21:39 | 25.11.24

17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

30 години по-късно: Защо очакванията за по-добър живот не се сбъдват

За лицата прехода - най-големите клопки, очаквания и постижения, говори историкът доц. Евгений Кандиларов

Снимка: iStock by Getty Images

30 години по-късно: Защо очакванията за по-добър живот не се сбъдват

За лицата прехода - най-големите клопки, очаквания и постижения, говори историкът доц. Евгений Кандиларов

07:31 | 7 ноември 2019 | Редактор : Лилия Чалева 228 7679 Снимка: iStock by Getty Images

Едно от големите постижения на нашия преход е изработването на новата конституция на страната, която гарантира определени права и свободи на гражданите, и регламентира държавно-политическия ред по начин, който не позволява толкова лесно да бъде установен авторитарен политически модел - поне не докато действа конституцията. Затова гласовете за тотална промяна на конституцията или замяната й с нова по-скоро се стремят към ограничаване на демократичната политическа система, отколкото към нейното оздравяване, казва в интервю за БТА доцент Евгений Кандиларов от Историческия факултет на Софийски университет.

ПоДИР 30 години...

Той отбелязва, че 90-те години са едни от най-тежките в най-новата история на България, както във вътрешен така и във външнополитически план. По думите му последното десетилетие от историята ни - след началото на световната икономическа криза от 2008 г., с негативните последици от нея отново е изключително трудно за страната време, в което деструктивните процеси, свързани с обществото, държавата и икономиката излизат на преден план. И може би единствено периодът от началото на 21 век до влизането на България в ЕС през 2007 г. се характеризира с по-положителни тенденции и събития, част от които са свързани с процеса на присъединяване и интегриране в европейските структури, посочва той. Превръщането ни в равноправен член на Европейския съюз е един от малкото въпроси, по който у нас съществува известен обществен консенсус, казва доц. Кандиларов.

Евгений Кандиларов e доктор по съвременна българска история и доцент по обществознание на страните от Източна Азия в СУ "Св. Климент Охридски", катедра "Японистика". Работи и в Института за исторически изследвания на БАН, секция "История на България след Втората световна война".

Научните му интереси са в областта на новата и съвременната политическа, социално-икономическа и културна история на България и на страните от Източна Азия, международните отношения в региона на Източна Азия, отношенията Изток-Запад в периода на Студената война и след нея, както и между България и страните от Източна Азия през 20 и 21 век.

Специализирал е във Факултета по политически науки и икономика на университета "Мейджи" в Токио, в Японският езиков институт - Кансай, Осака, в "Технологичния университет Нагаока" и в Китайската академия за социални науки.

Автор е на над 60 статии и студии, както и на книгите "България и Япония. От Студената война към 21 век", "Япония - икономика, технологии, иновации и управление" (в съавторство с Нако Стефанов), "Източна Азия и България", "История на Българската академия на науките. Втора част. 1947-2014 г." (в съавторство с Искра Баева, Илияна Марчева и Илия Тодев) и "България и Япония. Политика, дипломация, личности и събития" (в съавторство с Вера Вутова-Стефанова).

Следва цялото интервю:

- Господин Кандиларов, на 10 ноември 1989 г. вие сте бил на 9 години. Имате ли спомени от това време, когато хората по площадите пееха "Последен валс" и "Развод ми дай"?

- Имам много ясен спомен, тъй като баща ми, който е със силно развито чувство за историчност и документиране на подобни събития, ме водеше по всички възможни митинги по площадите и снимаше случващото се. Спомените ми са свързани с всеобща еуфория, надежда и силно желание за промяна към по-добър живот. Хората сякаш бяха обсебени от мечтата и представата за това, че с падането на комунистическия режим автоматично ще настъпи времето на всеобщо благоденствие и възможности за всички.

По-късно, когато започнах професионално да се занимавам с изследването на тези процеси, разбрах, че това са били нагласите, желанието и очакванията не само на т. нар. опозиционни сили, които оформиха Съюза на демократични сили, но и на голяма част от реформаторски настроените членове на Българската комунистическа партия. Всички те очакват да се постигне либерализиране на политическата и икономическата система, като бъдат запазени социалните системи, изградени в годините на социализма.

