Детската пълнота в съвременната ни нормалност

Колко широко сме отворили вратата на болестта?

08:01 | 11 ноември 2022 | Автор : Анелия Николова 48 2433 Снимка: iStock by Getty

От зараждането си, основна цел на медицината е била да съхрани живота при спешни и остри състояния. Познанието все още не е било достатъчно, за да се разбере произхода на скритото физическо страдание. Постепенно, с развитието на медицинската наука и опитността на лекарите във фокуса на внимание започват да попадат хроничните заболявания. Създава се продължителната терапия и се поставя нова цел - удължаването на живота.

Здравето ни

Сравнена преди 2 хилядолетия, днес средната продължителност на живота в развитите страни е увеличена с близо 50 години. Това прави възможно медицината да срещне старостта и да изследва отслабващите с времето функции на редица органи и жлези - бъбреци, сърце, очи, мозък, надбъбрек... Започват да битуват общи термини, като старческа деменция, старческа слепота, а само допреди 40 години захарният диабет тип 2 беше определян като "старчески диабет".

Днес, повече от всякога, медицината се бори с биологията и времето, и говори за качество на живот. Естествено, има още много не извървян път в разбирането на произхода на много патологии, но от генерализирания модел на лечение на болестта, вниманието все повече и все по-често започва да се прехвърля към индивидуалния подход в персонализираната грижа. Част от фокуса на медицинските специалисти отива в посока профилактика и превенция.

Казвам всичко това с ясното съзнание, че модерността, в нейната негативна конотация, подрива еволюционните ни достижения. Да, живеем по-дълго, но се разболяваме по-млади. Болестите се подмладяват. Рак, ревматологични болести, хронични бъбречни заболявания, болести на обмяната и на сърдечносъдовата система вече се срещат във всяка възраст. И парадоксът, с който се сблъсква медицината е, че докато създава условия за дълъг живот, ние, модерните хора, създаваме условия да го съкратим.

Затлъстяването - епидемия на развитите страни

Педиатричните ендокринолози са обезпокоени. Обизететът, или т.нар. затлъстяване, се среща все по-често и в детската възраст. С него редом вървят артериалната хипертония в детска възраст и хормоналните проблеми. Наднорменото тегло създава проблеми в обмяната на веществата, а те влияят върху ендокринната система, фертилитета, сърдечносъдовата система, костите и ставите, както и върху самочувствието, а от там и на психо-емоционалното състояние на детето. Депресиите и самоизолацията в крехката възраст на пубертета са нещо, което лесно може да се маскира със завишено внимание към социалните мрежи и компютърните игри. Десоциализацията на тези деца ги лишава от умения за житейска приспособимост, които не могат да се предадат през опитността и грижата на техните родители. Съветите, в най-добрия случай, само подсилват чувството за изолираност и различност.

Какво обаче правим ние като общество?

На първо място позволяваме децата ни да ядат какво да е. Качеството и менюто в училищните столове е извън контрола на родителя. Някой ще каже, че и едно време е било така. Да, така е, но едно време нямаше продукти, чиято цена и качество варира в пъти. Днес можем да намерим заместител на млечен продукт с доста сходни вкусови качества на някаква цена и в много пъти по-скъпия му истински събрат, който училищните столове естествено няма да предпочетат. Както и много хора, пазарувайки за собствената си кухня.

Друг проблем са училищните лавки и магазинчетата около училище.

В голямото междучасие подрастващите си купуват предимно газирани и енергийни напитки, тестени закуски и шоколадови десерти - нормално за всяко дете, което иска да има контрол върху предпочитанията си. Проблемът е, че по всички критерии на здравословното хранене, всяка пакетирана и тестена храна се сравнява с отрова. В това число спадат глюкозо-фруктозния сироп, соевия лецитин, бялото брашно, палмовото масло, натривия глюконат и бялата захар, които присъстват вече в почти всички пакетирани и обработени храни.

Проблемът физическа активност, или по-скоро липсата на такава.

