да опустеят, когато започне "Робинята Изаура".

Времето те притиска днес. Спортните състезания продължават да поддържат тази стабилност, защото все пак се случват сега и на живо. И те изкушават да ги гледаш. Филмът е сниман вече - преди 2 или 100 години. Гледай го, когато искаш. И това е въпросът за мен - дали човешкият мозък ще продължи да прави разликата между минало, настояще и бъдеще по този начин, по който ние сме го правили. Но твърде малко време е минало от голямата промяна, за да отговорим.

- Това ли е "бързотактовият живот"? С 3-секундните видеа, които сякаш са достатъчни на най-младите днес? Всичко идва сега и веднага...

- Точно. В началото на епохата на тази промяна изглеждаше така, че хората се задоволяват да прочетат само заглавието на една статия. Сега май и заглавието не четат до край. Поне не винаги. И това означава, че отговорността на редакторите в измислянето на заглавията е още по-голяма. Но това пък ни бута в света на криейтивите. Ние сме израснали в епоха, в която бяхме си създали резистентност към това какво ни се казва. Имахме и някаква задълбоченост в търсене на истината.

Веднага уточнявам - не е било чак така, че когато някой от правителството на комунистическа България ти каже черно, ти веднага да си представиш бяло. Не, но не сме били толкова тъпи, че да приемаме лъжата за истина и обратно. По-трудни сме за манипулирани ние, хората от моето поколение. Но това, което ме изуми в последните години, е колко лесно всъщност се манипулира масовото, обществено съзнание. Това ме изумява. Оказва се, че не всички българи сме били толкова "светнати", че да знаем какви глупости са ни говорили за светло бъдеще. Мислехме, че дори тогава, с всички инструменти и затворен достъп до информация, освен техния извор, не са успели да завладеят масовото съзнание. Но се оказва, че всъщност може и да са го завладели.

Цялата схема на манипулация се осъществява чрез медиите. И това е свързано с политическите промени по света, не само тук. Затова вероятно и 90-те са толкова готини. Въпреки че улиците на София бяха пълни с кръв и мизерия, с галопираща инфлация. И златното футболно лято на България през 1994-а, например, е разгарът на застрахователните компании, на ужасяващите фалити, банковите пирамиди и рекет. Но бяхме щастливи. Защото никой в медиите не си позволяваше да говори, че това е готино.

Така се случи, че ние успяхме да заловим и от 20-и, и от 21-ви век в нашия живот. Като дете, когато четях учебниците по история, ми беше странно защо светът е разделен на векове. И имаше теорията, че след края на 20-и век светът ще се промени драстично. Нещо като в роман на Жул Верн, научна фантастика. И се оказа, че точно това се случи. Тази потресаваща технологична революция промени всичко. Промени хората, техните стремежи, както и начина, по който си вадят хляба. Светът стана глобален. Голяма част от всички тези промени бяха осъществени с и чрез медиите. Затова си мисля, че медиите вече май не са четвъртата власт. Май са първата.

- И пак да се върнем у нас - медиите доколко са влиятелни и доколко са свободни?

- Тук мога да говоря за музикалните медии най-вече. След като се оттеглиха българските редакции на големите обществени международни медии, дойде голямата операция, при която бяха иззети от ръцете на едни наивни, но чисти собственици. Например радио "Тангра". То бе иззето с хитра манипулация от ръцете на независими музиканти като Косьо Марков и Кирил Маричков. Същото се е случило и с телевизия ММ. Ще си кажете - и какво толкова, някаква рок радиостанция и музикална телевизия. Но - не, не, не. Те са естествена среда, в която работеха и живееха млади и свободни хора. Те бяха захлупени, затворени и задушени.

