17:41 | 21.12.24

17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

От Хасково до "Уест Пойнт" - Любослав Кармиджанов разказва пред Dir.bg

Стараех се да представям България в най-добрата възможна светлина, казва 27-годишният Любослав

Снимка: Facebook

От Хасково до "Уест Пойнт" - Любослав Кармиджанов разказва пред Dir.bg

Стараех се да представям България в най-добрата възможна светлина, казва 27-годишният Любослав

13:01 | 16 март 2019 | Автор : Надежда Христова 179 23474 Снимка: Facebook

Любослав Кармиджанов е роден в Хасково през 1992 г. През 2011 г. завършва Природоматематическата гимназия в родния си град, а след това кандидатства в НВУ "Васил Левски" във Велико Търново и е един от първите в списъка на приетите. По време на първата година на обучение кандидатства за една от най-престижните военни академии в света - "Уест Пойнт" в САЩ. Приет е и през 2016 г. получава своята диплома.

Пред Dir.bg Любослав Кармиджанов разказа за това дълъг ли е пътят от Хасково до Уест Пойнт, как се става курсант в академията, където са учили двама американски президенти, за отговорностите, призванието, гордостта и разочарованието.

- На 16 март се навършват 217 години от основаването на "Уест Пойнт". Ти си един от малцината българи, които не само са приети, но и завършват тази престижна военна академия. Ще ни разкажеш ли как стигна до там?

През есента на 2011 г., когато бях курсант първа година в НВУ "Васил Левски", за пръв път чух за "Уест Пойнт" на един обеден развод (строяване), когато обявиха, че курсанти, отговарящи на определени изисквания, имат право да кандидастват там. Да си призная, до тогава не знаех дори за съществуването на академията.

Но все пак обявата ме заинтригува и имах няколко дни преди да дам окончателния си отговор, за да проуча повече за мястото, историята и потенциалните последствия от моя избор в случай, че ме приемат. Освен малкото време за вземане на решение, изборът беше труден, тъй като кандидатсването изискваше не малко лични разходи и време, които трябваше да заделя в следващите 5-6 месеца (горе-долу толкова отнема целият процес по кандидатстване). Макар и смятайки шансовете си за минимални, тъй като щях да се състезавам с кандидати от още 156 държави за само 16 места, все пак реших да се пробвам.

От 90 първокурсници само четирима покривахме минималните изисквания (като минимален бал, години, здравословно състояние и т.н.) и имахме желание да се пробваме. Двама от тях се отказаха още първата седмица, когато разбраха за разходите. Другото момче отпадна, тъй като му изгубиха резултатите на SAT изпита (приемен изпит за колежи и университети в САЩ - бел.ред). В крайна сметка накрая останах само аз, който е покрил всички изисквания, изпити и интервюта. А те никак не бяха малко - тест входно ниво английски език; тест TOEFL за чуждестранни курсанти; тест SAT, който е еднакъв и за американските студенти и включва високо ниво на английски език и математика (нещо като тяхната матура); физически тест; обстойни медицнски прегледи; интервю с военния аташе на САЩ; кандидастване и изготвяне на учебна виза за САЩ и може би още няколко документа, които съм забравил вече.

Когато покрих всички тези изисквания, имаше период от около един-два месеца, в който чаках да излязат резултатите от класирането. И така в края на април 2012 г. получих красива покана с кожени корици да уча в Уест Пойнт. Трябваше да дам отговор в рамките на една седмица.

Въпреки, че това представляваше огромна стъпка и промяна в живота, опцията да се откажа точно в този момент не беше налична. Бях хвърлил толкова труд, а и за прекараното време в НВУ осъзнах, че не използвам пълния си потенциал, където съм. Затова без много да се замислям и без излишни колебания приех предизвикателството.

Бях първият българин от 5 години насам, който е приет да учи в "Уест Пойнт". Оттогава има още двама - единият завърши през 2018 г., а другият, надявам се, ще завърши през 2021 г.

Любослав на завършването си с брат си

Снимка: Личен архив

- Трудно ли се влиза в "Уест Пойнт"?

