Страхът от името на Георги Марков показва колко е бил прав и прозорлив гласът му в преценките си за съвременна България.

Ясно е, че е нужно грамотно и професионално трансформиране на литературните програми в училище, както и премахване на доста произведения, защото литература не се преподава „на килограм”. Качество се постига и с по-малко, важни са адаптацията и контактът с учениците, както и целите и възможността да се адаптират достатъчно на брой текстове с различна насоченост.

Въпросът за Георги Марков и неговото присъствие в учебните програми на гимназистите е актуален. Този въпрос не е идеологически, но се приема като такъв. От няколко години Солженицин с „Архипелаг Гулаг” (адаптирана версия) се преподава в руските училища и това не предизвиква сензация. У нас доста неща сеят напрежение, неща, които наглед изглеждат безобидни. Никой не се вълнува от програмите по математика и химия.

Всички разбират обаче от литература. Причината е проста – години наред литературното е служило на идеологическото, на властта – надписи, лозунги, Лила или Ирина… Извънтекстови модели, които са се приближавали до не един или двама писатели къде насила, къде естествено. Още сме в някаква инерция, носталгия и спомен, че литературата може да манипулира. Да, може, но не това е нейната същност и наклонност в наше време.

Литературата задава и ценности, тя е и спомен, и памет. Но винаги има нещо, което остава само за читателя. Т. нар. „практика” се свързва с докосването на ученика до текста – христоматиен или не. За  да се „обясни” тоталитарният режим (да речем) – могат да се прочетат откъси от конституцията от преди 1989, както и откъси от „Задочните репортажи” на Георги Марков.

Христоматийният принцип при ученето е много по-интересен, отколкото егоцентричните сегашни учебници по история и литература, които никой не ни задължава да ползваме. Учителят може да намери начини да излезе от тях или да ги зареже напълно.

Георги Марков е добър есеист и публицист, но е спорно колко добър писател е. Което не означава, че не трябва да се включи в учебниците – напротив. Яна Язова също остава недоразвита като писателски талант. И ми се струва ясно защо: стресът, желанието да излезеш извън общата униформеност, заключените произведения „в чекмедже”… Как да се развиваш като писател чрез „заключени” текстове? А от друга страна, не отговаряш на колективистичния дух. Литература се създава, за да излезе наяве, за да може авторът да направи и своите изводи как да продължи (и дали).

Вежинов има интересен ход. Пише, пише за партизани и антифашисти – утвърждава се и после следват „Бариерата” и „Нощем с белите коне”. Талев, за да оцелее като писател, се обръща към историята (заради това е обвиняван от Вежинов, че се крие от актуалното и съвременността).

Безспорно е, че съдбата на Георги Марков и на Яна Язова, е злочеста, заради което обаче не можем да се държим пристрастно като преподаватели по литература.

Вече преподавам Георги Марков. Правя го на своя глава. По повод Националната кампания през април, свързана с насърчаването на четенето – цял випуск единадесетокласници от една езикова гимназия гледаха филма „Досиетата Скитник” и четоха есетата на нашия дисидент (включих и представяне на някои съвременни и класически балкански автори).

Лично аз прочетох на глас писмото на Георги Марков до Любомир Левчев. Рядко е толкова оглушително тихо в клас. Сърцето ми биеше учестено – „туп-туп”, но гласът ми не трепваше. И нито грам патос – истината не се нуждае от това. Приключих с четенето, а всички мълчаха. Добре, че би звънецът.

Как да отговоря на младежите защо МОН години наред не включва в конспекта автор с такова въздействие и автентичност? На моите ученици вече им е ясно, че Георги Марков няма нищо общо със силовака Георги Стоев (така си мислеха) и че криминалната история не е всичко около него… Моята малка стъпка, останала си само моя, защото получих мълчалив отказ от организаторите на кампанията – Асоциация „Българска книга” не включи инициативата ми в официалния си календар. Не че това е от значение.

В конспекта по литература преобладават революционерите поети, което е част от идентичността на една нация, но би трябвало да са налични и „другите”, които изпадат от канона (примерно) по една или друга причина. С удоволствие бих преподавала Николай Райнов, Богомил Райнов, Георги Райчев, Васил Попов, Яна Язова, Георги Марков, Борис Христов…

Не може всичко да се върти около бунтовното начало или Елин Пелин и Йовков. Градското пространство принципно липсва в програмите (а май и в класическата българска литература е рядкост), а рецепцията се свежда до първосигналност или клишета, които отблъскват от литературното многообразие.

Добра е идеята „Задочни репортажи”, „Хайка за вълци” на Ивайло Петров и поезията на Борис Христов да са част от програмата в гимназиална степен за матурата. Така ще влезе нещо по-ново и разбираемо, което е свързано с „днешния” ден. Съвременникът ни Борис Христов задава друг тип човешко поведение и авторова нагласа, които не са характерни за нашите ширини. Поезията му е непреднамерeна и ще събуди интерес. Как му отиват само на Борис Христов думите: „Нямам нужда от държавни награди, радвам се на прости неща”.  (Каза това, отказвайки да приеме ордена „Св. св. Кирил и Методий” – първа степен.)

Тези дни представиха новите учебни програми по литература. По проектa в 12-и клас се включва Хр. Фотев – „Колко си хубава” – стихотворение, на което учениците се смеят – това съм го виждала лично. От по-съвременните автори се предвижда едно стихотворение на Борис Христов и „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков – добри идеи, но недостатъчни.

И нито дума за Георги Марков.  Отделно, че за пореден път липсват обща визия и перспектива в конспекта. Не се отговаря на простичкия въпрос: „Какво и как искам да постигна чрез…?”. Литературата продължава да е нещо неудобно, сякаш се чудят какво да я правят.

Ако нещо влезе в учебниците – то оцелява, популяризира се. Само младите хора могат да пренесат във времето името на някой писател и поет. Очевидно не е изгодно Георги Марков да попадне в полезрението на учениците, щом години наред по този въпрос се мълчи или темата се измества.

Последната учебна програма по литература не прави изключение. С тези темпове следващата ще е след двайсет години! Изпуснахме момента нещо интересно да се случи в училище – позволихме отново на чиновници и мними експерти да наложат своето безхаберие…

С подобна санкция на факти и истини – няма пълноценно бъдеще. Страхът от името на Георги Марков (и инакомислещите) показва колко е бил прав и прозорлив гласът му в преценките си за съвременна България.

 --------------------------------------------------------

* Дияна Боева е родена в Добрич. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Публикувала е в различни литературни вестници и сборници. Има награди за кратка проза. Автор е на книга с разкази. През 2013 г. получава наградата на Столичната библиотека за курса си по творческо писанe, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. През 2016 г. излиза първият й роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго”).

** Текстът е публикуван тук.