“Нотр Дам”: Прекалено много пари и престиж убиват вярата

Пепел или не, огън или не, разрушение или не, душата съществува

14:56 | 22 април 2019 12 4343 Снимка: Getty Images/ Guliver Photos

"Прекалено много пари и прекалено много социален престиж се изляха над катедралата, но няма пожарникари, които да се борят срещу този разлив. Прекалено много пари убиват труда. Прекалено много престиж убива вярата. Само Бог знае как ще успеем да протегнем ръка към някогашните майстори. Новият риск е възстановяването на "Нотр Дам" да бъде конфискувано от света, който тя не разпознава като свое царство".

Пожарът в парижката "Нотр Дам"

Пламъците, издигнали се от "Нотр Дам" бяха очарователни, но защо? Защото рискуваха, като всеки огън, да смесят всичко: дървото, камъните, символите, статуите, олтара, картините, органа, реликвите. Всички форми и аспекти, придадени на материята от гения на строителите и художниците, можеха да се смесят в пламъка, да станат неразличими и да изчезнат, унищожени, нажежени. Всички следи можеха да изчезнат, свидетелствата да бъдат превърнати в нищо. Много се страхувахме от внезапно ускоряване на случващата се история, защото

нашата история е история на прогресивния безпорядък.

Ако "Нотр Дам" бе срината със земята, объркването щеше да спечели още една решителна победа. Опасявам се, че трудът на хората, които са построили и украсили катедралата, плодът на вдъхновението им, творбите на техните души изчезват, сякаш този труд никога не е съществувал и Париж никога повече няма да свидетелства за него. Огънят е това, което разлага, свежда до нищо, превръща в елементарно и много малко онова, което е имало велик смисъл. Огънят щеше да върне на невидимото онова, което хората бяха успели да уловят в него, с цената на надежда, невероятен труд и изкуство.

"Нотр Дам" е вечна млада майка в сърцето на града,

нещо като небесна овчарка, чийто образ поколенията не са преставали да усъвършенстват и почитат. Тя образува няма симфония от християнски символи в неспирна дискусия с духа на посетителите; когато падне нощта, гледат на нея като на спящо гениално дете. Париж не би бил нищо без "Нотр Дам". Просто сгради, жители. Оживление в безадресно място. Видимо, ампутирано от невидимото. Ако по време на драмата сме изпитали страх, напразен страх, той е бил да не бъдем брутално лишени от душа.

Кметът на Париж, г-жа Идалго, отправи много нежни слова към католиците, а президентът успокои нацията с волеви думи. Сякаш пред перспективата да управляват бездушни французи, които наистина щяха да се превърнат в "телета" или "роботи", управляващите изведнъж бяха лишени от дълбокия смисъл на професията си, която откриха другаде, в сърцето на катастрофата. Да управляваш народ без душа, дори когато си убеден, че тя не съществува, или не ти пука за нея, е много дребна служба, несъвместима с

готическото въображение на властимащите.

Тъй като се предполагаше, че Църквата страда, тя премина от своя доскорошен статут на мъчител педофил в този на жертва на катастрофа, което мигновено й отвори медийното гише за ридания, за винаги развлекателния спектакъл на сринатия психически католик пред окото на камерите.

Кардинал Опети не приличаше достатъчно на жертва и мина в медийната рубрика "горещи новини". Донякъде като кардинал Барбарен, който допреди десетина дни не приличаше достатъчно на палач. Тези католически превъзходителства са лоши актьори, с горчивина трябва да са съжалявали в телевизионните редакции: все пак можеха да приплачат или поне да имат тъжен вид.

Масово заслужаващи да бъдат наказани от съда допреди десет дни, изведнъж католиците станаха клиенти на центровете за психологическа подкрепа. Да се помолим този идиотски пинг-понг да спре някой ден.

Пепел или не, огън или не, разрушение или не, душата съществува.

Огънят сякаш даде право на атомистите, на богинята Природа, на Сад, на Демокрацията, на атеистите, но когато всичко е превърнато в пепел, когато всичко е сведено до атома, остава идеята за душата. Хората плачеха, но вече подготвяха възстановяването, т.е. потвърждение за съществуването на тяхната душа.

Вярата не може да изгори.

Но, естествено, веднага щом бе овладян пожарът, се разгърна съвременната, добре шлифована поредица, наречена заграбване на смисъла на събитието от Властимащите. Какво бе заграбено, конфискувано, заделено настрана? Инициативите, които можеха да предприемат онези, които пазят смисъла на тази катедрала. Това са католиците и архитектите на исторически сгради, почти мигновено ограничени до ролята да оплакват, да обясняват какво е изгубено, като експерти с консултативен глас, каквито вече са станали.

Те представляват дълбочината: те са изгубени.

Изгубени за Каузата, която бързо се наложи: за Успение Богородично на катастрофата в по-широката и сияеща перспектива на всеобща заплеснатост, на вавилонско дърдорене, на индустрията на лукса, на безвредната празничност, на Олимпийските игри, на образцовата строителна площадка, на транснационалния туристически празник, на бъдещата "технологична абракадабра" - прозрачна стрела, структура от композитен материал последно поколение -, на "архитектурния жест", който да сложи окончателен и неизбежно гениален край на многозначността на сградата, на нейното минало, на символичната й жизненост и определяйки едно официално и светско бъдеще на религиозната постройка, която беше самият вътък на живата вяра на Париж.

Прекалено много пари и прекалено много социален престиж се изляха над катедралата, но няма пожарникари, които да се борят срещу този разлив.

Прекалено много пари убиват труда. Прекалено много престиж убива вярата.

Само Бог знае как ще успеем да протегнем ръка към някогашните майстори. Новият риск е възстановяването на "Нотр Дам" да бъде конфискувано от света, който тя не разпознава като свое царство.

Марен дьо Вири е френски писател и литературен критик. Автор е на книгите "Всички туристи" (Tous touristes, 2010), "Мемоарите на един сноб" (Mémoires d"un snobé, 2012) и "Крал незабавно" (Un roi immédiatement, 2017).

Превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com

ИЗБРАНО