Това каза в интервю за Дир.бг социологът Андрей Райчев, който преди дни издаде книгата "Време и всичко" в съавторство с журналиста от "Дойче Веле" Александър Андреев.

- Г-н Райчев, в новото си качество се определяте като социолог разказвач и подреждач на смисли. Кои са основните смисли, към които искате да насочите вниманието на читателите с тази книга?

- Главното е, че се опитвам да извадя човека от позата на консуматор на картината на света. Съвременният свят е загубил "защо"-тата си, никога не е бил по-многообразен, никога не е бил по-свободен, но никога не е бил толкова неосмислен.

Ние напълно сме се предоверили на физиците да ни кажат каква е картината на света, на всичкото, на цялото. Те ни дават една картина, която звучи убедително, само ако не сме се огледали добре в нея. И понеже са ни научили да правим много вещи - коли, ракети, хладилници, пластмаса - това са все резултати от науката, ние се предоверяваме, а всъщност вглеждането може да ужаси човек, защото те описват много неубедителен резултат.

Давам само крайния резултат на така наречения стандартен модел във физиката - 70% от нещата, които ни заобикалят, се казват тъмна енергия - нещо, което дори не знаем дали съществува и със сигурност не знаем какво представлява, още  приблизително 25% е тъмна материя - отново не го знаем, не е било подложено на експеримент, и останалите 5% са онова вещество, което ние си мислим, че добре познаваме и си правим въпросните машинки...

95% от света, който те ни описват, е картината, която хората възприемат с главно К, и която трябва да стои на мястото на религията, на философия. Това е абсурдно, намираме се в свят с много сериозен дефицит на смисли, те са опростени до крайност, почти никога не прибягваме към тях. А това крие голяма опасност за човечеството, това е първото, което настояваме с тази книга.

Второто е, че човечеството не вижда главните опасности, то съзнава стари опасности и се надява на стари оръжия, а опасностите са принципно нови и са много големи и много наблизо. Смятам, че главната опасност е, че човечеството ще тръгне да се дели на раси - не на бели, жълти и черни, а на нови - на красиви, умни, дълголетни и работещи и на не толкова красиви, не толкова умни, не толкова дълголетни и неработещи  - на консуматори. И това ще доведе до раждането на Свръхчовека, но не във фантазията на Ницше, а в съседната болница -  с чип в главата. Това ще обрече огромно количество хора на съдба на домашни любимци, а това въобще не се вижда - улисани в тази пъстра картинка и лишени от каквито и да било "защо"-та и "трябва"-та, пораждаме нещо като Франкейщайн, който ще ни изяде.

- Има ли връзка това със споменатата в книгата метафора за "наглата раса на нашите нови господари" и 22-та милионери, които ритат топка, за да забавляват милиони подвластни?

- Това е цитат от Берлиоз, който много обичам и повтарям. Ние живеем в мрежово общество, а не в йерархично, в света на консуматора. Опитвам се да покажа каква е голямата разликата, а тя се оказва времева - масовият човек, бившият човек, нашият дядо, така да се каже, е човек, който непрекъснато търси идентичност с миналото, воюва със сенките му, групира се според него - това са нациите, докато съвременният човек, по много причини, е проектант на бъдещето. Не че сме загубили напълно идентичността си, не сме престанали да бъдем българи или американци, но главната идентичност се търси през бъдещето.

Ние се превръщаме в друг вид субекти, в друг вид подвластни и властта става удивително слаба. Дълбочинна характеристика на властта от времената на фараоните е, че властта е неподвижна, а поданиците са подвижни - той седи, много рядко говори, а някакви около него щъкат. Това до такава степен е отслабнало, че сега властта тича, скача, издава звуци, показва картинки, а поданиците седят и разглеждат. Това е метафората за 22-та футболисти милионери, които забавляват бедняци, това никога не е било...

Но вижте и в България - нашата власт е двуглава - една главна глава и една помощна - Бойко Борисов и Корнелия Нинова, те през цялото време нещо ни забавляват, издават звуци, правят символични конфликти, борят се, единият побеждава, другият губи, после обратното. Това е властта, която е ужасно слаба, която много повече подмамва и съблазнява, отколкото да командва и нарежда. Това се е разпаднало и от йерархия се е превърнало в мрежа. Не казвам, че е лошо, казвам, че има опасност като всичко ново...

- Пишете още, че разбирането на българите за добро и зло е обърнато...

