Коментари - Румен Радев на Шипка: Похитителите на българската история нямат място в бъдещето (снимки) | Днес.dir.bg

Ордата на Сюлейман паша опожарява Стара Загора и избива почти цялото население а останалите са прокудени немили недраги. Руското управление започва възстановяването на града по Европейски образец но той е пострадал и от бомбандировките на съюзниците през втората световна война. Това е град герой.

Корнелия на море ,1вата дама на шопинк,нема що.

Най големите похитители на българсла история са каомумистите като радев. Те. Комунистите по заповед на кремъл подаряват македония. Отделят я от България. И промуват мозъка на местните българи.

"Който ни освободи, той ще ни пороби"

Радев твърди, че опълченците са били турци.

И двата "руски" полка сражавали се на Шипка заедно с пълченците, идват от ПОЛТАВСКА ОБЛАСТ- УКРАЙНА!

Българите руската репресивна машина. В последните си месеци Сталин усещайки края си споделя с верен човек / междувпрочем с български корени/ ,че очаква да бъде отровен ,както българския цар и пролетарския водач на България, Димитров. Отровата която болшевишкото чк е взело от царската тайна полиция не оставя следи и смърта настъпва сякаш ,като следствие на болест. Предполага се че е разработена в първоначалния и замисъл като противоотрова с лечебна цел лично от Распутин и в последствие илачаа е модифициран да убива

пРезидента Радев забрави да спомене, че покловете които са участвали в сраженията от руска страна са с произход-Полтавска област- УКРАЙНА!

Само с със сдултанския ферман и до сега щяхме да носим фесове! Не се ли срамувате, безродници! Браво на Радев! Казва най-точните думи в момента! В България не всички са тикви!

Руснаците са ни освоодили след като смесе освободили сами през 1870г

През февруари 1869 година великият везир Мехмед Емин Али паша назначава смесена българо-гръцка комисия в състав Гаврил Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович и Георгаки Чалъкоглу от българска страна и Янко Фотиадис, Александър Каратеодори и Христакис Зографос от гръцка. През март Али паша декларира, че решенията на комисията са със съвещателен, а не със задължителен за Портата характер, но на практика на комисията е възложено да изработи проекта за ферман за учредяването на новата църква. Патриарх Григорий VI отхвърля категорично предложения от комисията проект. Основният проблем са границите на екзархията и в средата на април 1869 година Гаврил Кръстевич прави нов вариант. В него новата църква е наречена също „Българска екзархия“. Проектът има 12 члена, от които 10 след прецизиране влизат в официалния ферман. Според член № 10 на проекта Патриаршията съхранява изцяло 41 от епархиите си, към Екзархията минават 25, а 8 епархии се разделят. Патриаршията си запазва властта над Варна, Месемврия, Анхиало и Созопол по Черноморието. В Одринската епархия Одрин остава за Патриаршията, а селата на север влизат в Екзархията. Четири енории в Пловдив заедно със Станимака, Горни и Долни Воден и Куклен остават на Патриаршията. Разделени са и Солунската, Струмишката, Охридската и Пелагонийската епархия. Проектът на Кръстевич се опитва да примири етническия принцип с традиционното църковно делене и административното устройство, но е даден приоритет на принципа на националността. Седалището на църквата е в екзархийския диоцез, тоест не в Цариград

Революционното движение на българите в 1867 – 1868 година кара османското правителство да се заеме с разрешаване на въпроса с българската църковна самостоятелност, за да се успокои напрежението в нацията. След преминаването на Хаджидимитровата чета в 1868 година Портата излиза с два проекта.[ Те изобщо не фиксират граници на българската църква, която трябва да обхваща „православните българи, в което място на царството да се намират“. Това е безпрецедентно в историята на Православната църква. Седалището на българския църковен глава е определено да е в Цариград, което противоречи на канона, който забранява на двама архиереи да резидират на едно и също място. И двата пункта са отхвърлени от Цариградската патриаршия

Ферманът за учредяване на Българската екзархия е османски ферман - декрет на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 година, с който се създава самостоятелна българска църковна организация. Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала в 20-те години на XIX век, и смятан за „едно от големите събития на утвърждаващата се българска нация, самостоятелно извоявана от нея победа“

Какво място имат фондации от сащ и турси пари в Българското образование от 90-те до сега ? Изхвър;ят от учебниците по история революционерите !!! Прости сме като градински лейки, че 100 човека продват Родината вече 30г.

Писмо на сръбското външно министерство до посланика в Цариград Йеврем Груич да употреби всички усилия пред Патриаршията и Портата, за да попречи на издаване на берати за български владици, 18 юли 1885 г.

Ако някой повярва на дрисливите писания на четата инджова ще си помисли,че е имало укро-турска война. Де гиди педали с педали.

Да се изправим срещу цинизма и лицемерието - каза поставения от ген.Решетников за президент и застана пред огледалото.

Гумен Гадев Грипенов - ха-ха-ха

Похитители на българската история са болшевишките окупатори окрали каквото докопат и профанизирали бкп и българския народ

са титулованите червени академици и професори от БАН,Софийския университет и други из страната,които от 1944 год.са изопачили всичко в историческите събития и по комунистически,идеологически са я дформирали напърно историята ни.Така че тези похитители са на доизживяване и нямат място в европейското ни бъдеще за развитие.

Не мога да разбера тези примитиви във форума,които са откровено проамериканци и русофоби на квадрат. Може от морето от исторически факти да извадите два три епизода,които се поддават на манипулации,да. Но да отричате освобождението от турско робство,да мълчите за за царете закопали България след освобождението,да отричате фашизма и бруталната българска''буржоазия'',да отричате изключително бързото развитие на страната при социализма,това вече е болест,трудно лечима болест.

"Руското" участие на Шипка се състои от Тридесет и пети пехотен брянски полк и Тридесет и шести пехотен орловски полк! Поглеждаме къде са гарнизоните на тези полкове и виждаме какво??????? НАМИРАТ СЕ В ПОЛТАВСКА ОБЛАСТ В УКРАЙНА!

