Коя е "правилната страна на историята", кой я определя и какво общо с това има Кирил Петков

Снимка: iStock by Getty Images

Коя е "правилната страна на историята", кой я определя и какво общо с това има Кирил Петков

Като дисциплина тя не е обвързана с единен канон и винаги остава обект на интерпретации

11:42 | 22 януари 2023 | Автор: Артьом Ефимов, Сигнал 283 15099 Снимка: iStock by Getty Images

Тази седмица от статия в немския в. "Велт", разпространена допълнително от изданието "Политико" (публикацията на германското издание бе достъпна само с абонамент) стана известно, че още от началото на руската инвазия в Украйна - от пролетта на миналата година - България е помагала на Киев, както може - с доставки на гориво и оръжие през трети страни - и по този начин е застанала на "правилната страна на историята" (по изказване на бившия премиер Кирил Петков, той дори даде и пресконференция по въпроса). Именно по тази причина предлагаме на читателите статия на изданието "Сигнал" по темата коя всъщност е тази "правилна страна", откъде идва понятието и дали изобщо има такава.

Избрано

На 27 февруари 2022 г., на четвъртия ден от пълномащабната военна инвазия на Русия в Украйна, германският канцлер Олаф Шолц заяви пред Бундестага: "В Киев, Харков, Одеса и Мариупол хората не просто защитават родината си, те се борят за свобода и демокрация - ценностите, които споделяме с тях. Като демократи, като европейци, ние застанахме на тяхна страна - и застанахме от правилната страна на историята!"

На 18 март, преди телефонен разговор между Джо Байдън и Си Цзинпин, заместник-държавният секретар на САЩ Уенди Шърман заяви пред Си Ен Ен: "Китай трябва да избере правилната страна на историята." И обясни направо: "правилната страна" е тази със САЩ, Европа и Украйна, а не Русия на Путин. Китайският външен министър Ван И в отговор на призова на Шърман и заплахите на Байдън заяви: "Винаги сме били за мир и против войната. Времето ще покаже, че Китай е от правилната страна на историята."

Белият дом на САЩ неведнъж е обосновавал подкрепата си за Украйна със същото съображение за "правилната страна на историята" - например на 7 декември чрез говорителката Карин Жан-Пиер.

През юли [миналата година] бившият израелски премиер Нафтали Бенет написа в колонка във вестник "Йедиот Ахронот", че с избухването на войната за него и партньорите му в управляващата коалиция е било изкушаващо да "изберат правилната страна на историята" - да подкрепят безусловно Украйна. Но, продължи политикът, в неговия случай "правилната страна" е тази, на която е сигурността на Израел и на евреите в други страни и затова не може да се кара с Русия.

От своя страна руският президент Владимир Путин неколкократно говори за "историческата правота" на "специалната военна операция" в Украйна (например на Петербургския икономически форум през юни). Впрочем фразата "правилната страна на историята" не беше произнесена от него публично нито веднъж. От друга страна, той многократно споменава "историческата справедливост", която в неговата реторика изпълнява същата функция като "правилната страна на историята" в реториката на Шолц, Бенет и американската администрация: оправдава решенията им със свръхчовешката "логика на историята".

В руската Z-публицистика изразът "правилната страна на историята" обикновено се използва с насмешка. Така например автор на изданието "Завтра" го подхвърля между другото, като споменава САЩ - враждебни и злонамерени, разбира се. А пък Дмитрий Олшански упреква западните либерални медии, че не са обърнали внимание на евакуацията на проруските жители на Херсон, когато са отразявали преминаването на контрола над града от руските към украинските войски. Тези хора, пише Олшански, "са били от грешната страна на историята" - и за себе си той избира същата, "грешна" страна.

Страната на Запада ли е "правилната страна на историята"?

Не съвсем. Най-често този израз наистина се използва от западните политици, които ясно дават да се разбере, че "правилната страна" е либералната демокрация. Тоест политическият режим, в който политическата конкуренция, разделението на властите, защитата на индивидуалните права и свободи и върховенството на закона са конституционно гарантирани. И най-вече - редовна и мирна смяна на властта.

