14:53 | 23.04.24

17-11-2017 20-11-2018

Спортният живот няма как да продължи с медии в изолация

Как правилата на пандемията се оказаха начин да спреш неудобните журналисти и още за стандартите на професията - четете в интервюто на председателя на Българската асоциация на спортните журналисти Найден Тодоров

12:34 | 15 май 2021 | Автор : Гергана Костова 0 2856 Снимка: Lap.bg

"Спортът ражда истории и примери, които трябва да бъдат разказвани от първо лице. Заради атлетите, които отдават живота си, за да вдъхновяват. И заради всички фенове по света, които заслужават да бъдат вдъхновявани", казва в интервю за Dir.bg председателят на Българската асоциация на спортните журналисти Найден Тодоров.

Web Report

Завършил е журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Още в първата си година като студент започва и журналистическия си път в тръгващата през 2001 г. първа спортна радиостанция в българския ефир - радио "Спорт". Част е от екипа, започнал да списва вестник "Тема Спорт" през август 2005 г. В същото време коментира редица футболни мачове по БНТ, а преди това е коментатор и на срещи от английската Висша лига по ББТ. От 2008 г. е част от спортния отдел на вестник "24 часа".

Найден Тодоров е и един от членовете на конкурса за добра журналистика на Dir.bg Web Report. Представяме неговия експертен поглед върху предстоящите важни събития в спорта, как колегите му се справиха с предизвикателствата на COVID-19, как се гради отбор журналисти и какво е важно в професията днес, за да има добра журналистика.

- Г-н Тодоров, пандемията се оказа огромно предизвикателство за всички, за спорта включително. Станахме свидетели на безпрецедентна отмяна на Олимпийските игри, на мачове и състезания без публика. Как се промени работата на спортните журналисти и изобщо как е възможно да предадеш емоцията от една надпревара в тази ситуация?
- Най-важната битка за човечеството в предизвикателните времена, в които ни се наложи да живеем, безспорно е тази за здравето на хората. Но всеки отделен човек, всеки професионалист, всеки представител на дадена гилдия, а и самите гилдии като цяло имат и свои собствени важни "войни" за печелене. Глобалната битка за обективността и страстта на спортната журналистика е нашата лична кауза. Спортът е за хората. Журналистиката - също. В безпрецедентната за нашия живот ситуация, в която сме от повече от година, се наложи и спортът да загуби голяма част от цвета и обаянието си - публиката. Но бяха направени и продължават да бъдат правени и опити да се ограничава максимално и присъствието на журналисти на определени водещи спортни събития. За някои може и да е изгодно - по-малко журналисти на място, по-малък шанс да се улавят неудобни истини. А прикрити зад завесата на коронавируса, дадени ръководители получиха и възможност на организирани от тях събития да се допускат само "проверени" и "благосклонни" представители на медиите. Но в дългосрочен план, дори и в трудни времена, битката за ограничаването на "четвъртата власт" няма как да бъде спечелена. Поне за спортното й подразделение. Именно защото спортът е за хората. Защото спортът е емоция, която не може да бъде разказвана по картинка, па макар и от модерен телевизор. Защото спортът е феномен, който помага на човечеството да повярва, че и най-тежките битки могат да бъдат спечелени.

- Как успявахте да разказвате истории от терена без да сте там?
- Има ли желание, има и начин. Да, от една страна се адаптирахме към наложителното "ново" - виртуални връзки, дистанция не само от хората, но и от събитията и новините. Наложи ни се да приемем още една нова дума в работата ни - "балон". Свикнахме спортистите да се поставят в изолирана, по-сигурна среда, а много от журналистите да са от външната част на "балона" - хем да ги виждат, хем да не могат да се докоснат истински до тях и емоцията, която феновете искат да им бъде предадена. Но журналистите трябва да умеят да изпъкват в извънредни, непознати ситуации. И да се борят. Първо - и те да бъдат част от "балона". А, когато е безопасно, дружно със спортистите да го "спукат" и отново да оформят онази неописуема сплав заедно с феновете. Докато дойде този момент, трябва да продължи най-важната борба. Онези хора, на които им е изгодно журналистите да са извън "балона", да не се възползват и да прокарват тази своя цел и в бъдещите времена, в които терминът няма да бъде използван по здравни причини.

