Коментари - Свободата остава завинаги на Шипка! | Днес.dir.bg

Че В нея живеят хора които са неса Българи а плод на ИДИОТИЗМА И ДЕБИЛИЗМА НА ХОРА РОДЕНИ В ГОЕМАТА ДЕГРАДАЦИЯ НА СТРАНА И НАРОД!!!!!

cан-стефанският мит се поддържа вече 140 години но не с оглед българските, а с оглед на руските имперски интереси. Защото смисълът на предварителния договор е да остави Сан-Стефанска България под фактическа безсрочна руска окупация и да я държи в подчинение като протекторат до окончателното и присъединяване към Русия. По същия начин преди това Империята „освобождава“ Грузия, Украйна, Крим, Молдова, Полша, Финландия… Империята, се представя като „освободител“ с простата цел – вменяване на задължение на българския народ за вечна благодарност и признателност към нея, т.е. към новия поробител. Протоколът от Сан Стефано си представя окупираната „руско-дунавска област“ като „Задунайска губерния“ на Руската империя. И това българите са започнали да го осъзнават веднага след „Освобождението“, виждайки за какво работят руските генерали и администратори в новосъздадените български институции. А напълно се разбира, когато Руската империя скъсва отношенията си с България след Съединението и насъсква „братска“ Сърбия да ни нападне в гръб. Краят на една война е достойно да бъде честван – защото означава край на насилието, варварството, масовото убийство на хора. Но защо трябва да честваме като национален празник краят на една война – събитие, свързано с подписването на предварителния протокол за мир от Сан-Стефано, в което не участва нито един българин? Защо трябва да честваме като наш национален празник краят на войната между две империи , борещи се да си поделят българските земи, господството или поне влиянието върху България? Според друго, много по-широко обяснение, ние честваме „края на освободителната война“. Защо тази война е освободителна? Кого е освободила? Доколко го е освободила и как го е освободила? Отговарят – „освободила е българският народ от робство“. Целият народ ли? Явно не целият, щом Русия ни взема Северна Добруджа за да я размени с румънска Бесарабия, на Сърбия дава Нишката област, а българските земи на юг от Чепеларе и Арда остават под османска власт. Освобождаване от робство? Добре, нека сравним положението на българите в Османската империя в последната мирна година преди началото на войната дори не с положението на руските поданици по същото време (защото наистина те току що са били освободени с царски указ от крепостно робство (юридически но още не и фактически – фактически става чак през 1964 г.!), а с положението на българите една година преди рухването на „най-справедливия и свободен обществен строй“ – руския (съветския) комунизъм. Ще добавим, че все пак тогава положението на българите е малко по-добро от положението на „съветските хора“. ПРАВА НА ГРАЖДАНИТЕ В КРАЯ НА ОСМАНО-ТУРСКИЯ И КРАЯ НА СЪВЕТСКО-КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ПЕРИОД В БЪЛГАРИЯ ПРАВА В КРАЯ НА: (( ОСМАНО-ТУРСКИ ПЕРИОД )) ; СЪВЕТСКО-КОМУНИСТИЧЕСКИ ПЕРИОД ПРАВО НА ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА ЧАСТНО ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО (( ДА )) НЕ ПРАВО НА МЕЖДУНАРОДЕН ПАСПОРТ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА СВОБОДНО ПРИДВИЖВАНЕ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНА ЦЪРКВА (( ДА )) НЕ ПРАВО НА ОБЩИНСКО САМОУПРАВЛЕНИЕ (( ДА )) НЕ ПРАВО ЗА СВОБОДНО ИЗДАВАНЕ НА ВЕСТНИЦИ И СПИСАНИЯ (( ДА )) НЕ ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ АНГАРИЯ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА КРИТИКА КЪМ ВЛАСТТА (( НЕ )) НЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНА НЕЗАВИСИМА ДЪРЖАВА (( НЕ )) НЕ УСЕЩАНЕ ЗА ЛИЧНА СВОБОДА (( НЕ )) НЕ ПРАВО НА НОСЕНЕ НА ОРЪЖИЕ (( НЕ )) НЕ След тези неоспорими данни е логично да запитаме: Ако сме били роби, то кога е било това – при „турското робство“, или при съветско-комунистическата „свобода“? Но да минем по-нататък. Възпитани сме, че Русия ни е освободила от турско робство и целта на войната е била именно тази – да освободят „братята славяни“ от турско робство. Така ли е в действителност? Всеки попрочел историческите документи би отгатнал веднага, че Руската империя се бори не за освобождението на православните братя-славяни, а за да си осигури геополитически плацдарм за превземането на Цариград и контрол над Проливите. Това е толкова политически реалистично, че даже не си струва да се доказва. И все пак нека цитираме висш руски държавен служител: „Под секрет ще ви кажа, че (войната) не е била заради някакви си братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства" – пише директорът на Азиатския департамент (тайната полиция на Руската империя) Мелников в писмо през 1881 г.