Както казах, изпитите и изискванията са много, но индивидуално всяко едно от тях е напълно по силите на един средностатистически студент в България. Просто се изисква решителност и мотивация. При мен помогна фактът, че съм завършил математическа гимназия и че имах добри познания по английски език. А и все пак като чуждестранен кандидат, не се състезаваш с американци, а с други интернационални кандидати. Тяхното ниво на английски в доста от случаите е по-лошо от това на младите българи. В крайна сметка дадох всичко от себе си, за да покажа максимума на моите знания и умения, а какъв ще е резултатът, нямах никаква идея. Бях готов и за двата случая.

- Само ти ли беше курсант от България и отговорността, че представляваш България по-тежка ли бе?

В началото, да. Две години бях единственият българин там. През 2014 г. дойде едно момче, което не познавах лично. В крайна сметка се паднахме в една рота (има общо 32 роти в академията, всяка с по около 150 души) и станахме добри приятели. В момента той е все още лейтенант и преминава допълнително обучение и курсове след завършването си през 2018 г.

В началото отговорността наистина се усещаше. Все пак за повечето американци аз бях първият българин, когото виждат и трябваше да оставя добро впечатление. Това наистина ме караше да давам всичко от себе си, както при екстремни физически натоварвания, така и в академичния процес. Стараех се да представям България в най-добрата възможна светлина. Но може би към края на първата ми година в академията, това чувство взе да намалява по естествен начин. С подобряването на говоримия ми английски, оценките и разбирането на американската култура, аз постепенно се почувствах като един от тях и спрях да мисля постоянно, че представлявам България. Тази отговорност е изморителна в дълготраен план. А и от американска страна правят всичко възможно да се почустваш в един екип с американските курсанти - учиш абсолютно същото като всички останали, критериите за оценка са еднакви, имаш съшите права, привилегии, но и задължения и т.н.

Любослав Кармиджанов като командир на рота в "Уест Пойнт"

Снимка: Личен архив

- Кое бе най-трудното при обучението в "Уест Пойнт"?

Определно най-голямото ми предизвикателство беше предмет, наречен "Плуване с оцеляване". Нямах много опит в плуването освен за забавление, няколко пъти годишно на басейн или на море. В Америка обаче абсолютно всяко училище, било то основно, средно или колеж, има басейн. От малки повечето деца се учат да плуват и докато пораснат, водата се превръща във втора среда за тях. Поради това, очакваното ниво на плуване се оказа доста високо и аз си нямах идея какво ме чака. Проблемът беше, че този предмет по физическо образование беше задължителен, за да завърши успешно един курсант.

Мой съвипускник от Афганистан, който беше много дребничък и нямаше никакъв опит с плуването, в последствие беше изключен поради слаб успех именно в плуването. Въпреки това, все пак имат установени входящи курсове за начинаещи, които наричаха с чувство за хумор "Плуване за камъни". Там те подготвят предварително за "Плуване с оцеляване". Аз някакси (може би чрез силата на мотивацията) успях да прескоча този курс, постигайки тестово време някъде малко над долната граница.

Самият предмет беше с продължителност половин семестър и се състоеше от серия от изпити с оценка. Изпитите се състояха както в нормално плуване за време и разстояния, така и в плуване с бойна униформа и екипировка, изпълнявайки серия от упражнения под и над вода, като добавят външни фактори като големи вълни, дъжд, тъмнина, крясъци и стрелби. Истински мразех този предмет и единствената ми мотивация беше да изкарам поне тройка, за да не повтарям. В крайна сметка приключих курса с четворка.

Освен първите 45 дни на начална военна подготовка (през които си в пълна изолация, без телефони и посещения и е труден за почти всички), се сещам за още едно по-трудно нещо, което ме тормозеше през целия ми престой. Това беше писането на големи есета по английски и доклади по история, психология, социология и някои военни науки. Най-вече в началото. Отнемаше ми изключително много време да намеря точните думи на английски език, да изпипам граматиката и пунктуацията. Дотолкова, че първото ми есе по английски език и литература от две страници ми отне близо 8 часа. След това уменията ми по писмен английски език се подобриха значително, но и големината и сложността на докладите и есетата скочи многократно. Стана ми навик да отлагам доклада за нощта преди крайния срок, когато сядам и за 8-10 часа написвам целия доклад. Макар и да звучи парадоксално, тази техника сработи в по-голямата си част и дори често изкарвах петици и шестици по този начин. Явно работя по-добре под напрежение и предпочитах една мъчителна нощ, отколкото да се тревожа седмици наред без да имам много напредък.