Найден Тодоров

Снимка: Владимир Стоянов

Колкото и да е странно за свят на единаци и лични стремежи, спортните журналисти сякаш малко повече осъзнават силата да играят в отбор. В международен аспект гилдията на спортните журналисти е може би най-сплотената. И постоянно по време на изминаващите трудни месеци показват на големите спортни организации, че и по време на пандемията, но и особено след нея, спортният живот няма как да продължи с медии в изолация. С Международната асоциация на спортните журналисти организирахме редица онлайн срещи с ръководители на големи спортни организации, с отговорници за медиите и успоредно с конструктивните дискусии показахме, че ще даваме мощен отпор на всякакви бъдещи опити за ограничаване силата на медиите с оправдания, "научени" по време на пандемията и имащи своя резон в дадено време и място, защото са подчинени на общия приоритет - здравето. В България имахме бързо разбиране на безспорния факт, че спортните журналисти са неизменна част от спорта и като длъжностни лица трябва да бъдат на мястото на събитието от мига, в който и самите събития бяха възобновени.

- Олимпийски игри по време на изолация - какво очаквате от организацията и от самите състезания?
- Знаково събитие - това представляват Олимпийските игри в Токио. Да, ще бъдат меко казано странни игри, петте кръга ще бъдат "балон", самата организация ще бъде с ранга на най-тежкото състезание по време на форума, но говорейки за мощта на спорта, осъзнавайки силата на олимпийското движение, провеждането на игрите ще бъде глобална победа, след която хора по всички кътчета на света биха имали възможност да почувстват, че частица от златен медал е близо до сърцето им. Човечеството има нужда да види знак, че по-доброто утре е възможно, че идва. Че се появява светлинка в мрака, обхванал душите ни дълго време. Запалването на олимпийския огън и разгарянето му по време на откриването на игрите на новия олимпийски стадион в Токио имат силата да бъдат тази светлина.

От деня на отлагането на игрите на 24 март миналата годината Международният олимпийски комитет се захвана с мисия "не ако, а как" да се проведат те през 2021-а. С ясната идея, че ще бъде адски трудно.

Знаем огромната движеща сила на парите и колосалните загуби, които ще претърпят организаторите, което би довело до значими последствия и в спорта на локално ниво - опити за подсигуряване на средства за оцеляване по всякакви начини и даже насърчаване на порочни практики, уж в името на спорта. Не, това не е спортът - онзи, който вдъхновява. Провеждането на Олимпийските игри наистина ще е и светлина в тунела - за атлетите, за спортните организации, за феновете. Защото спортът е способен да докосва емоциите на всеки човек и на всяко поколение.

Организационно предизвикателството е огромно. Япония и Международният олимпийски комитет ще се опитат да създадат огромен "балон" за атлетите и делегациите от целия свят. Но ако тестовете за отделните федерации и значими международни състезания бяха сравнително по-лесни за случване, тъй като включваха един точно определен спорт, сега целта е да се подсигури максимално сигурна среда за всички. Но ако някоя държава е в състояние да организира такъв олимпийски "балон", вярвам, че това е точно Япония.

Ясно е, че Олимпийските игри в Токио ще се проведат без чуждестранни фенове. Очаква се и финалното решение за присъствието на японската публика. Няма да ги има олимпийските фиести, няма да го има познатото за най-големия спортен форум социализиране и събиране на хора с различни знамена върху рамената си. Но все пак остава най-важното - Олимпийските игри ще ги има, колкото и тежки да са рестрикциите за всички.

