Сребърна чиния, открита в България, се продава на търг с начална цена 300 000 паунда, като очакванията са цената й да достигне 1 450 000 британски паунда. Уникалната средновековна сребърната чиния е част от сервиз от 13 части. Върху нея има ключов надпис, че съкровището е принадлежало на Константин Алана. Аланите са племе, което през 1306 г. е преселено в България от Светослав Тертер и се е заселило в района на Пазарджик. Точно там е намерено съкровището. За това никой не спори. От “Кристис“о баче упорито твърдят, че то е открито през 1903 г., като залагат на факта, че единствената международна конвенция, която постановява връщане на откраднати паметници, е от 1972 г. и няма обратна сила назад в годините. Българският иманяр Найден Блангев, открил съкровището, обаче твърди, че го е извадил през 1999 г. и дори, уличавайки себе си, разкрива това пред директора на Националния исторически музей и полицията. И министърът на културата Стефан Данаилов, и главният прокурор Борис Велчев, изпратиха писма до “Кристис“ да спре търга, насрочен за утре, до изясняване на случая. По всичко личи обаче, че видният лондонски аукцион бърза да продаде чинията, и едва ли ще го спре. По данни на митничари всяка година от България се изнасят между 8 и 12 000 монети с различна, но голяма стойност, които по правило се продават зад граница на по-висока цена. Те минават по така наречените “официални канали“ – през купени митничари или се изнасят от България с дипломатическа поща. Към това дори не се знае колко точно изнасят единичните трафиканти. Властите обикновено нямат никакъв шанс да хванат износа на монети: например една сребърна монета, която върви навън по 50 000 евро, може спокойно да дрънка заедно с българските стотинки в джоба на трафиканта, и нито ще я засече скенер, нито митничарите ще започнат да броят стотинка по стотинка в джобовете на преминаващите границата. Случаят с аукционна къща “Кристис“ показва, че нито една от правораздаващите български институции не преследва това престъпление. А трафикът на културно-исторически ценности е най-доходоносния черен бизнес след наркотиците. При значително по-малко рисков от тях. Търсенето на старини с металотърсач, който между другото е официално забранен от чл. 278 от Наказателния кодекс, досега никога не е считано за престъпление от прокуратурата и няма нито един иманяр с обвинение, повдигнато за това техническо средство. Като при това ударите обикновено са насочени в абсолютно обратна посока: ако някой археолог няма официално разрешително за работа с металотърсач, го чакат огромни неприятности. А иманярите рискуват най-много да им конфискуват техниката, и след това си купуват нови металотърсачи от най-обикновени магазини, където те се продават без всякакъв лиценз или разрешителен режим. Търсенето на археологически предмети и находки без разрешение на Археологическия институт и специалната комисия към него, тоест без открит лист, е иманярство по смисъла на закона. В същото време във видинското село Арчар, където е публично известно, че цялото село се занимава с иманярство и във всеки двор има трактор или фадрома, и задължително металотърсач, няма нито един осъден. Доста често бригади от по 10-15 иманяри си организират екскурзии по различни краища на България, обикновено там, където имат информация и очакват находки. И открито заплашват археолозите, които случайно попаднат там. Например - група от Шуменско отива в района на Малко Търново. Прави си в избрания район палатков лагер и започва незаконно да копае, като обикновено вади по-ценните предмети и безогледно разрушава всичко останало. Така археолозите дори след това не могат да възстановят какво е имало на мястото и каква е историческата му стойност. Българска археоложка е била заплашена от такава иманярска бригада с оръжие с цел да бъде прогонена и да не прави конкуренция на иманярите. Според Конституцията на България и Закона за паметниците на културата всички старинни предметив страната са публична държавна собственост и ако се докаже, че са попаднали в частно владение, следва да бъдат конфискувани. Такъв случай обаче в България няма. Дори големи колекции като тази на известния нумизмат Митко Бузата му бе върната, след като за 20 години следствието и съдът не се произнесоха. Наблюденията на археолози и специалисти сочат, че опитите да селегализират чрез еднократна амнистия големите колекции нарочно се саботират от държавните чиновници и самите колекционери, тъй като съществуващата анархия в тази материя е еднакво изгодна и за двете страни. Освен това след евентуалната легализация големите колекционери няма да могат да продават нито един предмет от тях без разрешение на държавата. Цялата тази анархия ражда случаи като уникалната сребърна чиния на Константин Алана. Има 4 основни района, които очертават иманярската карта на България: Видин-Враца-Монтана, Благоевград-Гоце Делчев, Шумени Пловдив-Карлово-Чирпан. На