- Не точно, представяме си доброто и злото както всички, обърната е представата за това кой е победител. За повечето хора по света доброто е победител, а злото е в отстъпление, крие се по ъглите, хапе, "но ние живеем в слънчевия свят". Българинът не преживява нещата така, ние казваме - доброто е по-слабо от злото.
Това е много повече от черногледство, ние сме хтонични, не вярваме в слънчеви богове, нашият бог е подземен.

Ще обясня защо - българинът остава без своя държава и своя религия столетия наред - държавата е турска, а църквата е гръцка. Представете си западния човек - има над себе си кардинал и херцог, херцогът може да е много зъл, но ако някой нахлуе, вади меча и защитава хората, спасява им съществуването. А кардиналът е изтълкувал това - накъде вървим, какъв е смисълът.

Като махнеш тези две фигури, оставяш на човека два страшни въпроса - как да оцелея и какъв е смисълът. И българинът стига до извода, че може да оцелее само сам. Това е гигантска разлика с французи, испанци, португалци -  те имат колективен проект на оцеляване. А тук оптиката е била много по-различна. И нашите са си отговорили, че смисълът са децата - безкрайно сме претоварили децата с очаквания, надежди и любов и сме пълни с проекти всеки да се спасява сам. Тези две неща водят до тази представа, че злото е на власт. Това не е просто песимизъм, а много дълбока екзистенциална истина...

- Това ли е една от причините напоследък да има такава носталгия по социализма?

- Социализмът носталгира, разбира се, по много причини, главно заради пълното неразбиране какво се случи с прехода, имаше една ужасна подмяна в обясненията - започна се с това, че преходът ни се разказа като една успешна и щастлива история, а не като изпитание и шанс, и се стигна дотам, че ни се разказа не за власт, а за някакви съвършени институти, не за собственост, а за на някаква малка форма на неравенство, което ще възникне. Тоест - ние не мислихме двете най-важни неща - че бяха сменени типът собственост и типът власт. Затова жителите на Източна Европа така и не разбраха какво им се случи, а най-елементарният начин да мислиш, като не знаеш какво ти се е случило, е: "Те ми таковаха майката"... Соцът не беше нещо, което хората обичаха, но има носталгия, защото се чувстват излъгани, употребени и отхвърлени...

- В друго интервю наскоро казахте, че главният диалог в книгата е с Карл Маркс. За какво си "говорите"?

- Аз говоря. Той, човекът, тържествено мълчи, защото е велик, а аз някакъв дребен негов полуразочарован последовател. Смятам, че има страшно много важни неща в Маркс, оплетени с купища измпровизации и неточности, които не трябва да отхвърляме. Не им е минало времето, например цялата тази история за класовата борба - смятам за гениален неговия анализ на капитализма, неговото пророкуването за бъдещето и дълбоко сбърканата картина назад в история... Който се интересува как е станало така, че нещо много хуманно, много добро, се е превърнало за 100 години в нещо ужасно, позорно и нежелано, си струва да се замисли. Аз имам своя версия, разбира се, но по важното е, че човек може да помисли сам.

Най-малкото трябва да стигнем до нова поза, да започнем да мислим и приказваме. Консуматорът, новият, мрежови човек има един ужасен дефект - във всички времена хората са се стремили към друго, не са били доволни от това какво са и са имали стремеж да стане друго, а тук сме престанали да искаме друго, искаме само повече. Това прави консуматора ужасно безсилен и потенциална жертва, залъгват го с това "повече". Смятам, че увлечени в него, ще проспим свободата си.

- Защо избрахте да озаглавите книгата именно "Време и всичко"?

- Това е донякъде шега, игра на думи с Хайдегер и Сартър, а отчасти защото, ако нещо много съществено казвам с тази книга е една моя скица на теория на времето, която е много оригинална. Не знам дали е вярна, надявам се, но това ще видим. Не е някаква дълбока философия или формула, но не мога с две думи да обясня, трябва да се прочете. Ако нещо е сигурно е, че тя е нова, никой не се е опитвал да мисли така, заедно с Кънчо Стойчев я създаваме...

- А как се намерихте с Александър Андреев и станахте съавтори?

- Преди 35 години се намерихме. В началото на 80-те години бяхме една компания с него, Александър Кьосев, Иван Кулеков, Ивайло Дичев. Това е много стара дружба, която премина през най-различни фази и си остава любов. Кулеков нарисува една изумителна корица на книгата и много ми е помагал, докато пишех, а Кьосев я прочете, когато беше напълно готова, много я хареса и тръгна да пише едно изречение, но то стана предговор...

Вижте видеоразговор между двамата автори  >>