За журналистите има специален наръчник от над 50 страници. Според правилата към момента, за да тръгнеш към Япония, трябва да имаш негативни резултати от два PCR теста, направени в различни дни до 96 часа преди пътуването. В първите 3 дни след пристигането се правят задължително допълнителни тестове, след тях продължава периодично тестване - спрямо ролята и евентуалния контакт с атлети. На 14-ия ден от пристигането задължително има нов тест. Още с влизането в Япония трябва да се активира и специална мобилна апликация, която следи и здравния ти статус, и движението ти, и контактите ти с потенциални или доказано заразени. Преди това трябва да изготвиш и детайлен план за първите 14 дни от престоя си със заявки за всяко едно състезание, което планираш да посетиш, без да знаеш предварително дали по това време там или на друго място ще има надпревара от много по-голямо значение за теб, нацията и аудиторията ти. В първите две седмици е забранено използването на публичен транспорт. Можеш да се храниш на строго определени места. Забранено е да ходиш в публични ресторанти, туристически дестинации. Сега вече задължителното следене на температурата и носенето на маски ви се струват лесно условие, нали?

Но вече засегнахме темата за желанието на журналиста да работи в извънредни ситуации и за нуждата да бъда на мястото на събитието.

- Ще намерят ли българи място сред медалистите според Вас?
- Да. Друг отговор не ме устройва, каквото и да се говори за моментното ни състояние и тоталното отдръпване от големите сили по време на Олимпийски игри. Винаги съм предпочитал позитивизма, поощряването на добрите примери - да бъдат търсени, показвани. С пълна доза реализъм и адекватност, разбира се. Но акцентът да е върху позитивното. Делегацията ни няма да бъде никак голяма. Всъщност сме пред угрозата да е най-малката в историята ни. В момента квоти имат около 30 наши спортисти. В Рио бяхме с 51 спортисти. Най-малко българи досега е имало в Мелбърн през 1956 г. - 43-ма. Това само по себе си е сериозна тема за анализ и замисляне. Но спрямо въпроса - това не отменя надеждите и вярата.

Всички в България очакваме медал от "диамантените" момичета от ансамбъла по художествена гимнастика. Свидетели сме на своеобразна революция със съчетанията им от треньора Весела Димитрова и космически оценки - след поставения световен рекорд по най-висока оценка от падането на ограниченията, българките продължават да се надпреварват и с другите, но и със себе си, надграждайки още и още. При здраве, пълна концентрация и намигване от звездите (даже и без намигване от съдиите), възможностите на ансамбъла ни са не просто за медал, а за най-ценния. Боряна Калейн също е способна да е сред най-добрите индивидуално. Който и от българските борци, спечелили квоти, да излезе на олимпийския тепих, той винаги е потенциален медалист. Неслучайно в борбата имаме 69 медала и 16 олимпийски титли през годините. Във вдигането на тежести ще имаме само двама представители, но след мрачните времена за втория ни най-успешен спорт на олимпийско равнище пак се надигат надежди за времена, в които казаното за борците ни отново ще важи и за тежкоатлетите ни - който и българин да излезе на олимпийските игри, има реален шанс за медал. В бокса надеждите са свързани с Даниел Асенов, като още няколко българи все още имат шанс да извървят пътя до Токио.

Олимпийските игри сътворяват и истории, често напоени с много по-силни емоции и от онези за златото, среброто и бронза. Макар че едно не изключва другото. На 49 години Мария Гроздева ще участва на седмите си олимпийски игри! Най-титулуваният ни спортист на олимпийско ниво - с два златни и три бронзови медала, задминава емблематичния Йордан Йовчев, имащ шест олимпийски изяви, като българина с най-много участия на най-големия спортен форум. Историята, започнала преди 29 години в Барселона, която си струва и ще бъда разказвана.

Още две български "точни" момичета - Антоанета Бонева и Мирослав Минчева, са с квоти за Токио. А има ли българин на огневия рубеж, поне в исторически план сме си извоювали правото да има и надежда.

Винаги е по-специално и когато на олимпийската сцена излезе "Царицата" - леката атлетика. И тук групата ни е малобройна, атлетите ни не са сред топфаворитите, но пък отново ще говорим за български момичета, които си заслужават.

16 години след онази ужасяваща контузия в бедрото и 38-сантиметровия пирон в крака, на 37 години - в леката атлетика, и то в спринта, лъчезарната усмивка на българския спорт пак ще е там, където й е мястото - за пети път на олимпийски игри. Нещо, постигано от само още една българска лекоатлетка - Светла Димитрова. Друга приказка за разказване.