СПЕЦИАЛНО ЗА КВИЧАЩОТО ОТ 1001 НИКА ГУРБЕТДОБИЧЕ! РАЗГРАБЕНАТА БЪЛГАРИЯ Нефтохимическата промишленост е отрасъл, създаден почти изцяло след 1944 г. До Девети септември в България работят 82 химически предприятия със 7300 работници. От тях 20 са за производство на сапун, 11 за гресове, 3 за глицерин, 3 за бакелит, 4 за син камък, 11 за терпентин, няколко за каучук – 2 млн. гумени изделия, 1,8 млн. чифта галоши годишно и други. През 1946 г. общата стойност на продукцията на химическата промишленост е около 4 млн. лева. С национализацията на основните средства за производство през декември 1947 г. и с преминаването им в държавна собственост настъпва епохата на плановото развитие, през която се създава мощна тежка индустрия, в чиито рамки важна роля е отредена на химическата промишленост. Първият голям социалистически строеж в България е азотно-торовият завод в Димитровград. С неговото изграждане през 1948–1951 г. се полага началото на тежката химическа промишленост. Изграден по проекти, технологии и оборудване, доставени от СССР, със суровинна база обогатени лигнитни въглища от Маришкия басейн, които се газифицират в газгенератори с кипящ слой, заводът достига първоначална продукция от 40 хил. тона 100% азот. През 1985 г. се изгражда нова мощност за годишно производство на 400 хил. тона амоняк и 450 хил. тона амониева селитра. През първата петилетка (1949-1954) се построява и Заводът за калцинирана сода в Девня, Варненски окръг, с мощност 70 хил. тона годишно, поставят се основите на съвременната химико-фармацевтична промишленост със Завода за пеницилин в Разград и се построяват някои по-малки предприятия като фабриките за карбид на гара Яна, Софийско, и в Асеновград, колофонният завод във Велинград и други предприятия. С постановление на Министерския съвет №122 от 8.VІ.1959 г. се утвърждава разширен идеен проект за изграждане на нов азотноторов завод в Стара Загора за 160 хил. тона годишно 100% азот. Строителството на завода се извършва през 1960–1962 г. и на 25 април 1963 г. се произвежда първата амониева селитра. През петата петилетка (1965–1970 г.) в двата азотноторови завода е усвоена газификацията на мазут за получаване на синтезен газ, с което производството значително се интензифицира. През шестата петилетка (1970–1975 г.) се изграждат нови мощности за производство на минерални торове в района на с. Повеляново, Девненската промишлена зона – инсталация за амоняк за 200 000 тона годишно, инсталация за азотна киселина, инсталация за сложни нитрофосфатни торове за 720 хил. тона годишно, инсталация за амониев сулфат за 200 хил. тона годишно. През 1964 год. на базата на откритото край с. Чирен, Врачанско, газокондензатно находище на природен газ на дълбочина 2000 метра се взема решение за изграждане в района на Враца на нови мощности за производство на минерални торове. През 1965 г. започва строителството и през 1967 г. се въвеждат в експлоатация мощности за производство на 400 хил. тона годишно амоняк и 600 хил. тона карбамид със съдържание на 46% азот. През осемдесетте години се извършва интензификация и разширение на химкомбината във Враца и се увеличава производството на амоняк със 100 хил. тона и на карбамид с 200 хил. тона. След изграждането на магистралния газопровод СССР – България за доставка на природен газ в количество от 3 млрд. м3 годишно и пускането му в експлоатация през 1976 година и трите азотноторови завода минават на природен газ за производството на амоняк. Този природен газ има състав, който отговаря на високите технически изисквания за безопасна и ефективна работа на газовите прибори и е регламентиран с нормативен документ (ОН 0252396). През втората и третата петилетки се изграждат и въвеждат в експлоатация нови химически мощности. В Димитровград се разширява производството на азотни торове, сярна киселина и обикновен суперфосфат. В състава на содовия завод в Девня са изградени и влизат в експлоатация цехове за производство на сода бикарбонат и сода каустик. Извършва се разширение на мощностите на калцинирана сода от 70 хил. тона през 1955 г. на 135 хил. тона през 1960 г. Голямата химия бе и във Враца, Стара Загора, Димитровград… През първите години на четвъртата петилетка (1961–1965 г.) в Девня се въвежда производството на хлор, хлороводород, солна киселина, хлорна вар, натриев хипохлорид, пластмасата поливинилхлорид и калциев карбид. Продължава разширението на содовото производство, което през 1965 г. достига 230 хил. тона. В Димитровград се построяват мощности за производство на метанол, формалин и карбамидно лепило, както и на фосфорни торове. Заводът за производство на пневматични гуми ЗАГ “Г. Димитров” в София се разширява, модернизира и реконструира. Производството на пластмаси, синтетични влакна, синтетични каучуци, разтворители и други нужни на народното стопанство химически продукти започва на базата на преработката на нефта от Тюленовското находище край Каварна, организирана от предприятието ДП “Леон Таджер” (преименувано след 1989 г. на “Бимас”). През 1961 г. влиза в експлоатация тръбно-вакуумна инсталация за 100 хил. тона годишно за получаване на дизелово гориво, керосин, леки и средни индустриални масла, масла за тежки машини, автотракторни масла, вагонни масла, мазут, пътни битуми, трансформаторно масло, хладилни масла и други специални масла. Въз основа на извършените технико-икономически изследвания и на международния опит се решава обаче, че е по-изгодно да се изградят в страната мощности и да се внася в тях нефт за преработка от други страни, главно от Съветския Съюз, с който през 1958 г. е договорен обем от 1 млн. тона годишно. През същия период е изградено първото у нас нефтено пристанище в местността Отманли край Бургас с нефтопровод до Нефтохимическия комбинат – Бургас, с мощност 2 000 000 тона нефт. Комбинатът е въведен в експлоатация през втората половина на 1963 г. и създава условия за задоволяване на потребностите от моторни горива, бензин, дизелово гориво, реактивно