Макар българите да не са имали щастието да опазят своите най - стари исторически източници, съседните с тях народи са записали твърде много и интересни неща за тях. От една старинна литовска хроника, записана най - вероятно през XIV - XV в. личи, че някогашните българи са разказвали необикновена и твърде красива легенда за своя произход - те вярвали, че създателят на техния народ е бил откърмен в горския пущинак от една милостива кошута. Тази своя легенда българите са сравнявали с легендите на другите стари народи .и на тази основа се е родила следната интересна притча: „Ромул и Рем били откърмени в гората от вълчица. Астиаг - индийският цар - казал на Гаспарг да умори Кир, за да не царува след него. Гаспарг обаче го съжа - лил и спасил. Така също и князът мизийски, сиреч български, бил откърмен в гората от кошута, след като бил захвърлена.пущинака да загине... Парис - синът на Приам н престолонаследник на Троя бил откърмен от една мечка в гората." . ... От това кратко предание личи, че подобно на много други стари народи и някогашните българи са мислели, .че техният първи вожд е бил необикновен човек, спасен по .чудо с помощта на небето. Но за разлика от древните римляни, които вярвали, че създателите на техния народ били откърмени от вълчица, и за разлика от древните троянци, които мислели, че Дарис бил. от - кърмен от мечка, българите вярвали, че техният народ води началото си от едно необикновено дете, откърмено от горска сърна. Рядко може да се срещне по - красиво предание за произхода на някой народ от това, което са ни оставили древните българи. Един вариант на същото предание е записан още около 550 г. от византийския хронист Прокопий Кесарийски, който разказва, че според легендите на утигурите и кутригурите пътят на техния народ при неговото преселение на запад е бил посочен от една вълшебна сърна. По всичко личи, че сърната е била свещеният небесен символ на българите и сродните с тях народи, но за съжаление в историческите източници не е посочено как се е казвал легендарният български вожд, откърмен от сърна. Ако се вгледаме внимателно в списъка на най - старите български владетели, съставен от Аспаруховите българи през 765 г. и известен като Именник на българските ханове, ще можем да си отговорим и на този въпрос. Начело на Именника стои един необикновен вожд, наречен Авитохол, срещу чието име е вписан необикновен, почти библейски срок на живот - цели 300 години. Това навежда на мисълта, че легендарният вожд, откърмен от сърна, споменат в литовската хроника, е най - вероятно Авитохол - човекът, който според поверието живял цели триста години. В тази връзка интересно е да се провери какво би могло да обозначава името АВИТОХОЛ. По - горе видяхме, че повечето български вождове и канове носят ирански и индоирански имена, затова нека проверим има ли някакви подобия на името Авитохол сред иранските и индо - 19 ирански народи. В Древна Персия наистина се открива подобно име - Авитух, което е носил персийски светец, загинал мъченически за християнската вяра. Това показва, че подобно на много други стари български имена и името Авитохол води своя произход от изток и е възникнало сред народите от типа на древните перси, парти и бактрийци. Какво би могло да означава обаче това особено име. В най - стария индоирански език - санскрит - се срещат думата АВИ, която значи дива овца - животно, сродно със сърната, и думата ТОКО, която значи син, потомък. А сред памирските народи се срещат понятията АФИ - сърна и ТЪХЪЛ - син, потомък. Тази особеност показва, че имената АВИТУХ и АВИТОХОЛ са всъщност имена - изрази, които означават буквално „син на сърната", „дете на сърната". Това окончателно показва, че с името Авитохол е назован тъкмо оня легендарен български княз, който според българските предания бил откърмен от сърна. Поради своя необикновен произход, той е поставен в началото на списъка на българските канове, написан от самите българи през VIII век. С този вожд според преданието е започвал българският народ на света. Явно е, че той е бил за българите това, което за римляните са били Ромул и Рем, а за персийците - Кир. Известно е, че най - точен белег за произхода на някой народ са имената на неговите родоначалници. Ето защо това, че името на легендарния Авитохол може да се преведе единствено с помощта на санскрит и памирските езици показва, че най - старите корени на българите са заровени не сред тюркските народи, а сред индоиранските народи, клон от които са днешните памирски народи. Напълно логично е българите, чиято най - стара земя се е намирала според преданията при Памир, да са имали за родоначалник човек, който е носил не тюркско, а памирско име. Историята и етнологията си имат своите железни закономерности и всеки народ получава своите първи имена и първи образи в зависимост от това, къде се намира неговата рождена люлка. А следователно, ако искаме да видим българите във възможно най - вярна светлина, трябва да търсим техния произход не из тюркските степи, а край Памир, откъдето са дошли и други стари имена като Вананд, Кардам, Бузан, Мундо, Синион, Сандилх, Заберган, т.е. почти всички ранни български имена, включително и името на българския родоначалник Авитохол. Народ, който е имал в езика си подобни имена, едва ли би могъл да възникне в друг район на Изтока, освен в земите край Памир и Хиндукуш, и не е случайно, че всички древни историци, които са посочили най - старите български земи в света, споменават неизменно планината Имеон т. е. днешният Памир и Хиндукуш. Връзката на древните българи с индоиранските народи по всичко личи е била добре известна в стари времена. Арменският историк Хевонд, живял през VIII век, нарича Аспарухова България „страната на сарматите Булкарк", причислявайки по този начин българите директно към източноиранските народи, преселени в Европа. А в анонимния латински хронограф от 354 г. за българите се говори, че те произлизат от Зиези - име, което много напомня това на един от известните царе на сарматите - Зизаис, отбелязан в аналите на Римската империя. Нишките, които свързват българите с древните индоирански народи, се оказват твърде интересни и разнообразни. Най - интересната от тях може да се открие в ръкописите, оставени от самите българи, и по - специално в имената на годините и месеците от техния древен календар, записани в Именника на българските канове. Засега не е обяснено защо годината на заека се е наричала у древните българи ДВАН, а не коян или тавшан, както у тюркските народи. Или защо годината на свинята се е наричала у тях ДОХС, годината на коня ТЕКУ, а годината на дракона ВЕ - РЕНИ. Произходът на всички тези думи става обаче обясним, ако се надникне в най - стария индоирански език - санскрит, където всяка от тях има своя доста близък паралел. На българската дума ДВАН /заек/ съответства санскритското прилагателно ДВАНД /бягащ, бързоног/; на българската дума ДОХС /свиня/ - санскритското прилагателно ДОККХА /тлъст, дебел/; на българското понятие ТЕКУ /кон/ - санскритското понятие ТЕК /препускам/; а на българската дума ВЕРЕНИ /дракон/ - санск - ритската дума ВАЙРИН /зловещ, ужасен/. Оказва се следователно, че повечето от имената на животни в езика на древните българи са възникнали под влиянието на древни индоирански понятия, свързани с главните им особености. Същата особеност е запечатана и в названията на числителните имена в древнобългарския календар, които дълго време оставаха загадка за науката, тъй като опитите да бъдат преведени с помощта на тюркските езици водеха до сериозни противоречия и не позволяваха да се обвържат гладко сроковете на царуване на означените в Именника владетели. Загадъчното числително ТВИРЕМ, което по невероятно сложен и заплетен начин се извеждаше от татарската дума ТОКУЗ - девет, се оказа всъщност дериват от древния индоирански корен ТУЙ.Р - четири, от който е образувано санскритското и авестийско понятие ТУЙРИЯ - четвърти. Същият корен е запазен и до днес в Памир и Хиндукуш, където в ягнобс - кия език думата 20 ТВИРЕМ значи четвърти, а при мунджанците, считани за най - преките потомци на древните БАЛХАРА, думата четвърти звучи като ЦФИРЕМ. Не по - малко загадъчната дума ЧИТЕМ се оказа сходна с древноиранското числително ЧИТ - три, зафиксирано в санскритската и авестийска дума ЧИТИЯ - трети. А най - близките аналози на същото понятие бяха открити отново в Памир, където думата ЧИЙЕМ значи трети и е образувана несъмнено от същия прастар корен. От същия източен произход са и древнобългарските числи - телни ВЕЧЕМ, ТУТОМ и ШЕХТЕМ, които се оказаха деривати от следните памирски и дардски числителни имена: ВЮЧ - пет /в езика прасун/; ТУ, ТУТ - две /в памирските езици/ и ШЕХ, ШЕХТ - седем. Оказва се следователно, че не само имената на най - древните вождове, но и названията на годините и числителните имена на древните българи са най - вече от индоирански произход и имат аналогии в санскрит и в памирските и дардски езици. Една твърде ясна атестация на техния памирски произход са и постоянно повтарящите се в тях завършъци ЕМ и ОМ, които в тази комбинация, която ни поднасят древнобългарските материали, са характерни единствено за района на Памир и Хиндукуш и същевременно не се срещат в нито един тюркски език. В някои райони на Хиндукуш споменатите завършъци и до днес се употребяват паралелно един с друг, както това е и в древнобългарския език. За разлика от египтологията, древнобългаристиката - науката, която се занимава с произхода и езика на древните българи - не разполага с паралелни текстове /билингви/, чрез които може твърде лесно да се разгадае същността на който и да е език. Но при все това тя разполага вече с много езикови материали, които позволяват да се проникне в същността на загадъчния и все още слабо изследван език, който са говорили заселилите се в Европа древни българи. Сред тези материали особено ценни са някои старинни български изрази или лични имена, чийто смисъл е посочен в пряка или косвена форма в историческите източници, които могат да подпомогнат изследването на древнобългарския език. Първият израз от този тип е записан през V век в историята на Мовсес Хоренаци, който съобщава, че преселилите се в Армения българи са се наричали ВХНДУР - БУЛГАР - едно име, в което по всичко личи се е съдържал някакъв конкретен смисъл. Ако се съди по историята на Хоренаци, името на главния род на тези преселници било ВАНАНДАЦИ и произлизало от името на вожда Вананд, който ги довел в Армения по времето на цар Аршак. А това показва, че думата ВХАНДУР може би не е била родово име, а нещо по - различно. Ако надникнем в най - стария индоирански език - санскрит, който много ни помогна при разшифроването на значителен брой старинни български имена, ще се натъкнем на добре из - вестния корен ВАХАН, който значи „премествам се, преселвам се". От този древен корен са произлезли две памирски думи: името на река ВАХАН - ДАРЯ и името на малкия памирски народ ВАХАНЦИ. А това загатва, че неразтълкуваният израз ВХНДУР - БУЛГАР е означавал най - вероятно „преселниците - българи" и се е употребявал не като родово име, а по - скоро като пояснение към името на преселилия се български клон. Според Хоренаци новодошлите българи живеели преди това „във веригата на огромната Кавказка планина", т. е. някъде в долините на Северен Кавказ, където се намирала тяхната стара земя. А точно в Северен Кавказ сред вейнахските народи (чеченци и др.) се среща и до днес понятието ВАХАНАДАРА - преселник, което представлява доста близък паралел на древ - нобългарската дума ВХНДУР. Запазването на споменатата дума сред вейнахите едва ли е случайно. Те са тъкмо оня кавказки клон, в чиито езици се откриват най - много следи от древни индоирански влияния и който е запазил най - много старинните държавни понятия от древно - български тип, между които думата КАНА, която у вейнахите, както у древните българи, означава вожд; БОЙЛА - господар; БАХОИН - защитник, воин; ЖОПАН - наместник, служител; БАН - войскар и др. Освен това има арменски източници, от които личи, че в стари времена прадедите на вейнахите, наричани по арменски нахчери, са живели между Каспийско море и Памир, а следователно и те подобно на българите са дошли в Кавказ откъм някогашната планина Имеон. Името НАХЧО, с което нарича себе се най - големият вейнахски народ - чеченците, е копие на древната согдийска дума НАХ - народ и на арменското име НАХЧЕР; и също загатва, че вейнахите, или най - малкото част от техните прадеди, са дошли в Кавказ от югоизток. Всичко това показва, че