В Токио ще скача високо и Мирела Демирева. Пак не я слагат в сметките, но така беше и в Рио. А тогава това лъчезарно българско момиче, символ на интелигентния спортист, грабна сребро. Имаме надежди, че редом до Ивет и Мирела ще е и Габриела Петрова.

За България ще има тръпка и от олимпийския басейн. А българското знаменце до графиките с резултатите има шанс да получи престижна трибуна по целия свят покрай талантливата ни плувна генерация, начело с Антъни Иванов, включваща още Йосиф Миладинов и Калоян Левтеров.

С мечта за медал ще потегли джудистът ни Ивайло Иванов. Своите олимпийски надежди заслужиха и сестрите Габриела и Стефани Стоеви, двукратни европейски шампионки в бадминтона.

Всъщност на олимпийски игри се затвърждават легенди, но и се създават нови. Властва емоцията от спорта в най-чист вид - сълзи от неочакван провал, сълзи от неописуемо щастие. А разликата между двете състояния често е един миг, един сантиметър, един килограм, едно движение.

С Красимир Балъков, който получава от името на спортните журналисти първа страница от вестник "Народен спорт" и паметни архивни публикации от кариерата на емблематичния плеймейкър на българския футбол по случай 50-годишния му юбилей.

Снимка: Lap.bg

- Председател сте на Българската асоциация на спортните журналисти и наистина изглеждате отбор с колегите си. Как сплотявате гилдията, която извън това сякаш изглежда разединена?
- В свят на единаци и преобладаващи лични интереси винаги е добре да имаш отбор. Няма нужда да се заблуждаваме, че цари някакво пълно обединение, това е и невъзможно. Но пък, ако имаш кауза, трябва да се стремиш и към възможното, и към невъзможното. А спортната журналистика е повече от професия. Тя е и любов, и кауза на живота.

Може би защото сме близо до спорта и оценяваме отборната игра, може би защото просто сме друга порода хора, но е факт, че на фона на цялото спортните журналисти изглеждаме по-сплотени. Но това са "особености", за които не е редно да си приписваме заслуги с днешна дата. Първо, спортните журналисти винаги са активни - на тях може да се разчита не само за стандартните случки от всекидневието, винаги са в готовност да покриват и извънредни ситуации, да са на горещи точки без страх. Спортният журналист е като войник - винаги може да разчиташ на него в битки.

Заговаряйки за обособяването като гилдия, трябва да споменем, че още през 1924 г. по време на Олимпийските игри в Париж българин е сред съучредителите на Международната асоциация на спортната преса. Тогава на боксовия ринг в Парижкия спортен клуб се създава международната ни асоциация. От 1991 г. е създадена и Българската асоциация на спортните журналисти, начело на която са достойни имена - Владимир Петков, Александър Бойнов и Ефрем Ефремов. През 2015 г. почувствах, че е дошло времето да поема и своята отговорност към любовта си - спортната журналистика. И заедно с колеги и приятели, с които ни е събрал професионалният живот, се захванахме с мисия за модернизиране и своеобразно възраждане на БАСЖ като активна част от спортния и обществения живот в България.

В злободневни времена имаме шанс да се защитаваме като отбор и да атакуваме като отбор.

- От какво се защитавате и кого атакувате?
- Водим различни битки - започнали от уважението към професията, от задължително подобряване на условията за колегите по стадиони и зали, от прецизирането на гласуването в най-престижните традиционни спортни анкети в България... Има почти всекидневни дребни казуси, често свързани с елементарното - да не ни се пречи да си вършим работата. Има и много по-големи битки, понякога свързани със същия проблем. Като преди битката за световната титла по бокс между Антъни Джошуа и Кубрат Пулев през декември 2020 г. - като част от ненужните номера промоутърите решиха да не пуснат български журналисти на арената на "Уембли" в Лондон. Това вече не беше дребен, а грозен проблем. И можеше да бъде решен само отборно. Изключителни благодарности към Влади Лазарова, която тогава поведе отбора ни в ожесточената битка и трудно си позволяваше дори да затвори очи и да поспи през няколкото денонощия, в които мачът преди мача се развиваше. Но това бе мач за България и за журналистиката, който трябваше да бъде спечелен на всяка цена. И беше спечелен. И с финала в деня преди мача, когато Кубрат обяви на промоутърите: "Няма български медии - няма мач".

