Повече от два месеца доминиращ дебат в обществото е отношението към така наречената Истанбулска конвенция. С течение на времето позициите на двата лагера „за“ и „против“ не се обединяват, а още повече се втвърдяват. Това провокира нашия изследователски интерес към ценностите и установените практики по отношение на разискваните проблеми. Хората, които споделят, че са били потърпевши от домашно насилие, са около 22%. Този дял съвпада с дела на свидетелите на насилие в семейството си. Може да се направи изводът, че насилието се възприема като такова само от потърпевшите. За прилагащите го насилието върху друг човек е вероятно нещо в реда на нещата. Интересен е начинът, по който потърпевшите реагират на случващото се. Преобладаващата част от тях – 61% - са се опитали сами да решат проблема. Други 24% не са реагирали по никакъв начин. Около 22% са поставили въпроса пред семейното обкръжение. От полицията съдействие са потърсили 12%, а до съда са достигнали единици, които са статистически неуловими. На ниво нагласи регистрирахме почти монолитно мнозинство по основните теми, засегнати в обсъжданията. Почти единодушно 94% от пълнолетните българи считат, че българското общество не трябва да допуска насилие върху жени. 95% считат, че не трябва да допускаме и насилие върху деца. Легализирането на трети пол е недопустимо за 73,5% от пълнолетните граждани на страната ни. Гей-браковете неприемливи за около 70%. Отглеждането на деца в хомосексуални семейства не трябва да се допуска според 75 на сто. От тези данни личи впечатляващо единодушие. Когато ги съпоставим със социалната практика, нещата придобиват по-различен характер. Около 75% от пълнолетните българи твърдят, че в техните семейства не е имало случаи на употреба на физическа сила между съпрузите / партньорите. В семействата на останалите около една четвърт обаче е имало случаи на насилие. Съотношението се променя, когато се визира употребата на физическа сила в отношенията между родителите и децата в българското семейство, като вече около 2/3 декларират отсъствието й, а около една трета от хората са свидетели на такива прояви у дома. Когато въпросът се отнесе до по-широкото лично обкръжение: приятели, роднини, съседи, тогава пълнолетните граждани у нас се делят почти поравно между такива, които са били свидетели на прояви на домашно насилие и такива, които не са. Досега у нас не е имало дебат на широка обществена основа за отношението към хората с различна сексуална ориентация. Вероятно това е обяснението за емоционалната натовареност, която съпровожда дискусията. Очевидно в този пункт възниква и големият разлом – доколко Истанбулската конвенция се отнася за домашното насилие и доколко до изграждането на толерантно отношение към ОБЩЕСТВЕНИ НАГЛАСИ КЪМ РАТИФИЦИРАНЕТО НА ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ 5 ФЕВРУАРИ, 2018 Г. сексуално нетрадиционните. Почти консенсусно българското общество се противопоставя на прилагането на насилие върху жени и деца. Противоречията възникват при отношението към хомосексуалните. Конвенцията отваря врата към прилагане на толерантност при подобен тип поведение, но без да се ангажира със съществени конкретни стъпки. В същото време няма държава, която вследствие на ратификацията на конвенцията да е легализирала трети пол, гей бракове и т.н. Данните показват, че у нас само 11% от пълнолетните граждани смятат, че ратификацията на Истанбулската конвенция ще доведе до ограничаване на насилието върху жени и деца. Друг, 3 пъти по-голям дял от хората – около 30% - са на мнение, че приемането на конвенцията води до въвеждане на трети пол, легализиране на гей бракове и отглеждане на деца в хомосексуални семейства. Това са следствията на разгорещения дебат. Излиза, че за общественото мнение у нас предметът на конвенцията е измамен и тя всъщност не е за това, за което е обявена, а за нещо друго. На този фон изглежда странно как 17 от 28те държави-членки на ЕС са я ратифицирали и този процес продължава. Интересно е как ще се възприемем като общество, ако и останалите страни в ЕС я приемат, а ние бъдем единствените, които са отхрърлили конвенцията. Към момента съотношението на хората, които смятат, че Истанбулската конвенция трябва да бъде ратифицирана, спрямо тези, които я отхвърлят, е около 1 към 3. Оказва се, че в хода на дискусията партийните централи са имали съществено влияние върху своите симпатизанти. Сред поддръжниците на ГЕРБ преобладават привържениците на конвенцията. Значителна подкрепа конвенцията получава и сред симпатизантите на традиционната десница, макар че в тези две електорални ядра има съществена опозиция. Докато при БСП и Патриотите мнозинството е против приемането на конвенцията. Засега електоратът на ДПС е главно в пасивната позиция „не мога да преценя“. Вероятно мълчанието на партийната им централа обуславя това отношение. Засега не се отчитат промени в електроралната подкрепа за политическите партии вследствие на отношението им към Истанбулската конвенция. Така е, защото не се намираме в предизботна обстановка. В краткосрочен план консервативната вълна изглежда печеливша. Дългосрочно обаче интеграцията с развития свят, към който се стремим, ще придобива все по-голяма тежест. При това разделение в обществото би било разумно приемането на спорния документ да се отложи. Може би трябва да изчакаме да видим какъв ще бъде ефектът от прилагането на конвенцията в другите европейски страни и тогава да решим къде сме ние. ОБЩЕСТВЕНИ