В продължение на месеци коментаторите се опитват да убедят западната си аудитория, че за защитата на Украйна си струва да се рискува война с Русия. От нас се искаше да се преструваме, че нахлуването на Русия в Украйна е "непровокирано", че конфликтът не е, поне отчасти, прокси война, целяща да отслаби Русия, че Украйна е демокрация и че Украйна може по някакъв начин да победи много по-голямата Русия. Всякакви дебати бяха възпрепятствани. Всяко предложение за преговори беше заклеймявано като отстъпчивост.

Тъй като трайното разделяне на Украйна става все по-вероятно, въпросът пред нас е дали НАТО ще започне война с Русия, за да предотврати този резултат. Отдавна е време за сериозен дебат относно разходите и ползите от такава война. Този дебат трябва да започне по време на срещата на върха на НАТО във Вилнюс.

Няма дебат за това дали разширяването на НАТО е провокирало Русия или дали Украйна се е отнасяла зле с рускоезичните си граждани. НАТО добави 15 нови членове, разшири се с хиляда мили на изток и разположи ракети с ядрен потенциал на границата с Русия в Полша и Румъния. Как биха реагирали Съединените щати, ако Китай започне да въоръжава и обучава мексиканската армия? Украинското националистично правителство в Киев прие множество закони, дискриминиращи рускоезичното малцинство в Украйна. Как биха реагирали квебекците, ако канадското правителство забрани говоренето на френски език в Монреал?

Не е актуален и дебатът за това дали Украйна може да победи Русия. Този резултат никога не е бил вероятен. Крепостта Бахмут падна в битка, която изтощи професионалната армия на Украйна и затворническото население на Русия. Така възвестената пролетна офанзива на Украйна беше разочароващ кьорфишек. Никой обективен анализатор не вярва, че Украйна може сама да изгони Русия от Крим.

Дебатът във Вилнюс всъщност ще бъде за това какви отношения иска да има Западът с Русия. Дали НАТО просто ще продължи да подклажда жестоката война, която унищожава Украйна? Ще се изправи ли НАТО открито срещу Русия, за да си върне загубената украинска територия, или ще приеме, че Русия е голяма сила с легитимни опасения за сигурността. Накратко, дали лидерите на НАТО ще отлагат, ще ескалират или ще преговарят?

Отлагането едва ли ще реши въпроса в полза на НАТО. Докато Западът продължава да гледа на войната като на лукс, който не изисква социални или икономически промени, Москва вече е задействала резервите и е поставила икономиката си на военна основа. БВП на Русия расте по-бързо от този на по-голямата част от Европа. Производството на танкове, ракети и боеприпаси в Русия се е увеличило значително. Въоръжените сили на Русия са както по-големи, така и по-опитни, отколкото преди една година.

По време на краткия бунт на "Вагнер" политическият елит, военното ръководство и населението на Русия далеч не бяха разделени, а се обединиха около своето правителство. Междувременно Париж гори, а популистко-националистически партии печелят избори в цяла Европа. Протакането позволява на Русия само да укрепва, докато последиците от западната деиндустриализация и вътрешното разделение стават все по-очевидни.

Протакането позволява също така да продължи унищожаването на Украйна. Една от най-бедните нации в Европа е загубила 20% от територията си. Голяма част от инфраструктурата ѝ лежи в руини и възстановяването ѝ ще отнеме години. Близо една трета от населението е избягало или е разселено. Ситуацията напомня на Виетнам, където се наложи селата да бъдат опожарени, за да бъдат "спасени" от комунистите. Всеки, който наистина е загрижен за украинския народ, трябва да иска тази война да приключи възможно най-бързо.

И така, какво ще кажете за разполагането на войски на НАТО в Украйна? Ескалацията със сигурност е единственият начин, по който Украйна някога ще си върне Крим. Вероятно това е единственият начин, по който Украйна дори ще задържи Харков и Одеса. И е твърде вероятно това да е нашият собствен път към следващата световна война. Една от много малкото точки, за които президентът Джо Байдън и бившият президент Доналд Тръмп са на едно мнение, е, че войната в Украйна вече е увеличила риска от катастрофална размяна на удари с ядрени оръжия.

Всеки, който си прави труда да следи рускоезичните медии, разбира, че руският народ вярва, че води война за оцеляване срещу корумпирания, безбожен и непримирим Запад. В същото време западните елити продължават да вярват, че тежко въоръжената с ядрени оръжия Русия остава слаба нация, която може спокойно да бъде тормозена. На този фон по-нататъшната ескалация изглежда е рецепта за грешни изчисления и катастрофа.

Не трябваше да бъде така. В годините след разпадането на Съветския съюз народът на зараждащата се Руска федерация гледаше на Запада с възхищение и надежда. За разлика от комунистическия Съветски съюз, Русия не виждаше себе си във вечна борба с капиталистическия Запад. Много руснаци се стремяха да приемат демокрацията и да установят пазарна икономика. За тези от нас, които бяха там по онова време, изглеждаше, че вековният спор между руските славянофили и западници е приключил и че западниците са победили.

Тази възможност беше изгубена. Западът не предложи нов план "Маршал" за възстановяване на политическите и икономическите институции на Русия. Вместо това Западът повтори суровата, а според някои и отмъстителна политика на Версайския договор. По много начини Съединените щати се стремяха да сдържат Русия във военно отношение и да ограничат икономическия ѝ растеж. Докато по-голямата част от Източна Европа получи значителна икономическа помощ и покани за присъединяване към Европейския съюз, Русия беше отбягвана.

Така че отлагането от страна на НАТО едва ли ще доведе до прекратяване на войната, а ескалацията е много вероятно да влоши положението, със сигурност за украинския народ, а вероятно и за цялата планета. Пътят към траен мир в Европа остава стръмен, но с мъдрост и смелост той не е непроходим.

В края на Наполеоновите войни европейските държавници се събират на Виенския конгрес и чрез компромис успешно връщат следреволюционна Франция в общността на нациите. Може би конгресът във Вилнюс най-накрая ще се опита да направи същото за посткомунистическа Русия. Войните винаги засилват лоялността и омразата. Ако тези, които се съберат във Вилнюс, се окажат мъдри и смели държавници, а не немарливи политици, те ще започнат да разсейват омразата, която тази война разпали отново.

Дейвид Х. Ръндел е бивш ръководител на мисията в американското посолство в Саудитска Арабия и автор на книгата "Визия или мираж, Саудитска Арабия на кръстопът". Посланик Майкъл Гфулер е бивш политически съветник на Централното командване на САЩ и член на Съвета за международни отношения. В продължение на 15 години той е служил на дипломатически постове в СССР, страните от бившия Съветски съюз и Източна Европа.