Имам и любим пример за обединение във времената, в които пандемията ни принуди да сме отдалечени един от друг. Със старта на изолацията, която онлайн пространството бе затрупано от всякакви шантави предизвикателства като лек срещу скуката, Българската асоциация на спортните журналисти направи предизвикателство за мозъка. Предизвикателство, с което да осигурим приятно време за четене за всички и да не спираме да показваме величието на спорта, дори във времена, в които феноменът бе под карантина. Дори когато няма събития и истории, дълг на журналистите е да ги създаваме. А всеки от нас пази и неразказани истории. Обикновено ние сме хората "на метър от събитието", че и по-близо. Обади ми се друг колега и добър приятел - Петър Хераков. Беше видял, че големи имена в професията в Англия разказват техни лични любими футболни истории. Можеше ли да направим нещо по-всеобхватно и по-мащабно в България? Нали помните - има ли желание, има и начин. Е, така се роди "Моят любим спортен момент". Всеки ден публикувахме поне по една история от спортен журналист. Когато спортът спря, давахме от събраните си емоции на аудиторията си, на онези, за които е спортът - феновете. Вдъхновяващи, свръхеомоционални, любопитни, смешни истории. Истории за уважение. Истории за величието на спорта. Включиха се над 80 спортни журналисти. Запалиха се и спортисти, и фенове. И самото реализиране на "Моя любим спортен момент" се превърна в мой любим момент като спортен журналист. Ето как от една хубава идея се роди доказателство, че нищо не може да ни спре да сме един отбор, дори да сме изолирани в различни "съблекални".

- Вие сте част от журито на конкурса на Dir.bg за добра журналистика Web Report. Как да познаем добрата журналистика в морето от информация?
- Търсиш ли я, отворил ли си си очите и всички сетива за нея, добрата журналистика те намира. Да, често е затрупана от лавините с пропаганда, фалшиви новини, гръмки сензации и заглавия, "принуждаващи" да отвориш линка, който те удря в челото по десетки, че и повече пъти на ден във всекидневието ни на хора, живеещи в социалните медии. Но и в живота ни, и в отношението към медийните потоци не е лошо да изградим у себе си качество като на биологичната мембрана - избирателна пропускливост. В огромен процент от случаите още от крещящите заглавия става ясно кое е нищо повече от сензационна "журналистика", опит за пропаганда или нищо повече от "събирач на кликове" в интернет пространството. Та първо трябва да изградим имунитет срещу този род публикации, да започнем да ги пропускаме, за да ни остава време за избиране и среща с качествените материали. Гаранция за качество може да бъде доказано име, може да бъде медия, на която вече си сигурен, че вярваш. Но не е и задължително. Като във всяка сфера, винаги има професионалисти, винаги има идеалисти, има аналитични умове, има интелигентни и търсещи хора, има добри хора, които са призвани да създават добър продукт. Защото са отговорни, защото мислят, защото уважават, защото търсят, защото се учат, защото споделят наученото, защото осъзнават силата на своето дело. И защото ги води стремежът да бъдат от полза.

А какво точно е добра журналистика? Всеки има своите примери и своята лична трактовка. И не бих ограничил ничие разбиране. Но за мен добрата журналистика е етична, аналитична, обосновано критична, свободна, креативна, адекватна, достоверна, изчерпателно информативна, гъделичкаща ума, развлекателна, въздействаща - полезна на хората.

Това са и основна част от критериите, които ще играят основна роля при отличаването на най-добрите в категория "Спорт" на конкурса на Dir.bg за добра журналистика Web Report. Е, вие сте от търсещите. Неусетно "вие" става "ние". И започваме да я откриваме все по-често и все по-лесно. Нека я поощряваме.

Следващият път преди да отворите "новина" с дума в стил "шок" на челно място в заглавието, пропуснете я и потърсете нещо, което наистина би ви докоснало, обогатило или впечатлило. Дайте своя "лайк", споделяйте доброто.