Рекордът ми беше на курсовата ми работа по "Международни отношения" за началото на Първата световна война, която трябваше да бъде от порядъка на 24 страници. Тогава единствено бях изчел зададената книга, отбелязвайки потенциални цитати в нея и имах груба чернова от една страница, когато седнах нощта преди крайния срок и в продължение на 12 часа писах без да спра. Дори не си спомням да съм ставал да отида до тоалетната. В крайна сметка, трябваше дори да бягам, за да предам доклада десетина минути преди крайния час (правилото там беше ако доклада закъснее дори с 1 минута, оценката пада автоматично с цяла единица). Доколкото си спомням получих петица като крайна оценка.

Други не толкова трудни неща бяха например свикването с американската култура като храна и маниери, както и мащабът на всичко. Комичен пример имам от времето на началната военна подготвка. Тогава командирът ми на отделение (третокурсничка) ме обвини в неподчинение, тъй като си клатех главата по обратния на общоприетия начин при всяка една нейна заповед. Храната в началото ми се стори много изкуствена (особено в столовата) и без никакъв вкус. Но след като опитах храната навън, осъзнах, че донякъде е поради факта, че в столовата готвят за 4400 души. Като цяло културата на младите курсанти не се различаваше много от това, на което бях свикнал.

- Какъв е режимът на курсантите?

Главно, режимът на курсантите зависи от годината им на обучение. Например първа година (т. нар. плебеи или новобранци) нямат право да излизат извън района на академията (освен 1-2 пъти за семестър и по време на ваканции), нямат право да говорят помежду си в открити пространства и коридори (без академични сгради и личните им стаи), имат куп задължения, свързани с боклука и прането на горнокурсниците и куп други по-малки правила (например задължително се върви с рамо до стената на коридора и ръцете са в юмруци по всяко едно време извън стаята и академичните сгради; задължително излизат навсякаде по униформа).

Любослав с други курсанти след коледната вечеря

Снимка: Личен архив

След първата година постепенно привилегиите се увеличават, но също така и задълженията. Втора година курсанти (Yuks) имат право да говорят свободно и да се движат както и където си искат в академията. Имат право на 3-4 пропуска от академията (т.е. да напуснат областта на "Уест Пойнт" за уикенда) и имат право на свободно облекло (т. нар. Cadet casual), което не е точно цивилни дрехи, ами определен вид дрехи със строги правила (тениската трябва да има яка и логото на академията, може да е черна, бяла или сива, панталонът трябва да е каки и с колан и точно определени обувки). Втора година курсанти са командири на един или двама "плебеи" - оттам и по-голямата отговорност. Те имат грижата да помагат с каквото могат, дали ще е отговарянето на всякакви въпрости или да покаже на новобранците как да се справят прането. Така наречените командири на отряди, отговарят и за чистотата в стаите на техните подчинени, тяхната дисциплина, академичен успех и физическа подготовка.

Трета година курсанти имат повече привилегии, но и повече отговорности. Както "плебеите", третокурсниците се наричат "крави" (Cows ). Наименованието идва от случай в миналото, когато началникът на академията е възкликнал как всички се прибират у дома "като крави след паша" след пролетната ваканция. Тогава естествено режимът е бил много по-строг и на курсантите им е било разрешено да напуснат за първи път района на академията през пролетната ваканция на третата им година. В момента, те имат право да носят цивилни дрехи в определени случай, по-голям брой пропуски и могат да консумират алкохол в района на Академията (в специален бар, обслужващ основно курсанти). Третокурсниците обикновенно са командири на отделение, а някои от тях дори заместник-командири на взводове. Това означава, че отговарят за между 10 и 30 курсанти.

Четвъртокурсниците или випускът (т.нар. First Class Cadets или Firsties) аналогично имат най-много привилегии, но и най-големи отговорности. Те имат неограничен брой пропуски, право на цивилни дрехи след работно време и в столовата за вечеря и също така посещение и консумация на алкохол в курсантския бар. Четвъртокурсниците заемат най-високите командирски постове в академията - от командир на взвод до командир на бригада. Командирът на бригада е със специален статут и се избира с конкурс от началниците (генерали и други офицери) на академията, тъй като представлява и отговаря за всичките 4400 курсанти. Много често се налага да се занимава с куп извънкласни дейности, като да изнася речи или да дава интервюта пред медиите. Аз лично съм заемал най-висок пост от командир на рота и оговарях за около 150 нови курсанти през време на тяхната начална подготовка. Беше изключително преживяване, макар и изпълнено с много стрес и премеждия.