зад българския израз ВХНДУР - БУЛГАР се крие някакъв близък аналог на вейнахската дума ВАХАНАДАРА - преселници, която (както и българското понятие) на свой ред е възникнала като дериват от индоиранския корен ВАХАИ - преселвам се, производни от който има запазени в доста голямо изобилие в района на Памир. Следващите български изрази, които сравнително лесно се подават на превод, понеже са 21 частично обяснени от древните арменски летописци, са имената на ранните български племена, населявали някога Кубратова България. Според географията „Аш - харацуйц" на север от реките Вардан и Псевхрос живеели българските клонове Купй - булгар, Кучй - булгар, Оногхонтор - блгар (про - изнася се българ - Бел. авт.) и Чдар - болкар, които водели своите имена от названията на реките, край които обитавали. Прибавеното към споменатите имена пояснение позволява да се разшифроват сравнително лесно някои от тях. Така например несъмнено е, че името на първия клон Купй - булгар е произлизало от названието на р. Куп /днешният Кубан/. Сред адигейците в Кавказ до днес горното течение на Кубан се нарича КУП и по всичко личи, че това име е твърде старо, тъй като в древногръцките източници Кубан е известен като Куфис. Второто име Кучй - булгар стои вероятно във връзка с едно от имената на р. Днепър - Кочо, или Куч. В някои източноирански езици думата КУЧ означава „уста, устие", а това показва, че с името КУЧ или КОЧО е било наричано някога най - долното течение на р. Днепър, край което според готския историк Йорданес някога действително са се намирали стари български поселища. Двете имена Купй - булгар и Кучй - булгар се оказват твърде прозрачни по смисъл и първото от тях е означавало несъмнено кубански българи, а второто - днепърски, приднепровски българи. А еднаквият суфикс И, чрез който от думата КУП е било образувано името КУПИ - булгар, а от КУЧ - думата КУЧИ - бол - гар, е също твърде показателен. Подобен завършек се среща и до днес твърде широко в памирските имена на народи - например в името на малкия народ ХУФИ, образувано от названието на р. ХУФ, в името на друг малък народ - ЯГНОБИ, образувано от названието на р. Ягноб. Моделът на образуването на споменатите две имена на български клонове се оказва от източно - ирански /памирски/ тип и това едва ли следва да ни учудва, след като не едно и две ранни български имена и думи гравитират към индоиранската езикова среда. Твърде важно е и името на главния български клон - ОНОГУНДУР, от което са призхождали директно прочутите български канове Кубрат и Аспарух. В някои арменски източници то се среща и произнася като ОЛХОНТОР, което подсказва, че старите арменски географи са го свързвали може би с името на някогашната река Олонта - днешната Кума. Но за да си обясним съвсем точно смисъла на това дълго име не е излишно да припомним, че в ранните източници наред с оногундурите се среща и народ с име ОНОГУРИ, което звучи доста сходно с това на оногундурите. Как и защо в ранната история са се появили тези две доста сходни и очевидно свързани едно с друго имена - оногури и оногундури? На този въпрос най - добър отговор дават езиците, които се говорят в Памир и Хиндукуш. В тях се срещат две успоредни понятия - ГУР - род и ГУНДУР - сборище, народ. А това показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ са по същество имена - изрази, първият от които трябва да се чете като ОНО - ГУР, а вторият като ОНО - ГУНДУР и които вероятно са различни форми на едно и също име, възникнали на памирска почва. Що се касае до думата ОНО, която стои в началото на двете имена, тя напомня санскритската дума УНА - висок, главен, а също източноиранското понятие ОНО - издигам, извисявам, което показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ следва да се преведат като главния, централния народ. Един твърде податлив на превод древнобългарски израз е запазен и в Именника на българските канове. Той се открива в пасажа, в който се разказва за преврата, извършен от кан Кор - мисош, който свалил от властта стария царски род Дуло. „Този княз - съобщава Именникът - отстрани /от властта - Бел. авт./ рода Дулов сиреч Вихтун." Какво означава пояснителната дума ВИХТУН не е трудно да се изясни, ако надникнем в източно - иранските езици. В тях от древни времена се среща корена ВИШТУНКАИ - избран, предопределен; а това показва, че изразът „рода Дулов сиреч Вихтун" означава „рода Дулов сиреч предопределения да управлява". Най - ранната датирана следа от българите беше доскоро латинският хронограф от 354 г., в който са изредени имената и прародителите на 25 източни народа, обитавали някога района, който се простира между Кавказ и Памир. За българите в този хронограф се говори, че техният прародител се казвал ЗИЕЗИ, докато прародителят на арменците се казвал Мамсвир, на асирийците - Асир, а на арабите - Арам. Името ЗИЕЗИ, с което е наречен прародителят на българите, напомня най - вече имената, с които наричат своите прародители и до днес войнствените източни народи, населяващи долините на Памир и Хиндукуш. И днес там съществува традиция към имената на прародителите да се прибавят думите ЗИ и ЗАЙ и примерите за това са твърде изобилни. Едно афганско племе нарича своя прародител ХОИЗИ, друго - АЦАКЗИ, трето БА - РАКЗАЙ и т.н. Но най - ранният исторически пример от този тип се открива сред имената на прародителите на Херодотовите скити - Колаксай, Арпоксай и Липоксай, които всички завършват с особената дума САЙ, близка по смисъл до памирските думи ЗИ и ЗАЙ, проблясващи в името ЗИЕЗИ. От тези примери още веднъж личи, че началото на българската следа в историята трябва да 22 се търси сред народите от скитския и сарматски кръг и че българите са почти толкова стари на света, колкото са били и древните скити. Трудно е да се открие какъв точно смисъл са влагали древните българи в името на своя прародител ЗИЕЗИ, но ако се заровим в санскритския език, близкородствен с някогашните скитски езици, ще открием в него една особена дума ЗИЕШЗА, която значи „издигнат духом, просветлен". Но най - интересно е може би това, че в най - разпространения памирски език - паш - то, известен и като пахто и пушту, се среща коренът ЗЕЕЗ - раждам, от който произлиза думата ЗЕЕЗ - АВУНКАЙ - родоначалник, баща на рода. Ако