- Разкажете ни за вашето начало в журналистиката?
- "Това е за теб". Каза ми го колежка от Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет, сочейки семпла обява на информационното табло, че спортно радио обявява конкурс. Бях в първи курс, но един семестър беше достатъчен и приятелите и колегите ми да знаят добре какво искам, накъде съм тръгнал. И, че го искам сега. И завинаги. "Да, за мен е", отговорих аз и вече вървях към Националния стадион "Васил Левски", където щеше да е и конкурсът, емблематичният дом на радио "Спорт"...

През 2019 г. към небето отлетя един от най-колоритните гласове в българския радиоефир. Той създаваше цветно радио - палитра от спорт и музика, оживяващи в картина... Осъзнах, че неслучайно има само една буква разлика между Радко и Радио. Във времето, в което директорът Радослав Янкулов се превръщаше за мен в приятеля Радко, се убедих, че човекът Радко е и Човекът Радио... Та тогава се върнах подробно в спомените си към своето начало. Защото зад всяко начало се крият много пъти "благодаря". Е, това бе сред най-емоционалните моменти, в които пръстите ми пишеха сами, подвластни на чувствата. Не да кажат "край" и "сбогом", а да благодарят за началото.

Връщам се към 2001 г., вече бях на стадион "Васил Левски".

...Чух познат глас, излизащ изпод все още непознат за мен мустак. Макар и страшно притеснен, сякаш си позволих човекът срещу мен да ми стане симпатичен от раз. Е, докато не чух: "Конкурсът за спортни журналисти беше вчера, днес е конкурсът за рекламни агенти." Едва ли е смятал, че някога ще срещне отново този хлапак. Едва ли е имал време дори да се замисли по темата, ангажиран с далеч по-важните задачи по предстоящото изграждане на първото спортно радио в българския ефир...

Помня следващата ни среща на терасата на националния стадион. Когато ме видя отново, май се изненада: "Господин Янкулов, явих се на конкурса за рекламни агенти и ме взеха. Но искам да съм спортен журналист и нищо друго! Ако след три месеца не съм ви убедил, че ставам, си тръгвам."

Тънка усмивка се прокрадна под вече познатия ми мустак. Сякаш казваше 2 в 1: "Нямаш шанс, моето момче" и "Хъсът на този млад дихател ми харесва." Потупа ме по рамото. "Ще видим!"

Не беше "не". Не исках повече. Работех за каквото са ме взели. Учех за каквото исках. Висях до тъмно в стаичката с готините тонрежисьори. Една врата ме делеше от студиото. И един човек. Не човек, а директор! Но скоро щях да разбера - той не е просто директор, а човек с усет. Даващ шанс.

Не беше минало много. Заради работата си с шефа на рекламата получих изненадващо предложение, каквото не бях и сънувал. Но в рекламен отдел. В банка. Не - не сънувах това, мечтаех за друго. А и усещах, че онова "Ще видим" съвсем не значи "Нямаш шанс".

Не казах защо точно тогава, но почувствах, че в онзи ден трябва да знам. Хубавото на кабинета на Радко беше, че е близо - точно срещу стаята на рекламата, а най-хубавото - че вратата му винаги беше отворена за всеки. Попитах го може ли от утре да съм изцяло в спортната редакция, а като изтекат трите месеца, да ми каже дали ставам, или да ставам и да си заминавам. Пак видях онази усмивка под мустак: "Може".

Броях. Минаха три месеца. И един ден, втори ден, трети... Събрах кураж, че може да говорим за последно, и отидох при него. "Господин Янкулов, да попитам - решихте ли дали ще ме вземете на работа като журналист, или да си ходя?"

Не съм сигурен, че имаше план и нужда да назначава друг. Ако можех да продължа да работя като ентусиаст, щеше да е добре дошло. Но в онзи случай не ставаше дума дали ще натежи на бюджета, защото нямаше - не ставаше въпрос за пари, а за признание, че ставам. А и всъщност вече усещах, че ставам. Заради шанса, който ми беше дал. Така, както усещах, че май и той ме харесва - уменията, старанието, упоритостта. Ако това беше така, значи наистина ставах... Или поне се надявах.