гориво (керосин), мазут и от суровини за химическата промишленост. През 1960–1965 г. в химическия завод “Лакпром”, Софийски окръг, се произвеждат нафталов анхидрид, пластификатори и епоксидни смоли, в химическия завод “Верила” – нови производства на емулсионни масла, консистентни смазки, перилни и почистващи препарати, спомагателни средства за промишлеността и други малкотонажни химически продукти, в нефтопреработвателния завод “Леон Таджер” в Русе – алуминиев сулфат, в химическия завод в Костенец –синтетични багрила, в карбидната фабрика в Асеновград –калциев карбонат преципитат. Фабриката “Васил Левски” във Варна разкрива нови цехове за цинков окис, оловна глеч и оловен миниум. През четвъртата петилетка обемът на продукцията на химическата промишленост се увеличава два пъти, а нейният относителен дял от общата промишлена продукция на страната – от 3,7% през 1960 г. на 4,8% през 1965 година. Петата петилетка (1965-1970 г.) е наречена с основание “петилетка на нефтохимията – петилетка на основния органичен синтез”. С новите мощности за производство средногодишният темп на ръста на нефтопреработващата и химическа промишленост достига 21,6% при средно 11% за цялата промишленост. Това става възможно благодарение на спогодба със СССР от 1963 г. за разширение на Бургаския нефтопреработващ завод с мощност за преработка на нови 3 млн. тона или общо – на 6 млн. тона нефт годишно. С подписването на тази спогодба се създават условия за изграждане на инсталация за производство на етилен и пропилен. Те са основни суровини за други продукти на органическия синтез – фенол, ацетон, етилбензол, стирол, полистирол, етиленов окис, етиленгликол, етилендиамин, акрилонитрил, синтетични полиакрилнитрилни влакна, полиетилен високо налягане, бутадиенстиролов каучук, латекси и други продукти. На основата на етиленгликола и параксилола, произвеждани в Нефтохимическия комбинат в Бургас, се разкрива производство на диметилтерефталат и полиестерни влакна през 1968 г. в Ямбол. Фенолът служи като суровина за производство на капролактам в Стара Загора и за производство на полиамидни синтетични влакна във Видин – текстилни и технически коприни, щампелни влакна, кордна тъкан. Там, на същата площадка, се организира производството на пневматични гуми – над 2 млн. броя годишно външни и над 2,5 млн. броя вътрешни гуми годишно. Интензивното развитие на химическата промишленост продължава и след 1970 г. В директивите на Х конгрес на БКП от 1971 г. пред химическата промишленост се поставя задачата за пълна химизация на селското стопанство, за увеличаване на производството на синтетични материали и суровини, за по-голямо предимство на нефтопреработващата промишленост и за бързото развитие на химикофармацевтичната промишленост и на малотонажната химия. Ускореният темп се поддържа от изградения в началото на VІ петилетка (1970-1975) втори нефтохимически комбинат при Плевен с годишна мощност от 1 млн. тона от нефтеното находище в района на Долни Дъбник, Плевенско. В комбината са внедрени съвременни технологии за производство на висококачествени минерални масла, пътни и строителни битуми, твърди парафини, церезин и други нефтени продукти. Съществено значение за осъществяването на широкомащабната перспектива има обаче договорката със СССР от 1968 г. за разширение на мощностите на Нефтохимическия комбинат в Бургас за преработка на нефт от 6 на 9 млн. тона, т.е. за допълнителни доставки на още 3 млн. тона ежегоден внос, както и на 1 млн. тона мазут за горене, 200 хил. тона нискооктанов бензин за производството на етилен, пропилен, бутилен и дизелово гориво. В НХК – Бургас, са разширени основните производства на полистирол, полиетилен ниско налягане, изгражда се нова мощност за производство на 50 хил. тона полиетилен високо налягане, друга за производство на 250 хил. тона етилен, за пропилен и бутилен. Инсталацията е доставена от Италия и е въведена в експлоатация в края на седемдесетте години. Най-големите обекти на химическата промишленост през шестата петилетка са новите мощности на завода за сложни нитрофосфатни минерални торове в Девня с капацитет 720 хил. тона. На 1 януари 1974 г. започва работа новият завод за калцинирана сода от 1,2 хил. тона годишно. Той стана третият в света по производствена мощност. Крупен обект на химическата промишленост през шестата петилетка е и комбинатът за изкуствени влакна “Свилоза” в Свищов с мощност 35 хил. тона годишно, в това число и полинозни 10 хил. тона. Както се каза, през 1968 г. започва изграждането на магистрален газопровод за природен газ от СССР. Трасето на газопровода минава през Северна Добруджа, общата му дължина на територията на Румъния е около 200 км. В България първият етап на газопровода до София е завършен през 1975 г. и тържествено открит на площадката на химическия комбинат във Враца. Окончателното изграждане на газопровода затваря пръстена през 1987 година. През 1989 г. се стига до потребление на природен газ от 7 млрд. м3. Наред със строителството на големите химически обекти през шестата петилетка се модернизират и разширяват съществуващи мощности и се усвояват нови производства на химически продукти и изделия: преработка на пластмаси в София (“Народна република”), Русе (“Петър Караминчев”), Габрово (“Капитан Дядо Никола”), Асеновград (“Асенова крепост”), лаковобояджийска продукция в София (“Лакпром”) и Русе (“Гаврил Генов”), синтетични миещи средства и спомагателни средства за промишлеността (“Верила”, Софийско), фотоматериали (“Фохар”) в София. Продължава интензивното развитие на химико-фармацевтичната и парфюмерийно-козметичната промишленост в завода за антибиотици в Разград, в химико-фармацевтичните заводи в София, Станке Димитров, Троян, в “Арома” – София, и “Ален Мак” – Пловдив. Построени са заводи за дограма в Берковица и за стъклопласти в Кнежа. През 1975 г. общата продукция на химическата промишленост достигна 2,5 млрд. лв., ръст 14,4% и относителен дял 13%. Годините на седмата петилетка 1975-1980 