- След дни се навършват тридесет години от началото на демократичните промени в България. Има спор дали е достатъчна тази дистанция, за да се направи обективна оценка на случилото и неслучилото се тогава. Вашето мнение какво е?

- Такъв спор съществува и вероятно ще продължи да бъде воден, тъй като част от изследователите смятат, че докато все още са живи свидетелите на тази история и страстите свързани с нея не са отшумели, не може да се направи безпристрастна оценка на събитията и процесите.

Моето мнение е коренно противоположно. Мисля, че историците, занимаващи се със съвременна история не само могат, но и са длъжни да изследват, анализират и оценяват събитията именно докато спомена за тях все още се съхранява. Защото само по този начин могат да се събират и съпоставят различни гледни точки, което от своя страна е единствената възможност да се очертае цялата картина на случилото се, в цялата й пъстрота и многообразие.

Понятието обективна оценка не съществува, защото всеки изследовател дава своя субективен прочит. Въпросът е доколко добросъвестно е направено даденото изследване и дали целта му е наистина да представи различните гледни точки и да ги анализира или да представи едностранчиво интерпретация, най-често с цел конкретна политическа манипулация. За съжаление, в най-новата ни история сме свидетели на множество опити за целенасочена политическа употреба на историята.

- Какви въпроси най-често ви задават студентите, свързани със събитията от началото на прехода?

- Тъй като студентите са от поколението родено след промените, тяхната представа за тези събития се формира главно въз основа на откъслечна информация от страна на родителите им или често пъти на силно и съзнателно манипулативни политически изложения, които представят събитията в доста изкривена светлина. Въпреки че този период се изучава и в учебниците по история в гимназията, често пъти той не се преподава, поради грешното разбиране на много учители, че това не е история.

Студентите се интересуват най-вече от това как и защо се е стигнало до падането на комунистическия режим. Следващото, което в най-голяма степен ги вълнува е защо очакванията на хората за по-добър живот не се сбъдват. Всъщност това е въпросът, който си задават не само студентите, но и повечето хора.

- Кои са най-големите клопки на нашия преход, които доведоха до "бъгването" на мечтите и надеждите за истинска промяна?

- Много са. Може би трябва да се започне от самите мечти и надежди, които от днешна гледна точка звучат някак си наивно, тъй като не отчитат същинските трудности и предизвикателства, които съпътстват всеки преход от една държавно-политическа и икономическа система към друга, коренно различна. Така погледнато, вероятно всички участвали в управлението на страната в началния преходен период - без значение, от ляво или от дясно, могат да бъдат обвинени в голяма доза политическо късогледство.

Липсата на трезва и ясна преценка за това, което ще се случи в България при предстоящата трансформация в началото на 90-те години и най-вече липсата на конкретен план за това как тази трансформация да бъде извършена по начин, който да съхранени икономическата жизнеспособност на държавата и на самото общество, са сред най-големите грешки на политиците.

Ето пример. Търговско-икономическото сътрудничество на България със социалистическите държави не може да се преориентира веднага към икономически обмен със страните от Европейския съюз. Вътрешните и външните условия за такава преориентация се създават значително по-бавно от очакванията както на политиците, така и на обществото.

Първите български демократични правителства проявяват и известна доза прибързаност, като ограничават търговските инициативи на държавата във вече завоювани пазари за българските стоки, каквито са тези на някои развиващи се страни. Всичко това, съчетано със започналите неблагоприятни тенденции във функционирането на българското стопанство, бързо довежда до социални сривове и до чувствително снижаване на жизненото равнище на българското население. Въпреки всеобщата еуфория и желание за бърза и решителна замяна на командно-административната социалистическа система с функционираща пазарна икономика, много скоро започват да се проявяват редица неочаквани и негативни явления.