"И ако си тръгнеш, какво ще правиш от утре", попита ме той. "Ще се боря, докато не започна работа като спортен журналист", казах, макар да не знаех как, кога, накъде. После чух: "Добре, тръгвай..." И изтръпнах. "...А утре ела пак. Може вече да си се преборил."

Преди да ми съобщи, че ще ме назначи, ми каза още нещо: "Нали знаеш какво е работното време на спортния журналист? Работната седмица започва в събота и свършва другата събота!" Това беше началото.

А нали знаете за чара и намесата на съдбата, когато решиш да си предопределяш пътя, казвайки "никога"? Е, докато учех "Журналистика" и преминах в профил "Телевизия", казах пред приятели: "Никога няма да работя във вестник." Никога ли? През август 2005 г. станах част от прекрасния екип, започнал да списва вестник "Тема Спорт", тогава с идеал за качество на световно ниво, аналитичност, че дори и с творчески първи страници всеки ден, изказващи и позиция, предаващи различно събития, но и даващи усещането, че всекидневно имаш пред погледа си не вестник, а списание... В същото време имах възможността да коментирам редица футболни мачове по БНТ, а преди това бях коментатор и на мачове от английската Висша лига по ББТ. През 2008 г. Едуард Папазян ме покани да стана част от спортния отдел на вестник "24 часа". И така и до днес. 20 години като спортен журналист и 13 години в "24 часа".

В "24 часа" открих и хора, които не са просто моето професионално семейство, но някои си станаха като част от реалното ми семейство. Та така от началото с първото ми професионално семейство с вечни приятелства - радио "Спорт", през онова "никога" - имах възможността да работя и в радио, и като телевизионен коментатор, и във вестник, и в неизбежното за развитието на всички и професията уебпространство. Прекрасно е да видиш детайли и чара на всяка една от конкретните сфери. И това помага да стигнеш до извода: "Уважавай работата на другия. Бъди конкурент, но не и враг." Защото няма по-ценно от създадените приятелства, докато се стремиш да се развиваш в професията. И нали си спомняте онова изречение, което е валидно при наличие на желание и леко надскачане на егото: "Нещо не може да ни спре да сме един отбор, макар да сме в различни "съблекални"!"

- Кои са били най-вълнуващите ви моменти на терен?
- Въпросът ми звучи почти изцяло като предизвикателството "Моят любим спортен момент", което направихме с колегите спортни журналисти след старта на пандемията. И отговорът ми би бил същият. Тогава го озаглавих "Наистина ли сър Алекс ще си вземе сандвич преди да си вземе Бербатов?" Това е история за уважението. Описание на чара на професията. Важността да бъдеш на мястото на събитията, че дори да ги чакаш да се случат. Защото едни наглед случайни избори и възможности може да пренаредят целия ти път и да отворят очите ти дотолкова, че да разбереш, че ако искаш и можеш, над теб е само небето.

Найден Тодоров и Иван Боянов на церемонията за AIPS Sport Media Awards 2019

Снимка: Личен архив

- Има ли млада гвардия спортни журналисти според вас, които да дадат надежда за добрата журналистика?
- Има. И оправдания от сорта на "времената са сложни", "не ми се даде възможност", "вече не е достатъчно престижно", "не е достатъчно добре платено" са нищо повече от начин за отсяване на тези които искат и могат от останалите. А можещи спортни журналисти в България продължават да се раждат, преборват, развиват и утвърждават. Макар понятието "млад" винаги да е относително и въпрос на тълкуване. За мен да си млад не изключва да си сред най-добрите. А трупането на опит и ученето от примерите около теб са си процес за цял живот.

Когато говоря за доказателства, обичам да има и отправна точка. За такава ще използвам престижните световни награди на Международната асоциация на спортните журналисти - AIPS Sport Media Awards, за които в миналогодишното издание имаше 1871 номинации от 129 страни. Сред целите ми като председател на Българската асоциация на спортните журналисти е и да мотивирам колегите да показваме труда си, защото имаме попадения и кадри на световно ниво. А доброто трябва да се показва. В световните награди има и категория за "млади репортери" в различните сфери на медиите. От AIPS е приета граница за младите репортери до 30 години.