г. са нов етап в развитието на нефтения отрасъл и нефтохимията у нас, който се характеризира с дълбочинното преработване на нефта и нефтопродуктите, намаляване на относителния дял на котелното гориво (мазута) и увеличаване дела на светлите нефтопродукти – бензин, керосин, дизелови горива и суровините за нефтохимията. В НХК – Бургас, влизат в действие вакуумна дестилация, каталитичен крекинг, инсталации за алкилиране и изомеризации за повишаване октановото число на произвежданите бензини, в НКХ – Плевен, инсталация за изомеризация и каталитичен реформинг за повишаване октановото число на бензина. По това време в състава на химическия комбинат в Бургас започва производство на нормални парафини с мощност 120 хил. тона годишно, на ацеталдехид с преработка на част от него в инсталациите за бутанол и октанол. През седмата петилетка в СХК “Д. Димов” – Ямбол, се увеличават мощностите за производство на диметилтерефталат от 14 хил. на 24 хил. тона, на полиестерните влакна до 18 хил. тона и полиестерна коприна до 6,5 хил. тона. В СХК – Девня, се въвежда производство на сода каустик и хлор, винилхлорид от етилен и пластмасата поливинилхлорид суспензионен. За осигуряване на етилен за тези мощности се построява етиленопровод от нефтохимическия комбинат в Бургас до Девненските химически заводи. Девненският химически комплекс по своя обем превишава промишленото производство на България от 1929 година. През осмата петилетка (1980-1985) химическата промишленост продължава да се развива с високи темпове в сравнение с другите отрасли на икономиката. През тази петилетка се въвежда производството на нови химически продукти в НХК – Бургас – разтворители, петролен естер, аризол, дихлоретан, двойни и тройни съполимери, полиетиленов окис, натриев сулфид, газова сяра, хидроизолационни материали, смоли, водоразтворими полиелектролити и други. Разширява се производството на полиамидни влакна и пневматични гуми във Видин и в ЗАГ “Г. Димитров” – София. Започва производството на трапецовидни ремъци в СККИ “Зебра” – Нови Искър, София, на пластмасови изделия и велпапе от полипропилен в Гоце Делчев, на стенни тапети в химическия завод в Ботевград, на широко полиетиленово фолио и тъкани торби от полипропилен в “Асенова крепост” – Асеновград, на нови изкуствени кожи и подови настилки в химическия завод “Петър Караминчев” в Русе. Завършва строителството на завода “Пластхим” в Тервел и на фабриката за катализатори в СХК – Враца, модернизацията на завода “Агрия” в Пловдив и новото производство на медни препарати за нуждите на селското стопанство. Общата промишлена продукция на химическата промишленост в периода 1980-1985 г. нараства на 7,5 млрд. лева или спрямо 1980 г. увеличението е 50,9%, спрямо 1956 г. – над 39 пъти при среден годишен темп 8,2%. През 1975-1980 г. е разработена генерална схема за концентрация и специализация на производството и за усъвършенстване на управлението на химическата промишленост. В нея е определен съставът на стопанските организации, на организациите за научно обслужване и внедряване и на другите структурни единици в отрасъла. За най-подходяща форма на концентрация и специализация в химическата промишленост е приет комбинатът. В него се създават условия за оптимизация на производството и за повишаване на ефективността му. Химическите комбинати, в които се обединяват малките предприятия и производства, се обособяват като големи специализирани стопански единици за производство на определени видове химически продукти и изделия, предимно на основата на последователното задълбочаване на преработването и на комплексното използване на суровините нефт и газ. Концентрацията е извършена върху основата на технологическия и производствения принцип, оптимално съчетан с териториалния. С оглед на основните изходни суровини химическите комбинати са предметно специализирани за производство на определени видове продукти, които в повечето случаи не се произвеждат в други комбинати. Особено внимание е отделено и на функционалната специализация на спомагателните производства и дейности. Създават се предпоставки за усъвършенстване на оперативното ръководство и за изграждане на отраслова автоматизирана система за управление, която спомага да се конкретизират задачите на отделните направления и дейности, за да се изпълняват компетентно, комплексно и оперативно между съответните нива на управление – министерство, стопански организации и поделения към тях. В отрасъла са обособени общо 33 самостоятелни производствени, инженерингови, научни, търговски и пласментно-снабдителни организации заедно с външнотърговското дружество “Химимпорт” и инженеринговата организация “Химкомплект”. Те се обединяват в Национална корпорация на химическата промишленост. Ръководството на отрасъла се осъществява от Министерството на химическата промишленост, което от една страна е държавен орган на управление, а от друга – изпълнителен орган на Националната корпорация на химическата промишленост. Новата организационна структура създава предпоставки да продължи процесът на концентрация и специализация на химическата промишленост, в която технологиите и техниката непрекъснато се изменят и усъвършенствуват и за сравнително кратки срокове се обновява материално-техническата й база. Важен фактор за ускореното ефективно развитие на химическата промишленост са структурните изменения в нейната суровинна база. Ограничените суровинни и енергийни източници в България налагат през годините да се отделя по-голямо внимание на въпросите за ефективното използуване на суровините, на оптимизацията на процесите и на условията за максимален добив на целеви продукти с високи качествени показатели, на намаляване на количеството на страничните и отпадъчните продукти. В условията на научно-техническата революция науката се превръща непосредствено в производителна сила, тясно свързана с производството. В химическата промишленост темповете на научно-техническия прогрес в голяма степен се определят от