Стремежът да бъдат автоматично копирани и прилагани чужди модели на преход без да бъдат отчитани националните специфики и интереси също довежда до много беди. В период от няколко месеца до 1-2 години след началото на реформите, извършвани по модела на МВФ и Световната банка, се проявява обща тенденция на дестабилизация. С разгръщането на приватизацията се увеличава структурната безработица, тъй като липсва частен сектор, способен да погълне значителното количество освободена работна сила. Същевременно прекратяването на практиката за изземване на печалбите на предприятията, преди още да е създадена съвременна данъчна система, води до значително нарастване на държавния дълг. Резултатът от разрушаването на съществувалата до този момент структура за външна търговия в лицето на СИВ е загуба на външните пазари.

Така за около година след началото на икономическите реформи се наблюдава съществен спад в производството, нарастваща безработица и постепенно развихряща се инфлация. Всичко това изостря социалното напрежение, което пък създава възможност за политическа нестабилност и е благодатна почва за етнически противоречия, национализъм, популизъм, ксенофобия, антиправителствени движения и пр. Така допълнително намаляват шансовете за осъществяване на икономическите реформи, преходът към пазарна икономика и политическа демокрация е труден, бавен и продължителен.

Българските правителства в началото на прехода нямат дългосрочна политика. Либералната икономическа философия преобладава, което е естествена противоположна реакция на съществуващия преди 1989 г. модел на социалистическа планова икономика. По този начин новите управляващи се стремят възможно най-ярко да разграничат собствената си икономическа политика от тази на предходния режим. Същевременно липсват икономически експерти и икономически организации, които да провеждат необходимата за тези страни икономическа политика и най-вече такава, базирана на промишлеността.

Българският вътрешен пазар е изключително малък, а зависимостта на икономиката от външната търговия е толкова голяма, че правителствата на прехода са принудени да молят ЕС, останалите развити държави, както и развиващите се страни, да ги допуснат до техните пазари. Това от своя страна води до задължаването на страната да либерализира още повече своята икономика, което пък прави провеждането на нужната индустриална политика още по-трудно. Националният бюджет страда от постоянен дефицит, банките са лошо капитализирани, резултатът от което като цяло е недостиг на необходимите средства за финансиране на една индустриална политика, която можеше да съхрани част от българската високотехнологична индустрия. Технологично да я обнови, за да може тя да запази поне отчасти своята конкурентоспособност.

- Имаше и такива заглавия в пресата на 90-те години: "Цялата пара на реформите изби в компромати и разруха". Защо деструктивното избуя в политическите и социално-икономическите сюжети на българския преход?

- Може би заради залитането в крайности. Както от политическа, така и от икономическа гледна точка. Това доведе до схващането, че ни е необходима "шокова терапия", пълно освобождаване от всичко, свързано със старата система и започване от нулата. Това важи и по отношение на стремежа за търсене на вина и отговорност. Управляващите и обществото не успяха да постигнат консенсус по отношение на начина, по който трябва да бъде проведен най-вече икономическият преход.

Може би единственият постигнат консенсус беше свързан с идеята за мирния преход. Най-доброто нещо, което се постига, беше приемането на новата конституция на страната през 1991 г., която и до днес се явява гарант за демократичното развитие на обществото. Изпадането в крайности по отношение на търсенето на вината и отговорността, отне много време и обществена енергия, и се превърна в пречка по пътя на социалните и икономическите преобразования. Кризата в икономиката е общият враг, срещу когото българите трябваше да се обединят, а не старата политическа система (каквото беше разбирането на опозицията в България). Ако народът се беше обединил срещу този "общ враг", нямаше да бъдат разпилени много материални, човешки и умствени ресурси.

- Кои са лицата на прехода, на които давате най-висока оценка като историк?

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. По принцип смятам, че не могат да се дават еднозначни оценки на който и да било политик, от която и да било епоха. Всеки носи своята отговорност и нито един не може да бъде оценяван само в положителна или само в отрицателна светлина. Като цяло обаче не мисля, че някой персонално заслужава изключително висока оценка, тъй като почти всички правителства, особено в началния етап на преходния период, не постигат съществени и позитивни резултати. Може би точно затова повечето от тях си отиват предсрочно.

Характерно за политиците на прехода е, че повечето нямат никакъв опит, нито управленски, а още по-малко парламентарен. Резултатът е множество грешки, прибързани решения, пропиляване на време и възможности. Може би това е характерно за всички новопрохождащи демокрации. Повечето политици на прехода действат на принципа на пробата и грешката, но когато става въпрос за управлението на държавата потърпевши са всички.

