Евразийството се ражда в България – кои са идеолозите му и откъде е усещането им за континент

Те изпитват дълбоко презрение към либералните ценности и демокрацията и вярват в пришествието на нов, още невиждан строй

14:45 | 24 август 2022 | Автор : Денис Коробко 222 20152 Снимка: iStock by Getty Images/YouTube

В света сякаш нищо не се е променило, освен това, че в благоустроения културен свят вече отсъства Русия. И в това отсъствие е промяната. Защото в своето особено по рода си "небитие" Русия в определен смисъл се превръща в идеологическо съсредоточаване на света.

Преведено на езика на реалността, това значи, че на арената на световната история е излязъл не играл досега ръководна роля културно-географски свят. Напрегнат поглед се взира в бъдещето: не отива ли на Изток богинята на Култура, чиято палатка толкова векове бе разпъната сред долините и хълмовете на Европейския Запад? Не отива ли при гледните, хладните и страдащите?..

Ние сме във властта на предчувствие... И в това предчувствие може да се добие източник на самодоволство, особен негов вид - самодоволство на страдащите... Да се отдадеш на самодоволство - това значи да загинеш. Не можеш да криеш онова, което смяташ за истина. Но не бива да се успокояваш в предчувствието. Не с квиетизъм, а с подвиг на усъвършенстване се създава делото на историята. Който се възгордее, него ще напусне благодатта на търсенето. И връз самоуверените ще се стовари проклятието на безплодието... Няма неизбежно. Има възможно. Само по пътя на напрегнато творчество, без боязън да се покаеш за грешките и да признаеш слабостите, само с цената непрестанни усилия, осъществяващи се в рамките на открития на волята "пластичен" свят, възможното ще стане действително.

Дори на някой да му звучи познато и почти съвременно, тези редове са писани точно преди 101 години, а мястото е София, България. През 1921 г. в София от печат излиза книга на руски език озаглавена "Изход на изток. Предчувствия и случвания. Утвърждаване на евразийците". Именно този сборник есета се смята за начало на философията на евразийството. Тук трябва да се отбележи, че евразийството за пръв път дава заявка за съществуването си в книгата на Н. С. Трубецкой "Европа и човечеството", издадена също в София през 1920 г., но "Изход на изток" се превръща в манифест на новото движение, създадено от група млади руски учени, емигранти от Русия, които се срещат в българската столица през 1920 г. Автори на есетата са географът Пьотр Савицки, музиковедът Пьотр Сувчински, религиозният философ Георгий Флоровски и лингвистът Николай Трубецкой (последният е смятан за интелектуален лидер на движението). И четиримата са противници на болшевиките и напускат Русия след поражението на Бялото движение в Гражданската война.

Новоизпечените евразийци не се задържат в България и през 1921-1922 г. се разпръсват в различни градове на Европа.

"Изход на Изток" принадлежи към жанр, популярен в онези години не само сред руските емигранти, но и сред западните интелектуалци - това е манифест за предстоящата неизбежна катастрофа, в която познатият свят (неговата култура, икономика, политика) ще загине. А също и за това какъв световен ред трябва да го замени и каква роля трябва да играе Русия в това. Тя, разбира се, получава главната.

След публикуването на книгата, през 20-те и 30-те години на ХХ век, евразийството преживява бърз разцвет: има свои издания, клетки в много европейски столици, конгреси и почти има партия. Към движението се присъединяват много интелектуалци емигранти, сред които лингвистът Роман Якобсон, историкът Георгий Вернадски и религиозният историк и философ Лев Карсавин.

На различни етапи от развитието на евразийството в неговата орбита се озовават: философите Николай Алексеев, Николай Арсениев, Василий Сеземан, Семьон Франк, литературоведът Д.П. Святополк-Мирски, представители на руската култура като Игор Стравински, Марина Цветаева, Алексей Ремизов, Всеволод Иванов и др., както и бивши офицери от Бялата армия.

Евразийците се смятат за идеологически наследници преди всичко на славянофилите. Те възприемат като аксиома идеята, че народът е "колективна личност" с особен характер. Характерът, а заедно с него и историята и културата на един народ се определят от пейзажа, в който живее.

Русия, смятат евразийците, е огромно пространство без ясни граници. Пейзажите и климатичните зони не са разделени от планини или морета, а плавно се преливат един в друг. Народите и културите се разпръскват като разлято мляко върху маса. Между тях няма определени граници.

Развивайки концепцията за културно-историческите типове, Пьотр Савицки се спира на "усещането" - особен начин на възприемане на заобикалящата действителност, усещане за море и усещане за континент, като нарича едното западноевропейско, а другото - монголско: "в пространството на световната история западноевропейското усещане за море като равностойно, макар и полярно, се противопоставя на единственото монголско усещане за континент", пише той. Според Савицки руснаците до известна степен са и монголи, защото "в руските "пътешественици", в обхвата на руските завоевания и изследвания присъства същият дух, същото усещане за континент".

Той смята, че Русия е част от един особен "покрайнино-приморски" свят, носител на дълбока културна традиция, който съчетава както исторически "уседнали", така и "степни" елементи". След като в първите векове руският народ изпитва влиянието на степните народи като външно влияние, сега самият той сякаш прегръща степта. Степният елемент, внедрен в руския елемент като една от неговите съставни отвън, укрепва и задълбочава своето значение, превръщайки се в негова неразделна част.

Тук не на последно място трябва да се спомене, че например Николай Бердяев отбелязва, че евразийството е преди всичко емоционално, а не интелектуално движение, и неговата емоционалност е реакция на творческите национални и религиозни инстинкти на настъпилата катастрофа (революцията).