мащабите и равнището на развитие на научно-изследователската дейност, от ефективността на изследванията и от бързото внедряване на техните резултати в производството. Химическата промишленост е един от наукоемките отрасли. Особено внимание се отделя на ускореното внедряване на научно-техническите постижения и на фундаменталните изследвания, в резултат на които се създават нови процеси и технологии и се усвояват нови продукти и изделия. През тези години е направено преустройство и на системата за научно обслужване – развиват се съществуващите и се създават нови институти и бази за развитие и внедряване към големите стопански организации. В системата на химическата промишленост към 1989 г. има 56 научни организации, в това число 14 научно-изследователски института и лаборатории и 42 бази за техническо развитие и внедряване. В решаването на научно-техническите проблеми в химическата промишленост голям е приносът на Българската академия на науките и на висшите училища. Важен принос за ускореното развитие на научно-техническите постижения има и международното научно-техническо сътрудничество, което се изразява в координацията на научно-изследователските и проекто-конструкторски работи, както и в съвместно разработване и внедряване на нови технологии и процеси и в усвояване производството на нови продукти и изделия. В химическия отрасъл са създадени клубове за техническо и научно творчество. Особено внимание се отделя на внедряването на комплексната автоматизация и механизация на производството и на управлението с прилагане на интегрирани системи с микропроцесорна техника и на обновяване на приборния парк със съвременна микроелектроника. Изключително важно значение за ускореното и ефективно развитие на химическата промишленост у нас има сътрудничеството със страните-членки на СИВ и преди всичко със Съветския Съюз, в който Министерството на химическата промишленост поддържа преки връзки с 10 министерства и ведомства. Химическата промишленост достига своя връх през осемдесетте години, когато общата промишлена продукция се изчислява на 7,5 млд. лева при 4 млн. през 1946 година. Внедрени са около 2360 нови и усъвършенствани технологии, усвоени са много важни наукоемки производства като производствата на полиетилен и поливинилхлорид, полиестерни и вискозни коприни, етилен, полипропилен, катализатори и много други химически продукти. Съвкупната печалба се увеличава на 2,22 млрд. лева, основните фондове – от 200 млн. лева на 5,2 млрд. лева, работните места – от 7 500 на 132 560 души. Износът в капиталистическите страни надхвърля 900 млн. долара, в социалистическите страни – 1 млрд. преводни рубли. Производителността на труда през този период нараства от 2587 лева изработка на едно лице на над 56 000 лева през 1985 година или с увеличение над 20 пъти. Химическата промишленост през 1985–1989 г. разполага с 9,5% от основните фондове на страната, с 3% от промишления персонал и дава около 15% от промишлената продукция, около 30% от валутните постъпления в долари и около 25% от общите постъпления в бюджета. Годишният стокообмен на “Химимпорт” е между 7 и 8 милиарда долара и включва целия внос и износ на химически стоки, чиито списък обхваща до 60 000 заглавия за над 80 страни. “Химимпорт” няма конкуренция в света по обхват на дейност и обем. По-големи в стойностно изражение са само някои съветски и американски фирми. В България има 60 външнотърговски организации в определен бизнес. Те извършват стокообмена на България на Запад и на Изток, около 20% от който се пада на “Химимпорт”. Макар и специализирана, фирмата обслужва и други отрасли – тежката, леката и елетронноизчислителната промишленост, БАН и различните лаборатории и институти в страната. Вътре в страната действа друга голяма фирма “Химснаб”, със свои мощни 30 бази за различни видове химически стоки. Създадена е безотказна система за снабдяване на всички потребители – заводите правят своите заявки в последното тримесечие на годината за следващата, заявките се формират в съответствие с финансовата обезпеченост на предприятието. Въпреки тази тежка система, не се помни предприятие да е спряло по липса на суровини. Първите социалистически предприятия са предимно с руско оборудване, но през 60-те години започва масово изграждане на заводи със западноевропейска и американска техника. Това е плод на една обмислена стратегия от страна на управляващите отрасъла в тогавашното министерство на химическата индустрия. Тя дава на страната огромни ресурси в стокообмена със страните от СИВ, а също и по т.нар. „второ направление“, от което страната получава валутни ресурси. Обстоятелството, че българската индустрия през 60-те и 70-те години е изградена със западни машини и по западни технологии отваря пътя й към световните пазари. Изкуствените торове се продават от Западна Европа до Китай. Приоритетни пазари, освен страните на СИВ, са арабските страни, Индия, Иран, Китай. Изнасят се годишно над един милион тона изкуствени торове и калцинирана сода, нефт и нефтопродукти, произвеждани по технологии на световноизвестните германо-английски фирми „Лурге“, „Дай Кемикъл“ и др. През 70-те години се създава „Химтрейд“ – съвместна фирма с американския гигант „Дай Кемикъл“. България става желан партньор на международните пазари за икономическо и търговско сътрудничество. След промяната на държавния строй през 1989 г. са спрени всички строителства в отрасъла. В него настъпва пълен застой и започва приватизацията му, а някои производства се продадоха като старо желязо или на безценица. След 1944 г. успешно се развива и целулозно-хартиената промишленост. Дотогава в страната работят няколко стари и сравнително малки фабрики, които произвеждат общо около 20 хил. тона хартии и мукави. Първият завод за целулоза “Ст. Кираджиев” в град Стамболийски е пуснат в редовна експлоатация през 1952 г. Той е с капацитет 12,5 хил. тона целулоза и 12 хил. тона хартии за книжни торби годишно. През следващите десетилетия се извършват