Доколко са влиятелни днес медиите? Доста. До такава степен, че ако погледнем някои от значимите играчи на родния политически небосклон, много от тях тръгнаха като фигури от света на телевизията. България има крехка медийна култура, както и обществена, и историческа памет. През телевизията бяха изстреляни фигурите на Валери Симеонов, Волен Сидеров, Слави Трифонов, Светльо Витков... Това е най-масовата медия, чиито потребители са много често безкритични и лесно се влиза в главите им. Този модел работи. Продължавам с това, че най-смешното в политическия живот е следното: Тези, които ни правят на луди, знаят, че ние разбираме, че ни правят на луди. Но не им пука. И това също работи.

Снимка: Личен архив

- В този ред на мисли - липсват ли медийни институции, а и най-вече - лидери на мнение?

- Ние нямаме медийни институции, които да са се запазили напълно. С изключение на Българската национална телевизия, при всичките нейни недостатъци. Като например това, че тя бе основен съучастник в покриването на подробностите от потресаващата авария в Чернобил. Тогава много хора маршируваха 5-6 дни след случилото се под радиоактивния дъжд на първомайската манифестация. Вместо да ни кажат - скрийте се, яжте кисело мляко, не яжте череши и лапад, примерно. Защото там е станало нещо страшно. А нали телевизията е за това?!

- По-лесно ли се манипулира разединена общност? И къде са опорните точки за нейното обединение - спорт, музика, вяра?

Да, те са сред стълбовете на обществото и общността. Тук трябва да се сетим, че през 1944-а, когато взимат властта, онези, които идват, не изгарят църквите, но сменят свещенниците вътре. Подменят същността и събарят тези опори. Спортът е едно от най-големите престъпления на онзи режим. Че успя да откъсне спорта от интелигенцията. Когато аз учех във Френската гимназия, спортът у нас вече се свързваше с това, че се практикува от простаци. А всъщност спортът в България е рожба на българската интелигенция в този социален негов смисъл. Но превръщането на атлетите от онзи античен идеал "здрав дух в здраво тяло", в роботи и войници на партията и режима... От това продължаваме и ще продъжаваме да берем горчивите плодове. Спортът е едно от местата, където ние трябва да се срещаме заедно като общество. Съвместното преживяване на голямото вълнение около едно спортно състезание - това е обществен стълб.

- Медиите нямат ли призванието също да са такъв?

- Абсолютно. Аз казах - те не са четвъртата, те са първата власт.

- Загубата на доверието в тях факт ли е? И е ли това част от цялостния процес в обществото? Къде сме в момента - лесно манипулируеми или невярващи на нищо? И къде са социалните медии?

- Специално у нас, то доверие в пълния смисъл никога не е имало. И ние преди нямахме доверие на онези хора, които казваха за светлото бъдеще, за гнилия Запад и т.н. Но недоверието не е нещо лошо. Това е прекрасно нещо. Ако си недоверчив и търсиш истината, ще си по-малко склонен да бъдеш манипулиран. Проблемът е не да се довериш, а на кого се доверяваш. И на изборите се вижда, че често тези, на които се доверяват хората, не са добронамерени. Точно тук е ролята на медиите, а те именно за това не са в голямата си част независими.

Колкото до социалните медии, нещата, както много бързо ескалираха, така и бързо ще тръгнат в друга посока. Но не съм сигурен в каква. Аз не намирам нищо осъдително в това, че всеки жител на планетата иска да изкрещи своето мнение, а социалните медии са платформа за това. Друг е въпросът колко хора те чуват. Ясно, че не са много и това е една самозаблуда, че си много важен.

- Тоест, това не могат да бъдат реални лидери на мнение?

- То е малко като това как готвачите станаха суперзвезди много повече, отколкото например музикантите. И дори по време на пандемията - една глобална ситуация, обединила целия свят, лекарите не успяха да станат суперзвезди. Нито тези, които измислиха ваксините. Защото някой веднага каза - вашите ваксини не стават за нищо. А всъщност те май спасяват животи. Може би трябва да мине време. Но понятието "време" е бламирано. Ние не знаем неговата стойност в момента. Социалните медии са американско изобретение и развитие, но отвориха път на недоброжелателни хора към главите на всеки.

- Проблем ли е цялата тази забързана промяна и какво е решението?

