На 3 май отбелязахме деня на журналистиката. Представителка на Съюза на българските журналисти говори по националното радио за необходимостта от борба с фалшивите новини, които наводняват медиите напоследък. И аз се запитах: манипулирането на обществото спадат ли към фалшивите новини? И трябва ли да се борим и с първите или тях ще ги пропуснем като по-безобидни?

Аз не мисля така. Манипулациите са особено опасни, защото променят общественото мнение в нужната някому насока. А манипулациите с историята водят до дългосрочната перспектива да я подменят. Да се спомним Джордж Оруел: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. А в навечерието на деня на журналистиката слушах изказване по програма „Хоризонт” на политолога Огнян Минчев.

Обсъждаше се ситуацията в Македония и международните реакции и (няма как да не бъде!) засегна се и потенциалната опасност от Русия, като огнище на напрежение след „окупацията” на Крим. При това терминът „окупация” беше повторен два пъти – да не би някой да не е чул. „Присъединяване” е точната дума, господа, както го и написа журналистът Димитри Иванов преди време.

Някои коментатори използват латинския синоним „анексиране” с политическия оттенък на насилствено присъединяване, което за Крим е трудно приложимо, предвид проведения референдум и единодушния му вот. Затова нека го наречем присъединяване. И в резултат на това присъединяване било „нарушено следвоенно статукво в Европа", според г-н Минчев. Затова и последвала опозицията на Запада срещу Русия, защото „ако бъде допуснато нарушаване на границите със сила, могат да се появят и други прецеденти от този тип". Само че се пропуснаха предходните исторически случаи на силово нарушаване на гореспоменатото статукво. А те са дори два преди казуса Крим.

Първото силово изменение на установените следвоенни граници в Европа е през 1974 г., когато Турция окупира Северен Кипър и създаде непризнатото и до днес държавно формирование Севернокипърска турска република. Реакциите на Запада към агресора тогава бяха нещо като „мъмрене пред строя”. Нито имаше наложени санкции (от типа на американския бойкот спрямо Куба), нито други действащи мерки на неприемане на военно завземане на чужди територии.

Година по-късно се осъществи събитие, което можем да считаме за отправна точка в международната политика. На 1 август 1975 г. се подписа Хелзинското споразумение (Helsinki Declaration), което установи нови принципи на международните правни норми: утвърждаване на териториалните резултати от Втората световна война, включващи нерушимост на границите и ненамеса във вътрешните работи на другите държави. Заключителният акт бе подписан от 33 европейски държави (в това число от Русия и страните-членки на Варшавския договор), плюс САЩ и Канада.

Споразумението бе спазвано до 1999 г., когато – кой мислите (или знаете) го наруши? – Съединените щати и натовските им съюзници, започвайки военни действия срещу Съюзна република Югославия под претекста за защита на Косово.

Най-големите радетели за ненамеса във вътрешните работи на суверенни държави и запазване на териториалната им цялост поведоха война, несанкционирана от ООН и в разрез с Хелзинските съглашения. В резултат на двумесечни бомбардировки с „интелигентни” бомби с обеднен уран на Югославия и загинали над 1700 цивилни граждани, бе откъсната автономната сръбска област Косово и създадена впоследствие новоизмислената държава Косово, непризната и до днес от половината свят. При това без референдум (отбележете, господа политолози!), а с решение на местния парламент, съставен само от албански партии, без участие на сръбски представители в него.

Прецедентът Косово не се ли брои за нарушаване на следвоенното статукво!?

А ако споменем и несиловите промени на границите на Европа, възникнали в резултат на дезинтеграционни (понякога и интеграционни) процеси в края на Студената война от миналия век, казусите ще се удвоят. Тук ще влязат и разпадането на Чехословакия, и това на федеративна Югославия и обединението на двете Германии. И най-значимото следвоенно несилово (ако не броим неуспешния опит за вътрешен преврат на хардлайнерите на КПСС) прекрояване на геополитическата карта на Европа – разпадането на Съветския съюз. Само че тогава западните демокрации не се възмущаваха от нарушението на баланса на силите. Дали защото не беше силово или просто защото беше в тяхна полза!?

И днес, в Деня на Европа, както го именуват евро-атлантиците или в Деня на Победата, както го празнуват в Русия, е важно да си спомним, че „следвоенното статукво в Европа” се е променяло няколкократно след Втората световна война. И не е създавало особени проблеми сред западните демократи и техните рупори (последните нарастващи във времето вследствие на гореспоменатите промени).

Защо сега, когато Русия осъществи обединение със своя историческа територия (подобно на това в Германия) се разразява такава русофобска истерия и пропагандна шумотевица? Започвам да се убеждавам, че лорд Палмерстон (Хенри Джон Темпъл, министър-председател на Обединеното кралство в средата на 19-ти век), комуто принадлежи знаменитата фраза, че Англия няма вечни съюзници и постоянни врагове, а само вечни интереси, наистина е казал и една друга, не по-малко показателна мисъл, която му се приписва: „Как тежко се живее, когато с Русия никой не воюва”. А днешните транс-атлантици откровено я следват.

*Публикуваме коментара на наш читател, изпратен до Дир.бг