многократни разширения, реконструкции и модернизации, които превръщат този завод в най-големия у нас целулозно-хартиен комбинат с проектен капацитет 90 хил. тона целулоза, 65 хил. тона хартии, 200 млн. броя книжни торби, 15 хил. тона полуцелулоза. Разширенията и модернизациите са проектирани от съветската проектантска организация “Гипробум” и от българската “Химкомплект”. Основното оборудване е доставено от Съветския съюз, а това на фабриката за полуцелулоза – от фирмата “Тампела”, Финландия. През 1962-1963 година е пуснат в действие Комбинат за целулоза и хартии в Мизия (тогава с. Букьовци) с оборудване от ГДР, СССР и Финландия (от фирмите “Тампела” и “Юлхавара”). Впоследствие той също е разширен и модернизиран, като неговите мощности са доведени до: избелена сламена целулоза – 28 хил. тона, полуцелулоза – 15 хил. тона, хартии за писане и печат – 60 хил. тона, луксозни хромови хартии – 13 хил. тона, тетрадки и канцеларски хартии – 7,5 хил. тона. В състава на химическия комбинат “Свилоза” – Свищов, по съветски проект, технология и комплексно оборудване е пуснат в експлоатация завод за 55 хил. тона избелена целулоза за хартии. През 1975 г. в Разлог е въведен в експлоатация целулозно-хартиеният комбинат с мощност 70 хил. тона крафт-целулоза и 70 хил. тона хартии за велпапе по проект и оборудване от Съветския Съюз. Впоследствие машината за хартия е модернизирана от световноизвестната фирма “Белойт”, Италия. През 1965 г. е въведен в действие още един комбинат – КПК-Гара Искър, (преименуван на “Рулон”), с проектна мощност 70 хил. тона хартии и картони за велпапе, 35 хил. тона полуцелулоза и 35 хил. тона велпапе и опаковки. Технологичното оборудване за хартиената фабрика е на финландската фирма “Тампела”, на цеха за полуцелулоза – на австрийската фирма “Фьост-Алпине”, и на цеха за велпапе – на френската “Мариус Мартен”. Същата машина за производство на велпапе е пусната в действие и в завода за велпапе и опаковки “Родина” – Пловдив. През 1974 г. в същия завод е монтирана втора машина за велпапе с капацитет 30 хил. тона годишно, доставена от СССР. Такава машина е доставена и пусната и в новопостроения завод за велпапе и опаковки “Велпа” в Стражица. Впоследствие и този завод е модернизиран с нова машина за велпапе със същия капацитет, доставена от Италия. В Луковит e построен нов завод за велпапе и опаковки с оборудване на английската фирма “Саймон” с капацитет 35 хил. тона годишно. През 1983-1984 г. в Пазарджик влизат в действие производствените мощности на новопостроения комбинат “Тракия папир” за 70 хил. тона хартии и 35 хил. тона велпапе и опаковки. Той е модернизиран с участието на световноизвестната фирма “Фойт”. На 14.ХІІ.1972 г. на левия бряг на р. Марица е открит комбинатът за малограмажни хартии “Д. Благоев” в Белово. В продължение на две десетилетия там са пуснати в действие 5 нови хартиени машини – две от СССР за тънки специални хартии (тип “пергамин”), една за тънка опаковъчна хартия – от “Фойт” – Австрия, и две – за санитарно-хигиенни хартии, тип “тишу” (една от “Белойт” – Италия, и друга от “Фойт” – Австрия), както и машини за салфетки, тоалетна хартия, носни кърпи и други с общ капацитет над 55 хил. тона годишно. За да се реши проблемът с потребителските опаковки, през 1973 г. в страната е изграден модерен завод за производство на многослойни картони (хромови и хромерзац) в Никопол с мощност 55 хил. тона годишно. Впоследствие той е разширен до 75 хил. тона и основно модернизиран от фирмата доставчик “Фойт” – Австрия. За опаковките в цигарената, фармацевтичната и други промишлености, заводът “Никола Вапцаров” в Кочериново е напълно модернизиран от фирмата “Андриц” – Австрия. Неговите производствени възможности достигат 12 хил. тона картони, 35 млн. броя овоцелови табла, 10 хил. тона мукави, дамски превръзки, бебешки пелени и др. В периода 1976-1980 г. е въведена в експлоатация нова фабрика за тънки специални хартии в Костенец с капацитет 25 хил. тона Оборудването й е доставено от Съветския съюз, но впоследствие е модернизирана от фирма “Фойт”, за да може да произвежда и санитарни видове хартия тип “тишу”. На тази база се развиват комбинатът за опаковки “Съба Енева“ (днес “Унипак”) в Павликени с капацитет 30 хил. тона годишно, заводът “Х. Димитър” в Своге – 10 хил. тона, фабрика “Чайка” във Варна – 10 хил. тона годишно, фабриката за луксозни опаковки в Лесичево, Пазарджишко и други. Последната и най-крупната мощност на целулозно-хартиената промишленост на България, която започва да се изгражда през 80-те години, е Лесопромишленият комбинат в Силистра. Проектът включва завод за избелена сулфатна целулоза с капацитет 200 хил. тона годишно, три фабрики за хартия за писане и печат с общ капацитет 90 хил. тона, завод за дървесинна маса с 26 хил. тона, дървопреработващ завод с 150 хил. м3, завод за дървесно-влакнести плоскости с 56 хил. м2, ремонтно-механичен завод, собствено пристанище и др. Този комбинат е замислен да бъде най-големият на Балканите, но строителството му остава незавършено. Към 1989 г. са въведени в експлоатация заводът за дървесно-влакнести плоскости, заводът за дървесинна маса, ремонтно-механичният завод, пристанището и първата хартиена машина с капацитет 30 хил. тона хартии за писане и печат. Цялото основно оборудване на мощностите за дървесинна маса и хартия е доставено от Съветския Съюз, но те са окомплектовани с най-модерни възли и агрегати от световните фирми “Валмет”, “Вертсиля” и др. Така показана, българската целулозно-хартиена промишленост осигурява консумация на хартия и картони на глава от населението около 70 кг при 9 мил. души. След промяната през 1989 г. значителна част от указаните производствени мощности са частично или изцяло унищожени или запуснати. По данни на Института по целулоза консумацията на хартия и картони на глава от население в България през 2000 г. спада от 70 на 20 кг. при население под 8 млн. българи. КАКВО Е ОСТАНАЛО СЕГА В РАЗГРАДЕНИЯ ТИ ДВОР ВЕ ДОБИЧЕ ЧИРАШКО?