практика обаче се работи в цялата страна, понякога паралелно с археолозите. Копае се и в село Татул и в района на Перперикон, и самият им откривател проф. Николай Овчаров редовно е потърпевш от това. В белоградчишкото село Граничак, което е на самата граница със Сърбия, има огромен античен обект, който целият е разоран по примера на арчарската Рациария. Няма нужда да напомняме, че всяка последна събота на месеца във Велико Търново се провежда борса на така намерените предмети и нелегален аукцион на извадените монети. Интересен еслучаят от преди 3 години, който е показателен пример и за количеството на изнесените културно-исторически ценности от България, и за нехайството на властите ни към него. През 2003 г. микробус с българска регистрация е спрян от карабинерите за рутинна проверка в Италия. Оказва се, че е препълнен с антични монети и исторически паметници. Шофьорът, явно запознат с италианските закони, без колебание дал адреса на човека, на който трябвало да ги достави. Въпросният дилър също се оказал българин, позициониран в Италия. Компютърът му се оказал пълен с данни, имена, находки, цени, сделки с исторически паметници , изнесени от България, преминали през неговите ръце и продадени на чужди колекционери. Италианските служби още през 2004 г. са предоставили цялата тази информация на българските власти, но в България никой не е привлечен под наказателна отговорност. Схемата обаче се оказва измислена перфектно: италианците не могатда повдигнат обвинение и да съдят дилъра българин, защото той търгува с ценности на друга държава и не е извършил престъпление по италианските закони. И италианската полиция е с вързани ръце, а в България никой не го търси. Италианската полиция е свършила единственото възможно в случая: документирала е самопризнанията на дилъра и информацията му за връзките и контактите, чрез които са пласирани антиките. И тази информация също е предоставена на българското следствие и прокуратура. По това време обаче тази тема беше табу за българската прокуратура и е излишно да припомняме знаменития случай с брата на тогавашния главен прокурор Филчев и монетите, които той пренася залепени върху вътрешното фолио на кутии от мляко. Според източници на Дарик от иманярските среди обаче в момента тази дейност замира. След като Борис Велчев стана главен прокурор и разпореди проверка на каналите за трафик на антики, по веригата на този бранш се е усетил сериозен натиск. Иманяри твърдят, че във всяко Районно полицейско управление има спуснато окръжно, в съответствие с което полицията ги лови, привиква ги на разпит и ги притиска. Особено притеснени са хората по ниските звена на веригата и търсачите, които вече масово се отказват и смятат, че за 2-3 монети и дребната комисионна за тях не си струва да рискуват 3 до 5 години затвор, и се ориентират към големите градове. Такива периоди на временни затихвания обаче е имало и преди, когато ниското ниво търсачи временно се притаява: това се наблюдаваше, когато бе създадена Централната служба за борба с организираната престъпност. Следващото притихване се наблюдаваше когато в НСБОП бе създадено специално звено за борба с трафика на културно-исторически паметници начело с полк. Кирил Христосков. Това обаче обикновено много бързо отминава и дейността избухва с нова сила. Особено след като през 1999 г. въпросното звено в НСБОП бе закрито, а тогавашният главен прокурор Никола Филчев не разследваше трафика на антики. Сребърната купа е намерена от пазарджишкия иманяр Найден Блангев през 1999 г. заеднос още 13 предмета. Заедно с Блангев е имало още един иманяр. По-нататък схемата е следната: той продава цялото съкровище на пазарджишкия дилър Бойко Цветанов. Дилърът му платил 30 000 германски марки, които после се оказали фалшиви. Блангев тръгнал да си търси интереса, обаче дилърът Цветанов вече е бил предал находката по веригата нагоре на пловдивчанина Марин Велков, който има антикварен магазин и държи каналите за износ навън. Бай Марин обаче през това време вече е успял да изтъргува съкровището в Белград. И иманярят Найден Блангев останал излъган. Точно това го вбесило и той набил дилъра, за което му образували дознание в пазарджишката полиция. Сега прокуратурата и полицията имат шанс да докажат българския произход, само ако открият кой лондонски дилър, стоящ още по-нагоре във веригата, е идвал да фотографира в Пазарджик съдовете от съкровището, и чрез свидетелски показания на хора, които трябва да накиснат себе си пред закона. Това едва ли ще се случи, и вероятността утре търгът да се състои и купата да стане собственост на анонимен колекционер е твърде голяма. Така, както останалите съдове от съкровището: 9 се намират в три гръцки музея, една е в “Библиотек насионал“ в Париж и още една – в неназована частна колекция в Лондон. Находката е много рядка и изключителна, датира от 12 век и няма много аналози в света, коментира Кирил Христосков.