се съди по този памирски израз, името ЗИЕЗИ е означавало просто „родоначалникът, бащата на рода." А как то е попаднало в Латинския хронограф от 354 г. не е трудно да се обясни. Може да се предположи, че съставителят на Хронографа е бил някой образован римлянин, който е забелязал непълнотата в по - стария препис на Хронографа и е запи - тал някой познат му древен българин от кого произлиза неговият народ. Неговият събеседник е отговорил може би с думата ЗЕЕЗ - родоначалник, а още по - вероятно с производната от нея форма ЗЕЕЗИ, която означава по памирски буквално „от родоначалника, от бащата на рода". А римлянинът, приемайки обяснението му като лично име на родоначалника, е вписал в Хронографа, че прародителят на българите се казва Зиези. Възможно е и още едно обяснение. В някои памирски езици като сариколския се среща думата ДЗИЕДЗ, която значи „благороден елен" и има същият смисъл както думата АВИ - сърна - в легендата за Авитохол, разгледана по - горе. От това название може да се образува притежателната форма ДЗИЕДЗИ, която на сариколския език означава буквално „от елена". В такъв случай името ЗИЕЗИ може да се окаже синоним на АВИТОХОЛ. И до днес всички памирски народи - пуштуни, сариколци и др. свято вярват, че елените и сърните са благородни животни и пратеници на небесните богове и като израз на тази стара вяра по най - високите скали на Памир и Хиндукуш се виждат стотици изображения на елени, сърни и планински кози. Ето защо равновъзможно е името Зиези да произлиза от памирския корен ЗЕЕЗ - родоначалник и от другия памирски корен ДЗИЕДЗ - благороден елен. Характерно е също, че освен памирските езици трудно може да се открие някой друг език, с чиято помощ да се обясни това древно име. В тюркските езици липсват корени от този тип, защото при тях поначало твърде рядко се среща звукът „З" и досега не е открит нито един случай на неговото повторение като в думата ЗИЕЗИ. Ето защо както по своя смисъл, така и по своята звукова форма името ЗИЕЗИ е една типична старинна памирска думи и това е твърде важно за българската история. Характерно е и това, че освен за памирските езици подобни думи и имена са били присъщи единствено на преселилите се от изток индоирански племена - древните скити и сармати. В Северен Кавказ, в съседство с който са живеели многобройните скитски и сарматски племена, а след това и древните българи, се среща името ЗИУС, което значи „висок, превъзходен". А сред сарматите, които са се преселили в първи век в земите на север от Дунава, един от най - известните царе е бил споменатият вече ЗИЗАЙ, записано на латински като ЗИЗАИС, което вероятно е образувано от същия прастар памирски корен, както името на родоначалника ЗИЕЗИ. Най - старата латинска следа за българите определено води към войнствените и прочути някога индоирански народи, част от които са били и преселилите се в Европа сармати, но това да - леч не е единствената диря, на която заслужава да се обърне внимание. Откритите напоследък материали показват, че няколко века преди българите да бъдат отбелязани в споменатия латински източник, в индийските книжовни паметници се заговорва за народ с име БОЛХИКИ или БАЛХИКИ, който живеел на север от Индия в областта БАЛХ. В най - ранните арабски съчинения земите, населявани от този народ, са наречени БУЛГАР или БАЛХАРА, което е един важен белег, че споменатите в индийските източници БОЛХИКИ са далечни исторически предшественици и роднини на ранните европейски българи. Съхранили са се само три имена на царе и две на роднини на болхиките - КАРДАМА, БИНДУ /САСА - БИНДУ/, ИЛА, ШАЛЯ и ВИДУ - РА. Но интересно е, че някои от тях имат прилика било със стари български имена като Кардам, било със съвременни имена като Шальо, Видул и Биндьо. Важна следа, свързана с ранните българи, се открива и у арабския книжовник Ел - Балхи. Този любознателен пътешественик съобщава, че запитал някога българите как наричат Бога и идола, на който се кланят. И получил от тях отговор, че Богът се нарича при тях ЕДФУ, а идолът - ФА. Същата дума ФА според издателите на Балхи се среща и до днес в земите край Памир и в съседна Фергана, където означава „кумир, идол". А древните корени и на двете споменати дума водят отново към санскритския език. Първата от тях напомня древното индо - иранско название на свещения огън /ЕДДХ/, а втората - санскритското понятие БХА /символ, свещен знак/. Ако се съди по това съобщение, още преди да се преселят в Европа, древните българи са имали своя особена религия, в основата на която е стояла общата за всички индоирански народи почит към свещения огън и към свещените небесни символи, наричани БХА. 23 Дотук вече добихме, ако не пълна, то поне приблизителна представа къде трябва да се търсят най - древните български следи. Но поради дългия път, който древните българи са изминали през света, днес много хора се затрудняват да си представят тяхната история в строен вид. Затова по - долу ще опишем последователно четирите периода от живота на древните българи и четирите техни най - големи постижения - създадените от тях големи и могъщи държави в различни части на огромното евразийско пространство. Няма народ, който да е изминал толкова дълъг път, както древните българи по света. Но уникално в тяхната история е и това, че след всеки жесток и смъртоносен удар на съдбата, те са се преселвали в нови земи, където с много усилия са възкресявали своите стари градове и държави. Всяка тяхна нова държава е била едно истинско чудо и епохална победа над природните несгоди и над ударите на варварството, които непрекъснато са връхлитали мирния им живот. А това, че те на четири пъти и на четири различни места в Евразия„са побеждавали суровата природа и заварената от тях първобитна диващина, възсъздавайки отново и отново своята стара цивилизация, е истински рекорд. Въпреки това древните българи, които неведнъж и дваж са се проявили като преносители на култура и цивилизация, и до днес са представяени в нашите учебници като ниско развито номадско племе, което усвоило началата на културата едва след преселването си отсам Дунава. Техният изключителен принос в световната държавност и култура остава до днес неоценен и неосъзнат дори в нашата история. Затова време е стъпка по стъпка да го разгледаме.