- Какво се случи, след като завърши "Уест Пойнт"?

Според допълнителното споразумение към договора ми за военна служба, аз бях длъжен да се върна в България и да служа като офицер за минимум 10 години. Завърших на 21 май 2016 г. и след четири дни вече бях в Министерството на отбраната в София. Усетих видима изненада от това, че ме виждат, сякаш бяха забравили, че са изпратили човек да учи в "Уест Пойнт". Имаше пълно недоумение какво да правят с мен, обсъждане и тълкуване на различните заповеди, правилници и закони на Въоръжените сили. Целият този процес отне около месец и половина, в което време бях на практика "във въздуха," т.е. не знаех дали съм със статут на офицер, сержант, цивилен служител.

Курсант Кармиджанов получава дипломата си от "Уест Пойнт"

Снимка: Личен архив

В крайна сметка ме произведоха в първо офицерско звание "Лейтенант" със задна дата и взеха единодушно решение да ме назначат на длъжност "Командир на взвод" в НВУ "Васил Левски". Аз лично имах съвсем друга представа на каква длъжност и в кое място бих искал да служа. Някъде, където бих използвал в пълен обем знанията и уменията, придобити в академията. Но заповедта беше факт и аз бях длъжен да се подчиня. Въпреки, че не исках точно това, го приех позитивно като добър старт в офицерската ми кариера, за да мога да си припомня българските порядки, устави и т.н., работейки с младите курсанти. От друга страна, основният аргумент на МО беше, че завършвайки в САЩ аз на практика нямах военна специализация (напр. "Разузнаване", какъвто бях в 1-ви курс) и служейки в НВУ щях да имам възможност да си "доуча", т.е. да си приравня американското военно образование към българското. Звучеше много по-добре на теория отколото се оказа на практика.

Пръстенът и логото на випуск 2016

Снимка: Личен архив

Първоначално имах проблеми от американска страна, тъй като ми липсваха необходими документи за легализация на дипломата ми в България (апостили, печати и т.н.). Целият процес с координация, плащане на такси и доставка на дипломата ми отне около година. След това целият процес по превод и легализация отне около четири месеца. Веднага чрез официално изготвен рапорт представих така легализираната диплома с приложението, което показваше какви предмети, оценки и кредити бях покрил в САЩ. След като мина известно време, в което се смени председателят на академичния съвет (около 2 месеца), ми съобщиха от деканата, че няма как да ме зачислят в индивидуален план на обучение в съкратен срок, тъй като няма как (или кой?) да изготви такъв.

След чудене и маене ме зачислиха по вече съществуващ 5-годишен план в специалност "Военни КИС", специализация "Компютърни системи и технологии" във факултета в Шумен. Този избор беше направен, защото тази специализация беше най-близка до придобитата ми в САЩ гражданска специалност "Компютърни науки". По този въпрос се съгласихме единодушно, тъй като признавайки ми част от предметите, които съм учил там, аз щях да положа по-малко изпити и съответно да завърша не за пет, дори не за три, ами ако се напрегна, за по-малко от година.

С вицепрезидента на САЩ Джо Байдън

Снимка: Личен архив

Отново звучеше много по-добре на теория, отколкото на практика. Когато направих грубо сметките по плана, по който бях зачислен, в най-добрия случай (ако ми признаят абсолютно всички граждански предмети) аз трябваше да положа близо 60 изпита, от които повечето в Шумен. Да, но през цялото това време си изпълнявах пълните задължения като командир на взвод на 150 първокурсници. Тогава осъзнах, че завършването ми успешно в рамкита на 12-18 месеца граничи с невъзможното. По закон, за да се преместя и да заема друга длъжност, аз трябва да имам военна специализация, отговаряща на изискванията за тази длъжност. Оказах се в задънена улица и дори официалната ми среща със заместник-министъра на отбраната не успя да промени положението ми. Вариантът да запиша друга специалност го изключих, тъй като това би означавало да уча близо до пълния срок на обучение от 4 години, което обезмисляше напълно ходенето ми в САЩ.

