Защо обаче той трябваше да е без знаменития си герой Бай Ганьо?

На проведения за втори път конкурс за паметник на Алеко Константинов, който ще бъде поставен при входа на метрото в пешеходната зона на булевард „Витоша“, писателят вече е без своя знаменит герой Бай Ганьо. 17-членното жури избра проекта на скулптора Борис Борисов и архитекта Пламен Цанев от „Виктория 2011" ЕООД, които получават премия от 2000 лева. Алеко е облегнат на стълб с указателни табели, с книга в ръка и куфар до себе си, а погледът му е зареян към планината, защото е „основоположник на организираното туристическо движение у нас и по-специално на посещенията на Витоша“.

Алеко с бай Ганьо е по-интересната и значима за всеки мислещ българин провокация на подобен паметник, включва високото на духа и низостта на келепира, нетленността на словото, което не можеш да убиеш нито с гяволък, нито с куршуми. С други думи: зърваш ги двамата, писателят и неговия герой, автентичен, нарицателен и събирателен и до ден-днешен, и дори пътьом и бързайки се вмисляш над себе си, над доброто и злото, над някой и друг смисъл от миналото или съвременността.

Това не е проста работа

Алеко Константинов, чийто 150-годишен юбилей предстои да отбележим, е уникална фигура в българския обществен живот. Той е сред малцината, съхранили ореола си и приживе, и посмъртно. Но изграждането на паметника му отново ще взриви стотици взаимоненавистни дискусии във Фейсбук и медиите, по „стъгди и седенки“, една срещу друга ще се възправят мощни пропагандни и тролски армии. Едни ще са за Алеко, сдвоен с Бай Ганьо, други за самотната фигура на писателя, едни ща са за непрекъснатото изграждане на нови и нови паметници, други против безумното „опаметниковяване“ на общото ни пространство.

Да издигнеш паметник означава да сдвоиш миналото с бъдещето и така да съхраниш непрекъснатостта на пътя и паметта, да оставиш знак на общностна, самоуважителна и символна незабрава. Представлява още своеобразно материализиране на духа на нацията и времето.

Какъв дух ни владее днес и владее ли ни изобщо някакъв дух? Или сме се посветили на диви оцеленчески страсти, на тиха и шумна агресия, на разтърсваща меркантилност и оглупяващо политиканстване? Не знам, защото ако четем Алековите фейлетони ще се убедим, че повече от сто години сме си все същите – предприемчивият, жизнен и пълен със сила, успял или вкопчен в идеята за просперитет българин и днес в повечето случаи напомня на Бай Ганьо. Дочоолу и Гочоолу правят избори с малко попрефинен шмекерлък, но не престават да залагат на измамата, заплахата и келепира.

Днес не е много по-различно от вчера и онзи ден, и все пак е – следосвобожденските паметници в България са се издигали по народна инициатива и с дарени народни средства, изграждането им се е превръщало в средоточие на градивна енергия.

Изпълнени с подозрения

Какво сега ни превръща в ожесточена публика на новоизграждащите се или изоставени на разрухата паметници? Фактът, че не съучастваме не само в решенията от кого да бъдат изградени и къде да бъдат поставени, но и в решенията, отнасящи се до целостта на настоящия ни живот? Решенията обаче трябва да бъдат взети от компетентни и овластени експерти, а ние вече не вярваме в ничия компетентност - нито в интелигентската, нито в управленската. Изпълнени сме с основателни подозрения относно това дали правилните хора заемат правилните места в обществената йерархия. Или фактът, че не ни питат, не ни чуват или пък не уважават мнението ни по всекидневни и същностни въпроси? Че притежаваме твърде малко власт като граждани и никаква възможност да контролираме избраните от нас политици на местно и държавно равнище?

Паметниците само ни дават повод да насочим парата към свирката – ето, общината организира допитване относно рухващия и все по-грозен монумент на Старчев в градината на НДК, софиянци поискаха да се премахне, намесиха се обаче колегите на скулптора, художествени критици и историци и опасната руина, оградена от ламарини, остана. Паметникът на съветската армия също непрекъснато поляризира мненията, а какво да кажем за новоиздигнатия монумент на цар Самуил, който доведе до еманация на хейтърството в мрежата.

Паметниците ни въвличат в сложна „говорилня“ – сблъсъкът на естетически, исторически и политически гледни точки често прави дискусиите абсурдни, защото говорят на съвършено различни езици. Може пък това да е целта – да се изказваме омаломощително по въпроса за паметниците, та да не ни остане сила за друго...