Мисля с обич и признателност за Русия. От сърце. И за освобождението от турско и за освобождението от фашистко робство и капиталистическия гнет. От сърце. Уважавам мнението и на тези които мислят обратно. Само, че не знам дали мислят от сърце или за пари, или от злоба защото си мислят, че Русия и комунистите са им провалили живота. С какво ?

16 остават старите му костюми, по които може да се познае колко могъща е била някога неговата снага. Затова нека се вгледаме внимателно в неизчерпаемите и един от друг по - духовити изрази, с които българинът дори до днес изразява своето ликуване над победените противници. От тях можем да научим твърде много за себе си като народ - много повече от онова, което може да се открие в пожълтелите от времето страници на историческите летописи. Всяка от тези думи е подобна на рядка птица, излетяла от устата на нашите забравени предци и достигнала до днес благодарение на това, че се е предавала от поколение на поколение и от човек на човек. И ако тръгнем подир гласовете на тези птици, те ще ни отведат към своите далечни гнезда - местата, в които са се зародили тези изрази за победа и откъдето те са били пренесени в днешна България. Досега никой не се е сетил да тръгне подир думите, с които българите изразяват своето тържество над врага?! Или подир думите, с които се наричат най - древните и най - широко употребявани и до днес бойни инструменти - ножа, брадвата и сопата, които в България имат също твърде много имена. Оръжията от типа на ножа в България се наричат със следната поредица от названия: нож, кама, сабя, меч, палаш, косер, чекия, черенче; а и за брадвата има много имена. Някои от тези думи - като палаш, косер, брадва, пелка, манарка - не се срещат сред славяните, а други - като сабята - чрез самата своя форма показват, че са от източен /неславянски/ произход. Но най - много имена има най - старото оръжие - СОПА, ПРЪЧКА, ТОЯГА, ЧОМАГА, ЦЕПЕНИЦА, ТЕГАРЧУК, ДРАКОЛ, ДРЯНОВИЦА, КРИВАК, БУХАЛКА, ШИБАЛКА, ДЖОП, КОПРАЛЯ, ГЕГА, ЦАП, ВЪРЛИНА и др. Несъмнено е, че и в този случай пред нас е същото явление, както и при думите, свързани с победата - повечето от тях са твърде особени и трудно се откриват на славянска почва. Очевидно не е случайно, че ножовете и сопи - те в българския език носят толкова много имена. В тях също е запечатано ехо от гласа на древните българи, при това както ще видим по - долу - доста звучно ехо. Всеки народ, който е участвал при образуването на днешните българи, е донесъл своите собствени бойни изрази и собствени названия на основните видове оръжия. Древните българи са дошли на Балканския полуостров от изток, където са се намирали техните най - стари земи. Затова нека погледнем къде в земите на Изтока се срещат бойни изрази и думи, сходни с тези, които се срещат в днешния български език. Ако се пренесем мислено в Кавказ, в чиито подножия се е намирала някога Стара Велика България, ще се натъкнем на цяла редица интересни думи: КАБИЗЕ /руша, капичвам/, ГАТУН /гътвам, преобръщам/, ЗАТЕРИ /затривам, убивам/, БУХИЗЕ /бухам, бия/, РИЩУН /удрям, ритам/, ХАЛЛУ /съсипвам, халосвам/, РЕГЪА, РУКВА /коля, ръгам/, ДАВИ /бия, гоня - срв. тук с българския израз „кучето дави вълци" /, БЕРДАХЕС /съсипвам, пердаша/, КЕТАР и ГАТАР /подскачам, прекатурвам се/, БИЧИЗЕ /режа, бича/, БАЧЕС /мачкам/, ДЖАБУ /цапвам, чукам/. Не е трудно да се види, че тези особени думи (които цитираме тук по С.М. Хайдаков „Сопоставительньш словарь да - гестанских язьжов" М., 1971) много напомнят за някои от необяснените досега български глаголи, свързани с боя и мъжките единоборства - гътвам, бухам, ритам, пердаша, катурвам, мачкам, цапвам. А това показва, че ако не всички, то поне част от посочените думи, са пренесени на Балканския полуостров от старата българска земя при Кавказ. Сред някои от народите, които имат и до днес тези особени глаголи, се срещат военните звания КАНА, СЕБЕ и КАВХЪА, напомнящи българските държавни титли КАНА СУБИГИ и КАВХАН, от което личи, че споменатите бойни думи са свързани с древната българска среда край Кавказ и са били пренесени на Балканите от Аспаруховите българи.