Друг е въпросът, че в съвременния свят "Западът" и "демокрацията" на практика са синоними. Макар, разбира се, развити демокрации има не само в Европа и Северна Америка. Така например Уругвай, Коста Рика, Тайван и Гана традиционно заемат високи позиции в годишния индекс на Freedom House за политическите права и гражданските свободи.

Съществува една много влиятелна теория за демократичния мир (наричана още "либерална теория на международните отношения"). Ако трябва да бъде опростена, тя може да бъде сведена само до няколко ключови точки. Първо, по правило демокрациите не воюват помежду си. Второ, когато демокрациите воюват с недемокрации, най-често демокрациите побеждават (макар че това не винаги е така). Трето, "либералите в международните отношения" са убедени, че демократичната хегемония и международното право играят решаваща роля за запазването на мира.

Тази теория възниква още през 60-те години на ХХ век като противовес на т.нар. реалистична теория (отново ако опростим: в международната политика всичко зависи от силата и ресурсите; идеологията, културата и други нематериални неща имат много по-малко значение). Теорията за демократичния мир достигна своя разцвет през 90-те години на ХХ век, на фона на относително мирното разпадане на СССР и края на Студената война.

Казано по-просто, теорията за демократичния мир се свежда до схващането, че западната либерална демокрация е най-доброто, което човечеството е измислило в областта на политиката. Друга версия на "края на историята", ако под история разбираме войните, революциите и търсенето на най-добрата форма на организация на общия живот на големи групи хора, обединени в държави. С една дума, когато всички станат стабилни демокрации, това вече няма да се случва.

Разбира се, тази теория има и своите критици: някои смятат, че либералната демокрация е нова форма на империализъм, други - че тази форма на управление е с недостатъци и изобщо не е демократична, а трети са сигурни, че причините за войните не се крият в политическия режим, а в патриархата например.

Тезата за "края на историята" е формулирана от Франсис Фукуяма в края на 80-те години. Оттогава насам той неведнъж е внасял уточнения и корекции (например съвсем наскоро), но никога не е изоставял основната идея: глобалният триумф на либералната демокрация е най-добрият и единственият възможен край на историята. И следователно всеки, който допринася за това, е на "правилната страна на историята".

Именно с думите за "правилната страна на историята" Барак Обама изрази подкрепа за протестиращите по време на Арабската пролет, а с "неправилната" страна осъди анексирането на Крим от Русия през 2014 г.

Въпреки това, дори и като демократ в демократична държава, човек може да се окаже от "грешната страна на историята".

Кой определя коя страна е правилната?

Съвсем накратко, либералите. Изразът "правилната страна на историята" е най-характерен за либерално-прогресистката реторика.

Нека използваме примери. На 8 декември [м.г.] Конгресът на САЩ прие закон за признаване на еднополовите бракове. Представителката на либералната Демократическа партия Нанси Пелоси заяви по този повод: "Ние сме не само от правилната страна на историята - ние сме от правилната страна на бъдещето, от страната на разширяването на свободата в Америка." За републиканците, които подкрепиха този закон, много медии написаха, че противно на консервативната партийна линия, те "са избрали правилната страна на историята".

По време на предизборната кампания през 2019 г. отново в САЩ опонентите упрекнаха демократа Джо Байдън, че се е противопоставил на една конкретна мярка срещу расовата сегрегация през 70-те години на миналия век - масовото преместване на чернокожи деца в дотогавашните изключително "бели" училища и обратно. Твърдението беше, че Байдън е бил на "грешната страна на историята".

Разбира се, преди половин век Байдън е имал свои собствени причини да се противопостави на тази мярка: нейната принудителност е направила десегрегацията на училищата непопулярна сред онези бели американци, които не са били идеологически расисти. И дори сегашните критици на Байдън признават това. Но десегрегацията е прогресивна кауза и всеки, който й е пречел по един или друг начин, се е оказал на "грешната страна на историята".

Повечето от примерите, които дадохме досега, са американски. И това не е случайно: разсъжденията за "Правилната страна на историята" са най-характерни за американските либерали. В частност Барак Обама често прибягва до тях. Според Atlantic той е споменал "правилната страна на историята" 15 пъти в публичните си речи, а "грешната страна" - 13 пъти по време на президентството си.