- Знам, че е страшно клише, но те клишетата всъщност затова са клишета, защото много често са верни. Образование е отговорът. Образование и култура. Културата да можеш да разпознаваш пътя, по който се случват процесите и натрупванията. Да знаеш, че този, който идва и ти обещава светло бъдеще, не е първият. И че шансът да те лъже е много голям. И тогава ще имаш различни начини да разпознаеш в неговото поведение белезите за това. По начина, по който говори. По думите, които използва. Ето това е знание, но кой има време в момента за него, когато се интересува от цената на хляба, сиренето и салама...?

- При всичко казано дотук, толкова ли е черна картинката в днешния свят, в който живеем?

- Изобщо не съм убеден. Така ни се представя светът от медиите. Ако следиш само тях, започваш да мислиш, че наоколо всички са идиоти, деградирали и имат ниски стойности и ценности. Но отиваш на рожден ден на детето на твой приятел и там се запознаваш с хора, които до този момент не си познавал. И виждаш, че те са като теб. Мислят по същия начин като теб и са недоволни от същите неща. Тоест, огледалото на живота, което са медиите, може и да е криво.

- Да, но това не е ли нашият си балон от сходно мислещи, в който всеки живее?

- Всеки, навсякъде по света и винаги е живял в такъв балон. Въпросът е, когато излезеш от него, дали срещаш повече хора, които не мислят като теб или обратното. Аз приятно съм се изненадвал в последните години, че има доста хора, с които сме склонни да мислим еднакво. Каквото и да говорим, неоспорим факт е, че в момента - в 2023-а година, голяма част от българите като лично благосъстояние живеят по-добре от преди 15 години, да кажем. Разбира се, има много хора, които са в супер неравностойно положение финансово. И да, разбира се, стандартът на живот и възможностите на един германец или французин са различни от нашите. Но покупателната способност на българина никога не е била толкова голяма. Днес ние имаме не само имаме свободата да избираме и да пътуваме, а и очевидно можем да си го позволим.

Снимка: Личен архив

- Време е да излезем от темите за медии, общество и политика. Да си поговорим за филма ви "В името на Бог ръгби", който очакваме съвсем скоро.

- Той всъщност е свързан с тези теми. Но да започна по-отдалеч. Ръгби спортът в България никога не е бил професионален. В този спорт социалният експеримент работи. Твоят баща е лекар, моят е шлосер, да речем. Можеш да си милиционер, безработен, чертожник... не се чувства разлика. Това е феномен. А очарователната и романтична енергия на тази игра винаги е била и е много интересна и у нас. Тези момчета никога не са се криели, не са правили нещо незаконно, когато са играели ръгби и преди 1990-а. Но ако спреш на улицата 10 човека, 9 ще ни кажат, че не са чували за това. В последните две години се заговори повече и в българската медийна среда, но всъщност и през 70-те, и 80-те години вестниците също пишат. Резултатите винаги излизат още сред кръга, има ги. И тук не говорим за един-двама ентусиасти, които тайно отиват да изкачват някакъв връх и никога не се връщат. Това е нещо, което се случва регулярно, десетилетия наред в България. И то в много градове и със са замесени хиляди хора. Но едновременно с това, те не съществуват. Основната медия - телевизията, е обръщала престъпно малко внимание на тази игра. Ръгби е приеман винаги за "западен спорт" - и този печат остава. Не е убит, но е оставен да вегетира.

Срещал съм се с много експерти в широкия ръгби свят и те твърдят, че българите са създадени за тази игра - и физически, и ментално. Тя е най-големият тийм билдинг елемент в местата, където това има значение - университетите и военните академии. Ръгби те учи, че не можеш да направиш нищо сам. Има моменти, в които поемаш цялата отговорност, а от твоето решение зависи съдбата на още 14 души. и често това е придружено с голяма физическа болка. В най-престижните университети ръгби е на най-високото ниво, със сините лентички, които се дават.

Снимка: Личен архив

- ...Говорихме за опорите в обществото, май пак отиваме към тази тема и тук...?