Защо ,бе, Радев, така?! Не се научи , че на такива чествания не се правят неуместни намеци. За каква България говори Радев, когато самият той ръси омраза сред българите. Това не е патриотична реч, другарю Радев. Вместо да обединяваш нацията, ти ръсиш само хули и злоба. Поне на такива чествания бъди президент на всички българи, а не само на БСП и Русия.

Президентът Радев казва:"Похитителите на българската история нямат място в бъдещето"! Точно така! Само дето не казва кои са похитителите! А похитителите, т.е. крадците и фалшификаторите, на българска история са много, но най-големи са рушняците, надминаващи даже и гърците! кажи бе, Радев, кажи, провикни се като истински български президент! Или те е страх да не дойде пак "патриарх" Кирил да те нахоха публично, а ти като руски слуга да го гледаш смирено и вярно?!!!

Гордите и смели български поколения, които са преминали някога като буря през Европа и са създали три големи и трайни държави, отдавна лежат в земята. Историята е обявила този вид българи за напълно изчезнал народ, сякаш за да се предпази от някое ново избухване на някогашната невъобразима и неистова българска енергия. Твърди се, че днешните българи нямат нищо общо със своите древни предци. От тях те били взели само името и нищо повече, а в езика, на който се говори в България днес, нямало дори и десет старинни български думи. Но дали това е така?! Напоследък бяха открити множество следи, от които личи, че гласът на старите българи не е изчезнал напълно от земята. Да погледнем към военния речник, с който си служи днешният българин. В него има редица изрази от несъмнен славянски произход, Но има същевременно и множество други думи, на които никой досега не е обърнал внимание. Ако българинът иска да каже, че е победил някой свой ненавистен враг, от него изригва цял вулкан от буйни и ярки думи. Най - малкото, което той може да каже, е, че е победил. Но в прилив на гордост ще рече, че е натупал своя противник, независимо от това дали става дума за истински бой или за битка на спортното поле. А след това, в зависимост от настроението си, може да добави и думи като „смазахме ги", „съборихме ги", „напердашихме ги", „катурнахме ги", „обърнахме ги", „търкулнахме ги", „капичнахме ги", „набъхтихме ги", „прегазихме ги", „прескундихме ги", „изпотръшкахме ги", „нацепихме ги", „прецакахме ги", „опухахме ги", „опаткахме ги", „цапардосахме ги", „смачкахме ги", „сдъвкахме ги", „оперкахме ги", „овършахме ги", „претрепахме ги", „запокитихме ги в джендема", „пратихме ги да пасат", „побъркахме ги", „хвърлихме ги в музиката" и какво ли още не. Повечето от тези особени български изрази не се срещат в славянските езици, макар в днешния български военен език да има и несъмнени славянски глаголи като: бия, побеждавам, преборвам, надделявам, разгромявам и млатя. Не са познати на славяните и самите изходни понятия, от които са образувани част от тези разнообразни български изрази - глаголите „тупам, пердаша, катурвам, обръщам, търкалям, капичвам, бъхтя, газя, кундя, тръшкам, цепя, цакам, пухам, цапардосвам, мачкам, дъвча, перкам, вършея, трепя, запокитвам, запращам, бъркам, хвърлям. Откъде се е взел този необикновен и като че ли неизчерпаем извор от особени български думи за победа и надделяване? Защо те са толкова много в българския език и кой ги е създал? Ето един въпрос, над който никой досега не се е замислял. Макар че има защо да се замислим над него, особено след като историята ни сочи, че сме потомци на един победоносен и несломим някога народ. Човек трябва да е полусляп, за да не се досети, че този поток от цветисти изрази е отглас от езика на древните българи - и не само от техния език, но очевидно и от техния дух. По всичко личи, че умението на някогашните българи да измислят ярки и колоритни изрази не е отстъпвало на буйната шеговитост на някогашните запорожци, запечатана в духовитото писмо до турския султан

Едно е ясно нито украинците са стрували нещо, нито албанците в очите на руските и турските генерали

Българите са виаги там където се създават велики империи - те великие империи винаги плащат на българите дан и строят стени Китайски диастии,Персия, Рим, Византия, Османска империя, Руска империя, Германски райх - те всички се разпаднаха, а българите ги има.

Ей как го извъртя. Това комунистите сте ......... Натовски генерал, дръжки.

Този е единственият до сега, който не е направил нищо за народа си. Освен да дребнавичи по цял ден, тоя хвалипръцко само заплата по 11 бона взима и всичко му е безплатно. Насреща само ташаци от негова страна. С нищо не е помогнал. Егати и автогола си вкара народа с него.

И днес нашата земя не е свободна. Окупирани сме от иперията на смъртта Сащ. Сега отново е необходимо Народно освободително движение за освобождение от американска окупация

Всеки народ има нещо интересно в своята историческа съдба, но у древните българи откриваме една особеност, която твърде рядко се среща по света. Да смениш няколко пъти своята родина, преселвайки се на хиляди километри първоначално от Имеон към Кавказ, а след това от полите на Кавказ към Дунав и Волга, и да не се изгубиш като народ, а да наложиш навсякъде своето име - това е нещо, с което малко народи на земята могат да се похвалят и което заслужава грижливо и внимателно да се изследва. Дълго време оставаше необяснено на какво се е дължало необикновеното умение на българите да запазват и отстояват себе си, независимо от това с какъв вид народи са се срещали по своя път — с войнствените готи, със самоуверените ромеи или с разделените на племена угри край Волга и славяни край Дунав. За да се отговори на този въпрос, беше потребно да се надникне в особеностите на старите български държави, а възможности за това възникнаха едва през последния век, когато благодарение на интензивните археологически разкопки в балканските земи бяха открити десетки старинни надписи, оставени от Аспаруховите българи. Намирането на тези надписи разкри пред очите на науката нещо колкото очаквано, толкова и изненадващо. Оказа се, че върху каменните плочи и колони, издигани в старите български градове и крепости, са изсечени десетки особени държавни титли и звания - толкова много на брой, че ако бъдат събрани на едно място, ще се получи внушителен списък от стари държавни служби, каквито няма в нито една от известните ранни държави по света.

Хазарският каган Йосиф, описвайки историята на своя народ, съобщава, че земята, в която живеел той, някога принадлежала на българите - оногундури, които били многоброен народ „по - многобройни от пясъка в морето"

Варварският Дунав те видя вече като воин - отбелязва Касиодор за Киприян - Не те изплаши дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите!" А за другия пълководец той отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава надделя и над страшните по целия свят българи."