Да пуснеш детето си само на училище според критериите на съвременния живот е родителска безотговорност. Да седи само в къщи във възрастта до 12 години е дори незаконно. Затова училището ангажира децата до края на работния ден на техните родители, та даже и след това, правейки учебния процес целодневен. В по-голямата възраст пък гимназистите са толкова заети с обширни домашни и проекти, че изкарват още един учебен ден в домовете си.

Натрапва ни се, че е опасно да ги пуснем да ходят сами на училище като ни плашат с пътния трафик. А кой прави този трафик? Ние, естествено, водейки децата си на училище. Елементарната логика показва, че ако нормалният учебен ден започва в 8, а работният - в 9, със сигурност в 7,40 няма да има такова движение по улиците и децата, ако се събират в групи за училище, както някога ние сме правили, щяха да могат да се придвижат и сами, или с по някой родител, който да ги изпрати. Лишавайки ги от естествената сутрешна гимнастика, ние ги изсипваме пред вратата на школото и те все още полуспящи започват учебен процес. Стресът от изпитване и концентрацията в новия учебен материал напряга и изтощава мозъка, който не е подготвен за подобна активна работа толкова скоро след събуждане. Самите ние пием по няколко кафета преди да започнем да мислим, но очакваме от децата си да правят контролно в 8 сутринта. Последиците от напрежението на несъбуденият мозък са въглехидратен глад и естествено - въглехидратна закуска. Тоест, предната тема.

Друг е въпросът, че самата физическа активност на децата е силно ограничена. Учебният процес на подрастващите е дълъг, често пъти те са ангажирани с извън училищни дейности, а онези, които учат половин ден и са освободени от занимални и допълнителни курсове, срещат натовареността на учебната програма в домашната подготовка. Интересно как законът стои зад нормирано работно време от 8 часа, но неглижира учебния процес, който често продължава много повече часове. И кога децата да се движат? Час в школа по танци, фитнес, някакъв спорт в зала или физическото възпитание в училище не може да компенсира часовете седене на училищния чин или на бюрото вкъщи. Къде се събират децата да играят и кога? Отговорът е - в социалните мрежи винаги, когато могат. Срещите са им предимно виртуални, защото така е по-безопасно, а и трафикът след 6 е все така натоварен.

Сънят, който всички подценяват.

Храната и движението са най-цитираните причини за детското затлъстяване, но колко често се обръща внимание на съня и неговото качество. Липсата на пълноценен сън в необходимите за това часове има толкова вредно влияние върху обмяната на веществата, колкото и нощното похапване. Някога имахме своето "Сънчо", след което с различна успеваемост ние, родителите, бивахме изпращани по леглата си. Сега се успокояваме, че ако за нас 7 часа сън са достатъчни, то същото важи и за нашите деца. Децата обаче трябва да спят минимум по 10 часа. Кое дете си ляга в 9? Да, знам, сигурно вашето. Но не и моето и на всичките ми познати. И причината не е, че сме лоши родители и оставяме децата си до късно, а че децата не могат да се изморят физически, за да им се доспи. Психическата преумора, ако не се разтовари с физическа активност обикновено превъзбужда организма, особено ако компютърът или телефонът са загасени минути преди детето да си легне. И тук отново се връщаме към предходната тема и сме на път да затворим цикъла, защото тя пък беше свързана с първата.

Не обичам да правя крайни изводи, но понеже темата беше напредъкът на медицината и грижата за качеството на живот на болния, явно това качество го търсим най-често, когато съвсем удобно държим лекарите отговорни за него. А не си даваме сметка, че най-можещи сме, когато сме здрави. Пълнотата поне от 50 години не се приема за форма на здраве. Нито пък зачервените бузи на дебеличкото дете. Пълнотата сама по себе си е болест, а ако още не е - то тя е вратата, през която минават най-често сърдечносъдовите, автоимунните, ставните и метаболитните заболявания. И каквото и да си говорим за напредъка на медицината, каквито и претенции да предявяваме към родното здравеопазване, децата и тяхното здраве не е институционална отговорност, въпреки че ръката на институциите стои на дръжката на тази врата. Нейният натиск обаче контролираме ние.

ИЗБРАНО