Докато крещите за едно, децата чуват друго

Какви възрастни ще станат децата на крещящите родители?

Снимка: iStock by Getty

Докато крещите за едно, децата чуват друго

Какви възрастни ще станат децата на крещящите родители?

08:56 | 4 януари 2025 | Автор : Анелия Николова 56 9945 Снимка: iStock by Getty

Коледа и Нова Година минаха. Започва месеца на именните дни, както го наричаме в нашето семейство. Колкото и да очакваме с нетърпение празниците, често се оказва, че вместо да ни подарят спокойствие и радост, те поставят на изпитание и най-железните ни нерви. Претоварени графици, суматоха около приготовленията, множество гостувания, пътувания, трафик, съобразяване с останалите... - всичко това ни кара да изгубим и последната доза търпение. Неведнъж по време на празничните дни станах свидетел на изнервени родители, които, обзети от напрежение, навикваха децата си. Сякаш около мен, в тези светли и уж весели дни, се чуваше повече детски рев и родителски гняв, отколкото смях и ведра глъчка. И именно тези моменти ме провокираха да се замисля колко сериозни могат да са страничните ефекти от постоянното викане, забележки и критики, към които често изнервените родители прибягват за "решаване" на проблемите с децата, а в това число - и своите собствени. Защото така често забравяме, че думите оставят трайни следи, особено в крехките сърца и умове на най-малките.

Здравето ни

Докато светът се занимава с физическото насилие и милиони организации по света работят със социалните служби като защитници на децата, психологическите травми от семейната среда, в която се крещи, някак остават неглижирани. А хората викат и крещят, когато не биват чути. Когато ги е страх, че се провалят като родители. Когато се парализират от ужас, че днешното неподчинение ще доведе след години катастрофални последици на децата им. Проблемът е, че с оборотите, с които живеем живота си, все по-често ще имаме усещането, че не само не сме чути, а и че никой няма време да ни чуе. Това усещане за насилствена безмълвност и отнета дума, което ние, родителите, постоянно носим със себе си в социалния и професионалния ни живот, изригва в първия момент, в който нашето собствено дете ни неглижира. Или по-точно не постави на фокус наше нареждане, съвет или дори молба. Такъв момент увеличава размерите си като под електронен микроскоп и в главите ни забучава вибрацията на собственото ни кресчендо.

Това е при нас. А какво става отсреща? И трябва ли подрастващите ни деца да плащат точно тази цена на безумния ритъм, който сами сме наложили над живота си? (Никой не може да ме убеди, че в период на най-голямо продоволствие и свобода на действие, живеем по-стресово и по-зле от нашите пра-родители, преживели войни, глад, смъртоносни епидемии и недоимък).

Какво убивате и какво създавате като крещите?

"Израстването в среда, в която виковете и вербалната агресия са често срещани, могат да оставят трайни последици върху емоционалното и психологическото развитие на детето." Това го пише във всяка книга, статия и наръчник на родители, посветени на темата. Дори няма значение от съдържанието на думите, след като се преминат определени децибели. Начинът, по който се третират децата по време на формиращите им години, оформя бъдещото им Аз и създава модели, които се проявяват в зряла възраст. Някои прекрасни възможности за солидно психично израстване се погубват, докато други демони на погрешното възприятие за света и себе си излизат наяве и завладяват живота им. С две думи, нямате никакъв полезен ход, освен на минутата да спрете и да търсите алтернативни начини за разрешаване на темите, които ви карат да крещите. Като да поговорите за... стотен път, например.

Самочувствие

Постоянните упреци и викане могат да накарат детето да си мисли, че не е достатъчно добро или че никога няма да успее да се справи. С течение на времето то може да повярва в тези негативни послания и да развие ниско самочувствие, което да му пречи да разгърне пълния си потенциал. Чувство за малоценност е допълнителния бонус, който ще получи, ако към високите децибели има отчетливи и повтарящи се думи, които го етикетират: мързел, досадник, невъзможен, неконтролируем, непокорен, глупав, глух, инат и т.н. А най-голямата глупост, която може един родител да сътвори, е в края на високоскоростната тирада, когато напрежението постепенно започне да спада и да се чувства глупаво, да обвини за състоянието си детето: вдигнах кръвно, ще вляза в лудница от теб, да ме умориш ли искаш, развали ми деня и любимото ми - заради теб с баща ти ще стигнем до развод. Сами си давате сметка, че ако детето не беше зависимо от вас, щеше да ви изпраща картички за Коледа от много отдалече.