Но, трябва да отбележим и факта, че в началния период на прехода като че ли все пак има много повече ярко изявени политически личности, професионалисти в собствената си област и с ярко индивидуално присъствие, без значение дали са от ляво или от дясно, професори, интелектуалци, лекари и инженери. Погледнете списъка на депутатите във Великото народно събрание. За съжаление, към днешно време членовете на парламента са се превърнали в безгласни букви, никому непознати, чиято роля е да гласуват послушно без дори да се налага да обсъждат истински съответните политики и закони. Всичко това съвсем естествено води до тоталната деградация на парламента в общественото съзнание и като цяло до пълна загуба на доверие в държавните институции.

- В коя от страните от източноевропейския блок постигнатите промени са най-позитивни и защо?

- Смятам, че значително по-успешни бяха реформите в страните от Централна Европа, т. нар. Вишеградска група - Чехия, Словакия, Унгария и Полша. За мен причините са по-скоро геополитически и произтичат от тяхната историческа търговско-икономическа и политическа свързаност със Западна Европа, която предопределя многократно по-лесната им повторна интеграция в Европейските интеграционни структури. Това им даде много по-добър шанс за развитие, отколкото на периферията, каквато се явяваме ние и нашите съседи от Югоизточна Европа.

- Кои са най-големите постижения на последните 30 години от нашата най-нова история и кои са необратимите или трудно обратими грешки?

- Ще започна от грешките. Една от ключовите беше неразбирането, че свободата в условията на свободната пазарна икономика не означава свобода на всякакви действия в името на личните интереси и печалба. Това е свобода, която трябва да работи както в името на личните интереси, така и за обогатяване на цялото общество. Ако в условията на пазарната икономика личните интереси бъдат поставени над интересите и целите на държавата и обществото в продължителна и дългосрочна перспектива, то резултатите винаги ще бъдат катастрофални. Неразбирането на тази философия води до появата на такива социални злини като отклоняване на продукция за черна борса, подкупи, корупция и пр. Нещо, от което не можем да се отървем и до ден днешен. Друга ключова грешка беше недостатъчното осъзнаване, че не друго, а човешкият капитал е опорен стълб на демокрацията и на пазарната икономика. Неговото запазване и развиване зависи от много фактори, но най-важните са свързани с образователната система на всички нива.

За съжаление ми се струва, че България не успя да съхрани и да развие в достатъчна степен своя човешки потенциал, с което е свързан и един от най-сериозните проблеми на прехода, а именно огромната емиграционна вълна, която продължава и до днес.

Негативните процеси в българския преход са свързани и с напълно погрешно отхвърляне на принципа, че при извършването на преход към пазарна икономика правителството трябва да играе активна роля за формираното на пазарните структури и отдръпването на държавата трябва да се случва постепенно на един по-късен етап. Когато съответните пазарни структури могат да функционират по-самостоятелно. Дори и тогава обаче, правителството трябва да запази водещата роля в направлението и развитието на стратегически важни за националната икономика отрасли, посредством различни лостове на правителствената икономическа политика.

В България беше възприет точно противоположния принцип, а именно този на тоталното отстраняване на държавата от всички сфери и оставяне нещата на свободния пазар. В това се състои философията на неолиберализма, доминиращ българската държава и общество до ден днешен.

Понеже се занимавам професионално с държавите в региона на Източна Азия, ще ви дам за пример тяхното разбиране по този въпрос - те приемат, че пазарът е като детето. Необходимо е дълго време да бъде "възпитаван". Особено в пубертета родителите (в случая правителството) не би следвало да го оставят да си прави, както си иска. За изграждането на пазара е нужно да се създадат социални и икономически предпоставки, и ако те отсъстват, е необходимо да се започне именно с тяхното формиране.

Само с прекратяване на командите в икономиката и с въвеждането на закони пазар няма да се "роди". За сметка на това обаче може да се стигне до множество отклонения, на които българите, преживяли прехода, стават свидетели и изпитват на гърба си.