- Именно. Ръгби е начин да имаме нещо, което ние българите сме загубили. Имали сме го преди сто години. А именно възможността да правим нещо заедно. Да седнем и да се разберем, когато има проблем. Някак сме загубили способността да общуваме. И това е основен проблем и фактор за тези големи разделителни линии, в които винаги делим нещо. Това се превръща в национален синдром.

Пример - бащата на съвременното българско ръгби се казва Христо Вълков, но реално никой у нас не знае кой е. За филма бе изключително сложно откриването на детайлите от неговата биография. За тези четири години работа върху филма, пред очите ми, през ръцете ми, през сърцето ми, минаха десетки хилади страници с документи. Такива от Народната библиотека, в лични архиви... в комисията по досиетата. Включително в германски и чуждестранни архиви. Снимах над 100 души с техните разкази и спомени. Сглобяването на тази картина в една мозайка от стотици хиляди парчета, за да е ясна и бистра за всеки, беше най-голямото предизвикателство. Този документален филм няма амбиция да е произведение на филмовото изкуство, но има амбицията да е наистина документален. В него всички факти са проверени, а и се изказват тези, които са свързани не само с развитието на българския спорт, но и на българската общност.

- Защото ако нямаме памет, какво бъдеще да имаме - с други думи...

- Ние не знаем какво се е случвало с българската популярна музика до 1944-а, както и с много от спортните ни герои. И стигаме до това, че не можем да имаме доверие в самите себе си, защото не познаваме себе си, своята история и корените си. Позволили сме на някои да ни обяснява, че те не съществуват. И да ни обяснява, че ние сме малки и нещастни. И тук пак - ето ви пример от ръгби. Ирландия наскоро спечели турнира на Шестте нации и е номер едно в световната ранглиста в един безкрайно конкурентен спорт. Ирландия е номер едно в момента в тази игра. Никога обаче аз не съм чувал ирландец да казва "малка Ирландия". И мисля, че никога няма да го чуя.

- И как можем да завършим оптимистично?

- Склонен съм да мисля, че тенденцията да се вярва на бързата и невярна или полувярна информация, ще се измени скоро. Не можехме да повярваме, че всичко ще се промени така, както се промени, но е факт. Не се притеснявам за бъдещето. Не само, защото по-голямата част от моя живот вече е минала. И видях много приятни неща. Не се притеснявам и за своите деца, те са съвсем друг биологически вид. Те не разбират аналоговата епоха и не са живяли в нея. Но четат книги, гледат и стари филми, в които светът изглежда по-различен. И мисля, че светът има капацитет да издържи, а и те да издържат на тази подадена им подвижна пътека, която някой в един момент може да издърпа изпод краката им. Тя е лъжлива със своята стабилност платформа.

Казват - да, ама дигиталното е много бързо от аналоговото и няма връщане. Да, ама един ден спря токът в София. Идва след половин час и вижте колко време трябва да се възстановят цифровите, дигиталните устройства - включително кабелната телевизия. А аналоговата лампа - цък, няма ток. Цък, има. Иначе казано - някои механични неща се оказват по-ефикасни от дигиталните.

Да се сетим, че продължителността на живота никога не е била толкова голяма като сега. Поне в цивилизования свят. Дядо ми Васил е бил едно от родените 17 деца, за да оцелеят само 4. Защото не е имало антибиотици. А говорим за българи, които са живеели без замърсване от "Кремиковци", без изкуствени торове. Да стигнеш до 60-70 години си е било доста, а детската смъртност е била потресаваща. Ето пример за прогрес. Аз вярвам в прогреса. Така сме устроени, че погледът на всеки има свойството да идеализира неговото поколение и да подценява това след него. "Ние бяхме много готини, тези какви са смотани". Но не бива да не забелязваме прогреса.

- Нещо позитивно и за медиите?

- Отговорността на медиите е да информират и да забавляват. Не само да информират и не само да забавляват. И както казва майка ми - когато не знаеш какво да кажеш, винаги казвай истината. Лесно е.