Предишният либерален американски президент Бил Клинтън говори за "правилната страна на историята" 21 пъти през осемте си години в Белия дом. В същото време американските консервативни президенти - баща и син Буш, Доналд Тръмп - не са използвали фразата. А публицистът Бен Шапиро издаде през 2019 г. книга с подигравателното заглавие The right side of history: под "правилна" той разбира "дясна", т.е. консервативната.

Но и други държави от време на време прибягват до тази реторика. Ето още един пример. Иранските футболисти на Световното първенство по футбол в Катар отказаха да изпеят химна в знак на солидарност с протестиращите в родината им. Когато властите заплашиха да ги накажат за това, футболната легенда Али Карими (който живее в Дубай) призовава играчите да "изберат правилната страна на историята".

Как да застанем на "правилната страна на историята"?

Да способстваме на прогреса. Какво по-лесно от това, нали?

Но ако говорим сериозно - никак. Историята сама по себе си няма страни. Има страни в политическите и моралните дискусии за историята, но никой няма монопол върху правотата и "правилността". За разлика от много други хуманитарни и социални науки, историята като дисциплина не е обвързана с единен канон и винаги остава обект на интерпретации, понякога конкуриращи се помежду си.

Идеята за "правилната страна на историята" е логично развитие на вярата в социалния прогрес. Още през 1931 г. британският историк Хърбърт Бътърфийлд нарече тази школа "вигска интерпретация на историята". Това политическо движение (вигите) възниква в Англия още през XVII век. То се застъпва за ограничаване на кралската власт и за свобода на предприемачеството. А през XIX в. започва да се бори за повече избирателни права и забрана на робството. През втората половина на XIX в. вигите създават съществуващата до днес британска Либерална партия.

Съвсем накратко казано, политическата философия на вигите се основава на идеята, че държавата не е просто инструмент за поддържане на социалния ред, а инструмент на прогреса. Те например не желаят да разчитат на частната благотворителност за подпомагане на бедните или на естествената склонност към учене за общественото образование. Трудовата борса, задължителното образование, социалното осигуряване и държавното регулиране на отношенията между работодател и работник - всички те по един или друг начин произлизат от модела на прогресивната държава на вигите.

През 50-те години на XIX в. Томас Маколи, виден лидер на вигите, пише влиятелната многотомна "История на Англия". Маколи обяснява историята на кралството в продължение на няколко века чрез противопоставянето между вигите и торите. Първите са за народа и се стремят към всеобщо процъфтяване, а вторите защитават само аристократичните привилегии. Първите предотвратяват революция с навременни реформи, а вторите, като се противопоставят на всички нововъведения, създават заплахата от революция. Първите са били от "правилната страна на историята", а вторите - от "грешната".

Разбира се, това е удобен (но силно опростен) начин на мислене за историята и политиката. Всяко решение може да бъде "прогресивно" или "реакционно" - и това не е просто класификация, а морална оценка. Карл Маркс е яростен критик на Маколи, но по същество мисли по същия начин: дава морални оценки на другите, но запазва черно-бялото разделение на "прогрес" и "реакция". Този подход има един основен проблем. За да разберем какво допринася за прогреса и какво го възпрепятства (т.е. къде са "правилните" и "грешните" страни на историята), трябва да познаваме крайната цел на историческото развитие. Нещо повече - трябва да знаем, че такава цел изобщо съществува.

Представата, че светът се развива линейно и че страните неизбежно вървят към прогрес и в даден момент ще преминат към стабилна либерална демокрация, е не само опростена, но и силно идеологизирана интерпретация на историята, която изключва много неща от уравнението. Например, че демокрациите не са застраховани от авторитарни тенденции записаните на хартия права и свободи, които са тъй важни за либералите, не винаги са наистина ефективни.

Когато съвременните американски либерали (идейни наследници на вигите) говорят за "правилната страна на историята", те имат предвид, че цялата история е път от деспотизъм към демокрация, от дискриминация към равенство, от войни към мир. В това може да се вярва, може да се надяваме, но е невъзможно да го знаем. Може би е точно обратното и историята на човечеството да е пътуване от прости форми на потисничество към все по-сложни и по-сложни и една непрекъсната кървава баня с кратки паузи. Това не зависи от историята на човечеството, а от начина, по който гледате на нея.

*Заглавието е на редакцията

Превод Денис Коробко Dir.bg

ИЗБРАНО