Колкото до позитивите, както вече отбелязах, безспорно едно от големите постижения е изработването на новата конституция на страната, която въпреки всичко гарантира определени права и свободи на гражданите, и регламентира държавно-политическия ред по начин, който не позволява толкова лесно да бъде установен авторитарен политически модел - поне не докато действа конституцията. Затова смятам, че гласовете за тотална промяна на конституцията или замяната й с нова по-скоро се стремят към ограничаване на демократичната политическа система в страната, отколкото към нейното оздравяване.

Разбира се, постижение на прехода е и превръщането ни в равноправен член на Европейския съюз, което макар и нееднозначно, все пак има съществен позитивен ефект върху българската държава и общество от гледна точка на определени социални-икономически права, свободи, възможности, правила и стандарти. Вероятно затова по въпроса за присъединяването ни към ЕС в годините на прехода никога не е имало особено обществено разделение, по-скоро обратното - това е един от малкото въпроси, по който съществува известен обществен консенсус.

- Ако разделим изминалите 30 години на 3 по 10, кое десетилетие е най-успешното, с най-градивна енергия и вътрешно и външнополитически постижения?

- Историческите процеси не могат да бъдат механично разделяни на десетилетия. И все пак, ако условно разделим периода по някакъв начин, безспорно 90-те години са едни от най-тежките в най-новата история на България, от всяка гледна точка, както във вътрешен, така и във външнополитически план и надали можем да говорим за някакви постижения, освен с обратен знак. Последното десетилетие, след началото на световната икономическа криза от 2008 г., а и след края й, с негативните последици от нея, отново е изключително трудно за страната ни време, в което деструктивните процеси, свързани с обществото, държавата и икономиката излизат на преден план. Може би единствено периодът от началото на 21 век до влизането на България в ЕС през 2007 г. се характеризира с по-положителни тенденции и процеси, част от които са свързани с процеса на присъединяване и интегриране в европейските структури.

- Усеща ли се демографската криза в университета, в който преподавате? Какъв е профилът на младите хора, които избират да учат в България?

- Демографската криза се усеща, най-вече по намаляване броя на студентите в определени специалности. Това е обективен процес, с много песимистични проекции. Има изключително умни и интелигентни млади хора, мотивирани да вземат най-доброто, което Университетът може да им даде от гледна точка на знания и умения. А то не е малко, тъй като повечето от колегите ми преподават не заради материалния фактор, а защото чувстват това като свое призвание и повечето от тях са специалисти на световно ниво, с огромен международен опит и познания.

Проблемът пред младите хора възниква, когато се дипломират и осъзнаят, че са едни добре подготвени специалисти, чийто потенциал е много вероятно да бъде похабен, тъй като на настоящия етап пазарът на труда не може да им осигури адекватна среда и възможности за развитие, а още по-малко нормално заплащане на труда им, съответстващо на високата квалификация, с която излизат от университета. Тогава за голяма част от тях въпросът опира до избора дали да останат или да потърсят възможности за реализация извън страната. И, за съжаление, в повечето случаи надделява второто.

- Вие защо избрахте да се занимавате с наука в България? Говорите японски език, професионалните ви интереси са свързани с Япония, планирате ли един ден да се установите в университет извън страната ни?

- Никога през живота си не съм планирал да напусна България и да потърся възможност за професионална реализация в друга държава. Живял съм в Япония, но никога не съм се замислял да остана там завинаги. Колкото и тривиално да звучи, винаги съм смятал, че като преподавател бих могъл да бъда най-полезен за студентите в България. Тъй като съм убеден, че опитът, който трупам в чужбина е безценен и изключително важен, най-вече заради възможността да го предам на моите студенти в България. По този начин смятам, че допринасям за това българските студенти да получават образование на високо ниво, съответстващо на световните критерии и стандарти, и да имат самочувствие и увереност, че не са по-долу от колегите им, които следват в други държави. Напротив - и аз, и всички мои колеги, се опитваме да им покажем, че и в родината си могат да получат, понякога дори по-добро образование, отколкото в чужбина, както и да развият способности за критично мислене.

ИЗБРАНО