Когато се оказах в тази ситуация, беше вече началото на пролетта на 2018 г. По това време завършваше другият българин в "Уест Пойнт" и разбрах, че веднага ще го изпратят обратно в САЩ на курс за младши офицери, където за около 4 месеца ще придобие военна специализация. Естествено попитах МО дали не мога да придобия военна специализация по същия начин, макар и да бяха минали вече близо 2 години (почти бях старши лейтенант).

След известен диалог и време около средата на лятото ми отговориха окончателно, че има такава възможност, но първият възможен курс за мен би бил през късното лято на 2019 г. отново с продължителност 4 месеца. Това означаваше да работя още една година като командир на взвод, след което да замина отново за САЩ и да се завърна към края на 2019 г. Дори тогава, нямаше как да съм сигурен, че щях да работя където искам и че нямаше да имам бюрократични проблеми в бъдеще. В този момент единствената ми надежда беше един страхотен командир от София, който имаше голямо желание да ме вземе при него, но когато началникът отказа мотивираното му предложение за преместване, аз реших, че приключвам с армията.

- Тоест бюрокрацията победи?

Имах и лични мотиви да напусна. През цялото това време, когато бях в САЩ и във Велико Търново, бях далеч от семейство, приятелка и приятели, които към момента се намират в София. В началото на 2019 г. изникнаха и внезапни здравословни промени с майка ми, което също повлия силно на решението ми.

Ако мога да обобщя, реших да напусна армията, заради цялостното отношение на Министерство на отбраната към факта, че съм възпитаник на Американската военна академия и лабиринтите от бюрокрация, през които трябва да мине някой като мен, за да има някакво развитие и бъдеще във въоръжените сили на Република Българя.

- Намирам те в Лондон. С какво се занимаваш сега?

В края на октовмри 2018 г. официално напуснах армията, като поради неспазване на срока по договора ми за военна служба от 10 години, пропорционално дължа на МО неустойки в размер на няколко десетки хиляди лева. Именно поради това не можех да си позволя да съм безработен и бях си осигурил работа преди окончателно да напусна. Наскоро започнах втората ми работа като "Специалист, координатор информационни технологии" в световна IT/Entertainment компания, която има клон и в България. В момента съм в командировка в Лондон, където е централата за Европа.

Не мога да кажа със сигурност дали репутацията на самата институция или знанията, уменията и качествата, които съм придобил там са ми помогнали повече в процеса на намиране на работата. Със сигурност е комбинация и от двете. Също така, голяма роля играе в индустрията това, че съм завършил с гражданска специалност "Бакалавър по Компютърни науки". Като цяло не беше трудно да си намеря работа извън армията.

- Престижно ли е в днешно време да си военен в България?

С една дума - не. За съжаление малко останаха нещата, с които българският военнослужещ да се гордее освен с великата ни военна история и все още несломимият ни боен дух. Не мисля, че е нужно да навлизам в подробности за нивото на шуробаджанащината, корупцията и бюрокрацията в армията. Тези неща се виждат и с невъоръжено око. Армията не може вечно да се осланя и да черпи от резерви на стара слава. Има нужда от фундаментални реформи, най-вече в начина на мислене на висшия команден състав. Промяната тръгва от лидера към най-отдалечените кътчета на организацията. В момента във въоръжените сили липсва мотивация, липсват единни стандарти и правила, лиспва единна цел, която да създаде чувство за колектив и най-важното липсват хора. Липсват млади, будни хора с чувство за чест, които да внесат нужната промяна, защото светът се промени много в последните 30 години, но хората по високите постове - не са.

- Защо според теб има отлив на желаещи да бъдат военнослужещи?

Липсата на престиж и всичко, което изброих по-горе е едната причина. Бих добавил също така ниското заплащане за отговорности и рискове, които поема един военнослужещ; незаинтересованият команден състав; дългото време прекарано далеч от близки и познати; прекалената натовареност поради липсата на хора (близо 20% некомплектованост от войници и офицери към момента). Всеки рационално-мислещ човек би се замислил дали да се запише/остане в армията при тези обстоятелства.

ИЗБРАНО