„Това е народът - съобщава Енодий на своя крал - който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода, понеже според него несъмнено по - благороден е оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези... По - рано вярваха, че светът е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш."

Всички историци на линия!!

Историята на древните българи ни е потребна, за да разберем както причините за някогашния наш неотразим възход като народ, така и причините за невидимия, но неизкореним упадък, който неведнъж е довеждал нашия народ през последните 1000 години до плачевно състояние. Тя ни е нужна днес повече от всякога, за да можем да си възвърнем отново онези светли сили, чрез които България някога се е сдобила със славата не само на една от най - големите, но и на най - справедливо управлявани държави в цяла Европа. Хилядолетната епопея на древните българи е всъщност епопея на тези светли и неотразими сили. Те чакат своето възкресяване и в нашата наглед безкрайно усложнена, но всъщност твърде обедняла откъм духовно съдържание епоха.

Безбрежното минало зад нас може да се опише и с други четири думи - имената на няколко велики градове. Първият от тях е древният град Балх край Памир - столицата на Балхара, която като цяло е била наричана още в древни времена с името. „Страната на хилядата градове" и „Перлата на Ариана" Вторият - градът, наричан от арабите Булкар Балк /Българският Балх/ в Кавказ, ехо от чието име е запазено в названието на днешното селище Балхар - прочуто със своите изкусни майстори - златари и медникари. Третият - град Велики Болгар край Волга - столица на някогашната Волжка България. И четвърти - някогашният град Бълград /Български Белград/ на север от Дунава - един от големите градове на Аспарухова България, наричан по - късно от унгарците Болгарфейервар и Дюлафейервар. Същият град днес се казва Алба Юлия. Великото българско минало личи дори само от имената на реките, край които са обитавали нашите древни български предци - като се почне от далечните реки Балхаб и Куб /дн. р. Кабул/ в древна Балхара и се премине край втората река Куб - днешния Кубан в Кавказ, а също край Великата Волга и Великия Дунав, край които българите са живели след преселението си от Кавказ. А можем да опишем българската история и с четири велики имена на герои. С името на Авитохол, споменат в една стара българска легенда редом с прочутите Ромул и Рем - основа - телите на Рим. С името на втория легендарен български владетел - Ирник, пред когото са тръпнели някога две големи империи - Византия и Сасанидска Персия. С името на Аспарух, който не само лишил Византия от властта й над славяните, но я накарал дори да му плаща данък. Или и с името на един несправедливо забравен български духовник - Петър Българина от Булгаро Верчели, получил още през шести век кардиналски сан от римския папа.

Българите са велики войни с велика история! Ако речем да опишем съвсем накратко българската история, можем да си послужим освен с четирите имена на български държави и с четири всеизвестни имена на български планини. Първа от тях е планината Булгар в далечния Памир, спомената от арабите в Х век. Втора - планината Булгар в централен Кавказ, от името на която произлиза названието на съвременната област Балкария. Трета - планината Булгар в древната област Киликия Трахея /Суровата Киликия/ в Мала Азия. И четвъртата - планината Булгария /дн. Булгерия/ на юг от Неапол, най - западното планинско гнездо на древните българи. Тези четири планини сочат не само пътя на българите по света, но на - помнят и това, че през целия свой хилядолетен исторически живот този древен народ, който в днешните учебници е обрисуван като обитател на номадските степи, всъщност се е стремял винаги да има до себе си някоя висока планина, в която в случай на бедствие да спасява род и чест. На тази особеност се дължи най - вероятно и необикновената устойчивост и жилавост на нашите древни български предци - тяхната способност да оцеляват като българи и да възкръсват наново дори след най - жестоките исторически беди.

България, като създател на славнобългарската-православната цивилизация трябва отново да се върне при своите! Да днес стожера и центъра на тази цивилизация е Русия, но това е нашата цивилизация!!

Опълченците на Шипка са заедно с Тридесет и пети пехотен брянски полк и Тридесет и шести пехотен орловски полк! Поглеждаме къде са гарнизоните на тези полкове и виждаме какво??????? НАМИРАТ СЕ В ПОЛТАВСКА ОБЛАСТ В УКРАЙНА!

Добре че новите поколения обърнаха гръб на тези глупости и вече са жители на света ,широко скроени и със свободен дух.

3 март не е празник, а обида за българите

Винаги все друг ни освобождаваше ,друг се биеше вместо нас ,все вървяхме след някой силен (Русия,Хитлер) и обирахме трупове.

Българската история е написна от руски, румънски и сръбски агенти Първата блгарска столица е край Киев създадена от Кубрат с име Переяслав, втората българска столица е край Констанца създадена от Аспарух с име Прославица, третата е в Керамисийското поле създадена от Кубер с име Прилѣпъ , а Плиска, Преслав, Велико Търново са последните столици на българите. Ески Станбул е името на Преслав в карти от 15 век. Всичко кото знаете сега е плод на руски учни които омаловажават ролята на България в създаването на славянската цивилизация При Борис се преведе евангелето на блгарски еик, той прие новата вяра Симеон с меч победи гръцката хегемония край Ахелой и разнесе тази вяра сред Илири, сърби, руснаци,поляци,румънци и всички те бяха покръстени от Император Симеон и синът му Имератор Петър.

българската история е написана от зпадни агенти и зомбита и поддържана само от запада и само в интерес на запада и против интереса на туземците!

Точно така!Има политици,които посегнаха на Българската История без да помислят за бъдещето на България и младото поколение.Такива персони нямат наистина място в бъдещето на България,а и в нстоящето не им е мястото.

Сюлейман Паша пише за загубите на албански войници 6223 убити и ранени. Руснаците пишат 3100 мъртви руснаци и 600 българи това означава почти 10 000 заровени руснаци, албанци и българи край Шипка. Къде са имената на убитие албанци от османската армия Едно е ясно нито украинците са струвли нщо, нито албанците в очите на руските и турските генерали