Истинската мизерия за българите започва след така нареченото "освобождение". Навсякъде цари беззаконие и липса на власт, разбойнически банди върлуват навсякъде, огромният пазар на Османската империя е изгубен. Войни глад и мизерия.

Неграмотнико да не забравиш да споменеш,че НАТО и САЩ са ни освободили от твойте приятели турците!!Да не се объркаш и споменеш Русия,някъде,дупе ти яко!!

Днес понеже ни е Национален Празник соросотутките добре са се подготвили с готови миризливи откровено лъжливи статийки, лъхащи на пещерна омраза към Русия и родоотстъпничество, на какво да се прави, надницата все пак по кодекс е двойна и дедо сорос с радост ще я плати.

Какво хубаво и правдиво заглавие !

Честит празник на всички българи! Гледам, че антибългарите не са спали и рано са се включили да плюват. Нещастна измет., Бог ще ви наказва тепърва

започвам да се чудя дали бугаропитеците някога са заслужавали свобода, не че сега са свободни от ционисткото робство

Слава, Вечна Слава и дълбок поклон пред хилядите Руски войни и български Опълченци, проляли кръвта си за освобождението на България от турско иго. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК БЪЛГАРИ..

При османското владичество всеки ден да е имало някой утепан българин като сега?

Сан-Стефанският мит и "русофилското суеверие" Сан-Стефанският мит и до днес омагьосва сърцата на наивните българи, които смятат, че "Велика Сан-Стефанска България" е била волята на "Освободителката". Разбира се, за Русия "Сан -Стефано" е блъф за вътрешно-руско и най-вече за българско ползване. "Не можеше Александър Втори да въодушеви своя народ за войната с Турция като разкрие истинската цел на Империята – завземането на Цариград и контрола над Проливите – не – той облече действителната задача на войната в идеологически одежди – освобождението на жестоко потиснатия православно-славянски народ", пише през 1939 г. философът Димитър Михалчев. Руската дипломация умело създава един прекрасен мит, за да формира онова "русофилско грубо политическо суеверие", което ще доведе до национални погроми, но и досега омагьосва много патриотарски и крайно националистически настроени българи. До сключването на Берлинския договор Русия изобщо не разглежда България като бъдещ политически субект. За нея това е окупирана в резултат от войната територия. По правило Русия първо "освобождава", а после присъединява завоюваните територии и народи под една или друга форма към империята – такава е съдбата на Крим, Украйна, Полша, Финландия, Грузия, Армения, Средна Азия. В руските дипломатически документи от онова време "отвъддунавската територия" никъде не се нарича България.

Помнете, това е Земята на Великия Хан Аспарух, на Ботев, Левски и Каражата. Все още има истински Патриоти които ще помоогнат на тази измъчена страна. Чстит празник!

Българите през цялото 5 вековно османско владичество не са дали толкова жертви, колкото в безсмислените войни след така нареченото "освобождение". Българите са станали "роби" едва когато са ги "освободили". При Султана са плащали десятък и толкова. Не са ходили войници. После купища данъци, беднотия, глад и безсмислени войни. Всичките изгубени. Репарациите от тези войни ще ги изплащаме до 2022г.

Хм, 500 г. живяхте под турско робство, а не издържахте 50 г. руско- съветско. По време на турското робство имахте собственост, бизнеси, ходехте да учите и работите по чужбина , а по руско никакви права, никаква собственост.

Ф. Достоевски пише: "...Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, "навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население"... та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! "Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. "Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…" Директорът на Азиатския департамент (тайната полиция на Руската империя) Мелников пише през 1881 г. до руския консул в Русчук дълго писмо за политиката на империята спрямо Княжество България и текущите задачи на агентите. В него между другото се казва: "Вие говорите, че не сме воювали за някакъв си принц Батенберг? Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради някакви си Петко, Драган и Степан. Под секрет ще ви кажа, ме не е било заради някакви си братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства..." Още по-парадоксално е, че ни освобождава държава, която държи в робство не само десетки други народи, но и собствения си народ. Когато пристигнали в България обикновените руски бойци се дивели от какво освобождават своите братя – българите имат собствени общини, църкви, училища. Те притежават собствени къщи, имат своя частна собственост – поземлени имоти, добитък, а някои занаятчийски и дори промишлени предприятия. За всичко това руските селяни могат само да мечтаят – та доскоро те са били продавани като добитък от своите господари помешчиците.