Един от най-добрите спортни журналисти, без да е ограничен само в рамката "млад", вече е част от вашия екип в Dir.bg - Иван Боянов. С изключителната си работа в bTV и с израстването си в световни институции, развиващи спортната журналистика, като МОК, той е сред доказателствата за професионализъм и извор на добра журналистика. Той е и сред доказателствата колко полезни за програмите за млади репортери, развивани и от Международния олимпийски комитет, и от Международната асоциация на спортните журналисти - шанс да се учиш от най-добрите и да станеш един от тях. На наградите на AIPS през 2019 г. Иван Боянов стана трети в света в категория Broadcasting сред младите журналисти. Флорина Иванова - друг светъл лъч, изгрял в последните години в родната спортна журналистика, стана четвърта в света при младите репортери за същата година.

На наградите за 2020 г. Борислав Орлинов, който работеше в "Канал 3", а вече е част от екипа на "Нова телевизия", бе класиран от експертното международно жури четвърти в света и първи в Европа в категория Broadcasting сред младите. Бих отличил още едно момче, което учи в Англия, но се завърна в България, за да преследва мечтата си да бъде добър спортен журналист - Себастиан Чарлз. С поредица от ексклузивни интервюта и материали за вестник "Меридиан мач", с натрупване на опит и нови интересни продукции в БНТ и той заслужено стана част от екипа на bTV, където ще трябва да доказва очакванията и да продължава развитието си всекидневно.

Имам възможност да следя развитието и на перспективни колеги в други редакции - в сайтове, телевизии, радиа, вестници, в подкасти и блогове. Имал съм възможност да проследя и пряко израстването на млади колеги, започващи пътя си чрез стаж в нашата редакция. И да - заложбите ги има. Да - надежда за добра журналистика има. Само да не се оставят по течението на посредствеността и лесния път на най-големите врагове на професионализма - така наречените "копи-пейстъри" или "държачи на микрофони".Мислете, учете се, за да се учат след време и от вас. И нека заедно и с доказателства даваме отговора за надеждата за добрата журналистика - има я!

Интервю на Гергана Костова

Крайният срок за участие в Web Report e 17 май, понеделник (включително)! Цялата информация за конкурса за добра журналистика на Dir.bg и как да кандидаствате с авторския си материал можете да намерита на сайта webreport.bg или на Facebook страницата на конкурса Web Report 2021.

Web Report е конкурс за важните теми, които вълнуват обществото и авторите, които продължават да спазват професионалните стандарти в бурно развиващата се информационна среда.

Водещи имена в българските медии ще четат и гледат, рецензират и оценяват авторските материали: Владимир Жеглов (Основател на Dir.bg и почетен председател на журито), Антон Хекимян (Директор "Новини, актуални предавания и спорт", bTV), Евгения Атанасова (Журналист и продуцент, БНТ), Анна Заркова (Журналист и писател, член на УС на СБЖ), Ива Дойчинова (Директор на Радио "София", БНР), Методи Владимиров (Водещ и продуцент, NOVA), Ваня Николова (Журналист, сценарист), Владимир Йончев (Гл. редактор, OFFNews.bg), Елица Николова (Гл. редактор, списание "Мениджър"), Галина Александрова (Гл. редактор, 3e-news.net), Найден Тодоров (Председател на Асоциацията на спортните журналисти в България), Евгени Димитров (Основател на агенция "Булфото"), Илияна Захариева (Директор "Корпоративни комуникации", А1).

Генерални партньори на конкурса са A1 и Dundee Precious Metals.

Партньори на конкурса са Hendrick's, Black Sea Gold, TBI Bank и Балдаран.

Web Report се провежда с официалната подкрепа на Съюза на българските журналисти.

Медийни партньори на конкурса са БНТ, БНР, БТА, bTV Media Group, NOVA, списание "Мениджър", телевизия ММ и агенция "Булфото".

ИЗБРАНО