Тревожност

Понякога ние, родителите, се страхуваме от това, че децата ни свикват със скандалите и думите ни, изкрещени по техен адрес, ще останат отново нечути. Както и, че децата свикват и с цената, която плащат за всяко пристъпване на правилата - ще запушат уши, ще се отнесат към някой свой си свят от мисли, и ще изчакат "бурята" да отмине. Това обаче не е истината. Истината е, че всяко повишаване на тона е когнитивен стрес. Ние сме биологично създадени при определени враждебни сигнали да отделяме хормони на стреса и съзнателно самите ние трудно можем да овладеем биохимията си, още повече едно дете. Изследвания показват, че когато човек е свидетел на враждебност, в която не взима пряко участие и не го касае темата на спора, той отделя също стресови хормони, без значение, че присъствието му на подобни сцени може да е подтикнато от чисто любопитство. Просто крещенето създава среда на напрежение и страх и разстройва нервната система, при това не само на децата. Когато пораснат, тези деца, на които е упражнявано вербално насилие, развиват хронична тревожност и постоянен стрес от това да не направят грешки, дори в ситуации, които не са така важни за самите тях.

Доверие

Постоянното викане към децата често води до трайно недоверие към околните, особено когато този модел на общуване идва от самите родители. В идеалния случай именно те би трябвало да изпълняват ролята на закрилници, на хората, които въвеждат децата в моралните ценности и безусловната любов. Но когато крещят твърде често, те създават явен когнитивен конфликт у детето - така наречения когнитивен дисонанс. В основата на този дисонанс е фактът, че родителите едновременно би трябвало да са източник на безопасност и любов, но в същото време събуждат страх. Детето чувства, че "не му е позволено" да се страхува от тях, защото те всъщност би трябвало да го защитават и да му показват обич. Фрази като: "Обичам те, тревожа се за теб и затова ти крещя" звучат объркващо. За малкото дете думите за любов се смесват с негативното преживяване на силен глас, стрес и обидни квалификации.Впоследствие в съзнанието му може да се оформи пагубното вярване: "Не заслужавам любов, защото не съм достатъчно добър. Ако бях, родителят ми нямаше да вика по мен." Така недоверието към света около него се вкоренява дълбоко и се запазва дори когато детето порасне. То може да се проявява в трудности при изграждането на близки взаимоотношения, в прекомерна предпазливост или неспособност да се споделя открито с партньори и приятели.

Доверието е ключов компонент на здравите взаимоотношения. Когато го изграждаме от най-ранна възраст, децата чувстват сигурност и стабилност, които впоследствие им помагат да развият по-устойчива психика и способност за общуване без страх от отхвърляне. Ако обаче моделът на общуване включва редовно викане и заплахи, детето израства с усещането, че дори най-близките му хора могат да го наранят - и това убеждение невинаги отшумява с времето. Постоянното крещене не е само въпрос на комуникативен метод - то може да се превърне в бариера, която години наред да стои между детето и околния свят. Разрушаването на доверието е бавен процес, но последиците му могат да бъдат много по-трайни от моментния ефект на сплашване или контрол. Затова е важно родителите да намерят по-конструктивни начини за дисциплина и изразяване на грижа, за да предпазят най-вече доверието и обичта, които трябва да бележат връзката родител - дете.

Да угаждаш на всички

Редовното викане не просто създава страх у децата; то може да ги оформи като възрастни, които жертват собствената си идентичност, за да избягват конфликти на всяка цена Тенденцията да угаждаш на всеки и да не умееш да казваш "Не" се формира в детската възраст. Като възрастни, тези навиквани деца се превръщат в комформисти, търсят винаги компромисния път за мирен преход в различни ситуации, за да не бъдат отхвърлени. Тогава в жертва падат чувството за лично достойнство, правотата на убежденията, маркерите за справедливост и собствените му нужди. В резултат на това се подкопава допълнително самочувствието, защото непрестанно се появяват съмнения за стойността на човешките му качества. Крехкото усещане за същността на порасналото дете трудно се превръща в интегритет, защото доверието се прехвърля единствено към критичните оценки и несъгласията, но не и към утвърждаващите похвали и добронамереност. Позитивната обратна връзка такъв човек приема с недоверие. Така хора, които винаги се съгласяват с другите, често губят представа за собствените си желания и цели и губят своята автентичност. А невъзможността да казваш "Не" често е свързана с усещането, че мнението или желанията ти нямат значение, и това понижава самооценката.