И така, според евразийците цяла Русия представлява непрекъснат градиент от езици, етноси, икономически стилове и начини на живот.

Според евразийците аморфната маса на Русия не може да бъде обединена нито от чисто икономически, нито от тясно разбираеми национални връзки. Необходима е възвишена идея. За Трубецкой и неговите съратници тази идея е православието. Именно безбожието е основната им претенция към болшевизма. Както и към Запада, където навсякъде виждат пълен декаданс.

Може би най-провокативната идея на евразийците е, че Русия съвсем не е наследница на Киевска Рус, както се твърди - от летописците от XVI в. до авторите на учебниците по история за гимназистите. За евразийците истинското начало на историята на "Русия и Евразия" (това е техният термин) е Златната орда. Те възприемат монголите не като външна сила, която нахлува в Русия и унищожава всичко, а като основатели на нова държавност и велика континентална империя. Последвалият крах на Ордата, завладяването на Казан и Астрахан от Иван Грозни и вековното подчинение на Сибир се възприемат от евразийците като фактическо възстановяване на империята на Чингизидите - само че на "правилна" (православна) идеологическа основа.

Евразийството като политическо движение съществува по-малко от две десетилетия и никога не се превръща в масово. Основната форма на съществуване остават вестниците, списанията и сборниците със статии, в които всички непрестанно спорят помежду си за целите и средствата, както и за съдбата на Русия и именно по тази причина настъпват няколко разделения - евразийството се дели на ляво и дясно.

Лявото евразийство признава не само националния характер на Октомврийската революция, която слага край на Руската империя, ориентирана според евразийците към Европа, и открива възможност за оригинално развитие на евразийската цивилизация, но и нейния международен характер, който открива нова ера в световната история, носейки оригинални идеи и надежди на цялото човечество, като ги свързва с дълбините на руския дух. Лявото евразийство, за разлика от дясното, вижда в съветската цивилизация не преходен етап към някакво "ново Московско царство", а следващ, оригинален, творчески период от историята със свои собствени задачи.

Приемайки съветската цивилизация, лявото евразийство признава марксизма като една от нейните прояви, но не в неговата "западна вулгаризирана версия", а в творческа версия, наситена с "почва".

Левите евразийци смятат, че руската религиозна философия в новия си съветски вариант трябва и трябва да влезе в диалог с марксизма, като вземе най-плодотворните идеи от него и творчески ги преосмисли. Според тях държавата може да бъде теологична идеокрация, основана на православието. Макар да не отричат православния характер на евразийската идеология, най-вече за руските евразийци, левите евразийци обявяват религията за частен въпрос и съсредоточават вниманието си върху геополитическите, културните, историографските и други аспекти на евразийската доктрина.

Основното разделение е между тези, които признават СССР за новото въплъщение на "Русия - Евразия", и тези, които остават непримирими противници на съветската власт. Някои евразийци стават агенти на съветското разузнаване, а по-късно се завръщат в Русия - и са репресирани (такава е съдбата на Сергей Ефрон, съпруг на Марина Цветаева).

Тук трябва да се отбележи, че още през декември 1922 г. с евразийците се свързва чекистката провокационна организация "Тръст", а през пролетта на 1924 г. ГПУ на НКВД се опитва да установи контрол над тях, като започва дезинформационната кампания, че в СССР са се появили няколко влиятелни нелегални евразийски организации, които се нуждаят от идеологическо ръководство от страна на основателите на това движение.

От този момент нататък постепенно много евразийски статии започват да са адресирани към руски читатели (в СССР) или млади привърженици на движението в емиграция, което се отразява на тяхното ниво и тон. Обсъждането на философски въпроси, културни, исторически и идеологически проблеми в евразийския периодичен печат постепенно се замества с по-скоро груба политизирана журналистика.

Което се превръща в "крайъгълен камък на цялата евразийска концепция" - мнозина от "класиците" се отделят от движението.

В основополагащите си трудове, колективни манифести и статии евразийците се опитват творчески да отговорят на предизвикателството на руската революция и предлагат редица историософски, културологични и политически идеи за по-нататъшна реализация. Тези хора са обединени от опита на последните "нормални" години на Руската империя, Първата световна война, двете революции и Гражданската война. Те споделят общото усещане за криза - по-точно настъпваща катастрофа - на съвременната за тях европейска цивилиазция. Те вярват, че спасението е в маркиране на граници между различните култури, в издигането на "прегради, стигащи до небето" (Трубецкой). Те изпитват дълбоко презрение към либералните ценности и демокрацията и вярват в пришествието на нов, още невиждан строй.

Според евразийците започва нова епоха, в която Азия се опитва да превземе инициативата, а Русия, чиято катастрофа не е толкова тежка, колкото разложението на Запада, ще възстанови силите си чрез единство с Изтока. Те наричат руската катастрофа от 1917 г. мрачен резултат от принудителната европеизация, проведена от Петър Първи. След като осъждат революцията обаче те предполагат, че е възможно да се възползват от резултатите й за укрепването на антизападния избор на управляващата комунистическа клика, като й се предложи да замени марксистката доктрина с евразийска и да започне нов етап в историческото развитие на страната. Както смята евразийците, новият етап трябва да бъде ориентиран към Евразия, а не към комунизма или романо-германската Европа, която егоцентрично е грабила цялото останало човечество в името на измислена от нея идеология за общочовешка цивилизация с идеите за "степени на развитие", "прогрес" и прочее.

Основните идеи на евразийството - антизападничеството и почитта към империята на Чингизидите - по-късно са възприети от някои от техните последователи.

ИЗБРАНО