На 23 юли се навършват 75 години откакто, на същата дата през 1942 г., на гарнизонното стрелбище в София са разстреляни: Антон Иванов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов и Атанас Романов. Според обвинителния акт престъплението на обвиняемите се състои в организирането на бойни групи и подривна дейност срещу установения от Конституцията обществен и държавен строй, бяха първите думи на депутата Валери Жаблянов, изчел декларацията.

Трябва да отбележим, че през 1942 г. Търновската конституция не действа, монархическият режим на Борис Трети е приел Закона за защита на държавата, с чиято помощ се осъществяват репресии и убийства на български граждани с нефашистки и антифашистки политически убеждения, отбеляза Жаблянов, цитиран в съобщение на БСП.

Година по-рано България се е присъединила чрез договор към държавите от фашистката ос, напълно доброволно и осъзнато, а в българското обществото действат политически организации, които проповядват новия световен ред на фюрера, се казва в декларацията.

Петимата обвиняеми са обвинени в разрушаване на конституционния държавен строй на Царство България. Сред тях е и поетът Никола Йонков Вапцаров, доказал с жизнения си път и с творчеството си своята вяра в красотата и в хуманното бъдеще на обществото. Обвинението в тероризъм на Софийския военно-полеви съд и произнесената присъда изглеждат абсурдни на фона на стиховете за любовта, Родината, простора на морето и романтиката, изтъква Жаблянов и изчита архивни редове.

От полицейските протоколи става ясно, че „към 19.50 ч. дойде комендантския адютант със свещеника и съобщи, че е разрешено осъденият Антон Николов Попов преди екзекуцията да се венчае с Росица Манолова, дъщеря на бившия министър Христо Манолов – бременна от него…. След малко пристигна и автомобилът с младоженката… Братът на Петър Богданов, а именно Стефан Богданов, жената на Никола Вапцаров, жената на Петър Богданов.“

Несъмнено, този момент съдържа изключителен личен и политически драматизъм. Семействата на обвинените в подривна дейност срещу държавата на Борис III се прощават преди преминаването им в пантеона на най-светлите български герои. В последния момент, пред прокурора Антон Попов заявява: „Ще дойде денят на свободата, когато един български Емил Зола ще каже: АЗ ОБВИНЯВАМ, и този Емил Зола ще бъде народът“, цитира думите Валери Жаблянов.

Протоколът на полицията от този 23 юли 1942 г. завършва по следният начин, цитира депутатът: „Лицата, които бяха поставили вече книжните качулки, се оттеглиха веднага и веднага осъдените групово запяха „Тоз, който падне в бой за свобода…“.

Това е краят на жизнения път на гения на българската поезия Никола Вапцаров. Поетът, преведен на 93 езика в 64 държави. Поетът, чиято поезия се превърна в символ на съпротивата срещу мракобесието, диктатурата и фашизма. Но също така поезията на Вапцаров стана олицетворение на стремежа към романтиката на бъдещия справедлив и хуманен свят. „За него, животът, направил бих всичко“, това са думите на един непоправим оптимист, на човек с вяра и непоколебимост в победата на жизнеутвърждаващите общочовешки ценности, отбелязва в декларацията депутатът.

Присъдата на Военно-полевия съд срещу Вапцаров и другарите му е синтезиран израз на най-грозното и уродливо явление в българската политика – фашизмът, на който беше сложен край с героичните усилия на десетки и стотици загинали поети.

През 1999 г. главният прокурор предлага на Върховния касационен съд да отмени присъдата на Софийския военно-полевия съд и да оправдае Никола Йонков Вапцаров. Предложението на главния прокурор е оставено без разглеждане. Според ВКС предложението е недопустимо, защото не може да се приложи за съдебни актове, станали окончателни преди 1 април 1998 г.

Юридическата и правна казуистика са само едно от обясненията защо Вапцаров и другарите му не бяха оправдани. Истинското обяснение е друго – че идеалът, на който Вапцаров и другарите му бяха посветили живота си, беше подложен на системно унищожение от „строителите“ на съвременната българска демокрация, се казва в декларацията на БСП.

Вторият разстрел на Вапцаров от независимото българско правосъдие прилича по удивителен начин на присъдата на Военно-полевия съд от 1942 г. И както е редно да се каже – тази прилика тук не е случайна! Днес България се е устремила към нови идеали, свързани с безбрежните атлантически простори, над които обаче не светят звездите на Фамагуста.

Но следващите поколения на нашата Родина ще четат поезията на Вапцаров, а не присъдите на военно-полевите съдилища на Неговото царско Величество Борис Трети, цар на българите. Разстреляните поети са универсалният човешки критерий за свободата на духа, творчеството и съпротивата. Тяхната смърт дава силата на идеала, за който „бронебойни куршуми няма открити“, се казва в заключението на декларацията.

При нейното представяне в парламентарната зала се появиха млади хора, облечени с тениски с лика на Вапцаров.