Емоционална ригидност

Като естествено последствие на парирането на конфликти и въздържането от отстояване на себе си се явява емоционалното потискане. Човек се учи да разпознава и разбира емоциите си, когато ги сверява с другите и говори за тях. Ако честотата на критиката и виковете заглушава собствените ти гласове, ти няма как да се довериш на емоциите си. Убеждението, което родителите налагат на висок тон на детето, че то не само не трябва да се чувства зле и да плаче, а да съчувства на отсрещната страна, която е доведена до състояние да вика, е все едно да простреляш някого в крака и да очакваш той да те утеши за това, че си изхарчил последния си патрон по него. Абсурд, който допълнително нарушава доверието на детето в автентичността на емоциите му. Като възрастен той няма да е сигурен кога и как да изрази тези емоции; няма да ги познава и няма да си позволи да ги показва. Ако стане родител, по всяка вероятност или ще повтори модела на родителя си, или ще остане дълбоко затворен в себе си - емоционално недостъпен. Причината: избягване отново на отхвърляне и страх от собствения си гняв.

Тези два фактора - угаждането и потискането на емоциите раждат лоши умения за разрешаване на конфликти, прекомерна бдителност и мнителност, недоверчивост, свръх чувствителност към критика, пристъпи на гняв и ярост, прекомерно чувство за вина и проблем с определянето на граници. Много често такива възрастни стават жертва на домашно насилие, развиват толеранс към токсични взаимоотношения и никога не приключват първи отношения, колкото и увреждащи да са за тях. Трудно се грижат за себе си, неглижират здравословните си проблеми и почти никога не търсят помощ.

Авторитети

Порасналите деца на крещящи родители често се превръщат в най-усърдните подчинени. Страхът и респектът към всеки, който заема по-висока позиция, стават толкова силни, че водят до перфекционизъм, раболепие и лоялност, достигащи почти религиозни измерения.

Много родители се заблуждават, че губят авторитета си пред децата, защото в света на възрастните поставяме знак за равенство между "авторитет" и "страхопочитание". Децата обаче не гледат на нещата по този начин. За тях истинският авторитет е онзи, чието мнение е значимо, важно и оформящо. Когато усетят, че родителите им ги отблъскват чрез постоянно викане и вербална агресия, те търсят "втори шанс" за одобрение при първия по-висшестоящ - учител, треньор, ментор, шеф и т.н. Децата с такъв опит често са готови на всичко, за да получат признание и приемане.

За съжаление, цената може да бъде твърде висока: разбити семейства, хронично претоварване с работа, приемане на неизгодни условия за работа и поемане на свръх-задачи, често извън компетентността им. Вместо да се стремят към собственото си личностно и професионално развитие, тези хора се страхуват да не загубят одобрението "отгоре" и предпочитат да останат на една и съща позиция за дълги години. Така те често пропускат възможности да развият пълния си потенциал - всичко в името на това да не разочароват поредния "авторитет".

В заключение мога да кажа само, че викът не просто стряска детската психика в конкретния момент, а той изпраща послание, че страхът и принудата са приемлив начин за общуване. С времето децата започват да свързват любовта с болка и самообвинения, да губят увереност в собствената си стойност и в способността си да бъдат обичани безусловно. Така те или се вкопчват в компромиси и угодничество, или се затварят в себе си с цената на потисната емоционалност и недоверие към света. Затова е от решаващо значение като родители да осъзнаем, че истинската връзка и влияние върху децата ни се гради чрез търпение, открита комуникация и емпатия, а не чрез гняв и страх. Или просто се сетете за последния път, когато някой ви е крещял, карайки ви да се чувствате унизен и смачкан, докато ви е отнемал правото да се защитите.

ИЗБРАНО