Честит празник,братя българи!Благодарност и признателност на Русия! Днес,цялата измет ще бълва фалшиви новини и помия,ще плува в собствените си фекалии,за да очерни ореола на днешния ден.

Свободата остава завинаги на Шипка. Въпросът е кога ще достигне градове и паланки:) Хора, нищо против 3- март, но е крайно време да почнем да живеем като господари на своята земя. И като казвам своята имам предвид индивидуалната собственост на първо място. Къщата, двора, апартамента, нивата...

Дир, робство или владичество ?

На Шипка трябва да се издигне огромен паметник на евреина Соломон. Заради неговата глупост Турция губи войната. Изтървава опълченците в равното поле и после ги гони в единственият охраняем проход в Стара планина - алпийската Шипка. Защо го прави няма да ви обяснявам защото сте прости, невежи и няма да разберете.

сЛободията вурлува из местността България....

cан-стефанският мит се поддържа вече 140 години но не с оглед българските, а с оглед на руските имперски интереси. Защото смисълът на предварителния договор е да остави Сан-Стефанска България под фактическа безсрочна руска окупация и да я държи в подчинение като протекторат до окончателното и присъединяване към Русия. По същия начин преди това Империята „освобождава“ Грузия, Украйна, Крим, Молдова, Полша, Финландия… Империята, се представя като „освободител“ с простата цел – вменяване на задължение на българския народ за вечна благодарност и признателност към нея, т.е. към новия поробител. Протоколът от Сан Стефано си представя окупираната „руско-дунавска област“ като „Задунайска губерния“ на Руската империя. И това българите са започнали да го осъзнават веднага след „Освобождението“, виждайки за какво работят руските генерали и администратори в новосъздадените български институции. А напълно се разбира, когато Руската империя скъсва отношенията си с България след Съединението и насъсква „братска“ Сърбия да ни нападне в гръб. Краят на една война е достойно да бъде честван – защото означава край на насилието, варварството, масовото убийство на хора. Но защо трябва да честваме като национален празник краят на една война – събитие, свързано с подписването на предварителния протокол за мир от Сан-Стефано, в което не участва нито един българин? Защо трябва да честваме като наш национален празник краят на войната между две империи , борещи се да си поделят българските земи, господството или поне влиянието върху България? Според друго, много по-широко обяснение, ние честваме „края на освободителната война“. Защо тази война е освободителна? Кого е освободила? Доколко го е освободила и как го е освободила? Отговарят – „освободила е българският народ от робство“. Целият народ ли? Явно не целият, щом Русия ни взема Северна Добруджа за да я размени с румънска Бесарабия, на Сърбия дава Нишката област, а българските земи на юг от Чепеларе и Арда остават под османска власт. Освобождаване от робство? Добре, нека сравним положението на българите в Османската империя в последната мирна година преди началото на войната дори не с положението на руските поданици по същото време (защото наистина те току що са били освободени с царски указ от крепостно робство (юридически но още не и фактически – фактически става чак през 1964 г.!), а с положението на българите една година преди рухването на „най-справедливия и свободен обществен строй“ – руския (съветския) комунизъм. Ще добавим, че все пак тогава положението на българите е малко по-добро от положението на „съветските хора“. ПРАВА НА ГРАЖДАНИТЕ В КРАЯ НА ОСМАНО-ТУРСКИЯ И КРАЯ НА СЪВЕТСКО-КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ПЕРИОД В БЪЛГАРИЯ ПРАВА В КРАЯ НА: (( ОСМАНО-ТУРСКИ ПЕРИОД )) ; СЪВЕТСКО-КОМУНИСТИЧЕСКИ ПЕРИОД ПРАВО НА ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА ЧАСТНО ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО (( ДА )) НЕ ПРАВО НА МЕЖДУНАРОДЕН ПАСПОРТ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА СВОБОДНО ПРИДВИЖВАНЕ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНА ЦЪРКВА (( ДА )) НЕ ПРАВО НА ОБЩИНСКО САМОУПРАВЛЕНИЕ (( ДА )) НЕ ПРАВО ЗА СВОБОДНО ИЗДАВАНЕ НА ВЕСТНИЦИ И СПИСАНИЯ (( ДА )) НЕ ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ АНГАРИЯ (( ДА )) НЕ ПРАВО НА КРИТИКА КЪМ ВЛАСТТА (( НЕ )) НЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНА НЕЗАВИСИМА ДЪРЖАВА (( НЕ )) НЕ УСЕЩАНЕ ЗА ЛИЧНА СВОБОДА (( НЕ )) НЕ ПРАВО НА НОСЕНЕ НА ОРЪЖИЕ (( НЕ )) НЕ След тези неоспорими данни е логично да запитаме: Ако сме били роби, то кога е било това – при „турското робство“, или при съветско-комунистическата „свобода“? Но да минем по-нататък. Възпитани сме, че Русия ни е освободила от турско робство и целта на войната е била именно тази – да освободят „братята славяни“ от турско робство. Така ли е в действителност? Всеки попрочел историческите документи би отгатнал веднага, че Руската империя се бори не за освобождението на православните братя-славяни, а за да си осигури геополитически плацдарм за превземането на Цариград и контрол над Проливите. Това е толкова политически реалистично, че даже не си струва да се доказва. И все пак нека цитираме висш руски държавен служител: „Под секрет ще ви кажа, че (войната) не е била заради някакви си братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства" – пише директорът на Азиатския департамент (тайната полиция на Руската империя) Мелников в писмо през 1881 г.