Коментари - Българите имали протоирански произход | Днес.dir.bg

Повече от век Паисий Хилендарски и неговата "История славянобългарска" представляват канонизирана част от стожерите на българската национална идентичност. Поставени на символната граница между Средновековието и Новото време, Авторът и неговата Творба сполучливо крепят колективната представа за престижност и адекватност на общобългарския цивилизационен избор, наченат през века на Просвещението (ХV) и реализиран през века на Нациите (ХХ). Положени плътно в цял ред основополагащи сегменти на българското културно битие, тези два феномена задават ключови ценностни ориентири, свързани с осмислянето на миналото и с конструиране на настоящето. Пребиваващо с неизменна стабилност и в читанката, и във виртуалното пространство, името на монаха, сътворил непретенциозния на пръв поглед обзор върху историята на българския народ, и днес продължава да чертае оценъчните скали, по които се съизмерват постиженията на книжовни люде и политически лидери. Към момента няма сигурни сведения йеромонах Паисий Хилендарски да е свързан с друг достигнал до наши дни книжовен труд. Това обстоятелство не принизява значението на единствения запазен Паисиев текст "История славянобългарска", творба единодушно призната за повратна точка на българския преход от Средновековие към Новото време. Споменатата теза е лансирана от Марин Дринов още през 1871 г.: "Около средата на ХVIII век, когато за възкръщение българския народ могло е да се каже lasciate ogni speranza (оставете се от всяка надежда), над българската земя като зиждителното слово над първоначалния хаос се е раздал глас от Хилендарския манастир. Разнебитените и разглобени българи от този глас са начнали да се сглобяват пак в един народ. Този глас е гласът на хилендарския йеромонах и проигумен Паисий." Творческият процес по създаването на "История славянобългарска" се отличава с ред присъщи на епохата и на духовния ни елит от ХV век специфики. "Не съм учил нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам думите и да намествам речите, но да събера заедно тая историйца." Зад тази непресторена изповед се крие както амбицията на Паисий да доближи текста си до максимален брой "читатели и слушатели", така и съзнанието му за сложността на предприетото книжовно начинание. Споменатата сложност произтича най-вече от липсата на системно изложение върху средновековното ни минало, явила с вследствие на излинялата през вековете на османското владичество българска книжовна традиция. Трудностите пред първоначинателя на модерното ни историописание произтичат и от относително трудния достъп до пръснатите източници с историческа информация по проблема ръкописи и печатни книги, пръснати из труднодостъпни за тогавашните комуникации светски и манастирски книгохранилища. При все това изследванията върху изворите на "История славянобългарска" показват, че в основата на Паисиевия текст са залегнали сведения, извлечени от многобройни източници, сред които и представителни за времето си исторически трудове. Грамоти на българските средновековни владетели, жития и други съчинения на представители на Търновската книжовна школа, както и непознати на съвременната наука старобългарски летописи това са основните групи домашни извори на Паисиевия труд. Надежда Драгова открива и преки заемки от "Стематография"-та на Христофор Жефарович (Виена, 1741). Използвани са и някои руски, гръцки и сръбски източници. Значителен обем от фактите са почерпени от две авторитетни тогавашни издания Annales Ecclesiastici [Църковни анали] (1607) от кардинал Цезар Бароний в руския му превод от 1719 г. и Il regno degli slavi [Царството на древните славяни] (1601) от дубровнишкия абат Мавро Орбини в руския му превод от 1722 г. Паисий открива последната книга при пътуването си до Сремски Карловци. Той включва широк обем данни от нея в съчинението си, назовавайки автора Маврубир. Прецизни текстологични анализи показват, че в много от своите части "История славянобългарска" се движи твърде близо до съответните източници особено до "Царството на древните славяни". Това обстоятелство е израз на подчертана амбиция за историописна коректност и фактологична пълноценност. То не променя факта, че творбата на атонския монах е самостойно съчинение, в което събитията и личностните присъствия са подредено умело, а авторовите тези са откроени изискано и убедително. По своето съдържание "История славянобългарска" представлява исторически разказ за средновековното минало на българите от дълбока древност до падането на Балканите под османска власт. Текстът е разчленен на следните части две предисловия, същински исторически разказ, четири приложения и послесловие. Привидно нехомогенното повествование е скрепено от водещата теза за българското военно-политическо и културно превъзходство над съседните християнски народи най-вече сърби и гърци. Тази теза се откроява най-вече в системното преповтаряне на твърдението, че във всички военни и политически начинания каузата на българските владетели справедлива и богоугодна. За вярващия в силата на Провидението автор българските победи в битките с Византия са закономерни и естествени, а претърпените от нашите владетели поражения са израз на историческа несправедливост. Първото предисловие, озаглавено "Ползата от историята", е заимствано почти изцяло от предговора на руското издание на книгата "Църковни анали" на Цезар Бароний. "Искаш ли да седиш у дома си и да узнаеш без много трудно и опасно пътуване миналото на всички царства на този свят чети историята. Историята дава разум не само на всеки човек, за да управлява себе си или своя дом, но и на големите владетели за добро властване". Това настояване е написано в духа на просвещенския историзъм. То представлява своеобразен ключ за разгадаване не само на Паисиевото влечение по историописния жанр, но и на общовъзрожденското тежнение да се поддържа жив спомена за емблематичните факти от общонационалното минало. След първия предговор е разположено заглавието на Паисиевата книга. То е съставено в духа на ранновъзрожденската поетика пространно и обстоятелствено. В него е изтъкнато името на автора, придружено с кратки биографични данни. Загърбвайки традиционната за средновековната книжнина анонимност, чрез титула на своя труд Паисий показва ясно, че и мотивите за написването на тая "историйца" също са извън Средновековието. Не за спасение на душата, а "за полза на българския народ" е сглобен историческият разказ. Последното обстоятелство демонстрира ясно свързаните с контекста на Новото време народностно-светски измерения на Паисиевото повествование. Второто предисловие е авторско. То е написано под формата на директно обръщение към "ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история". Още в началото книжовникът насочва вниманието на четящата и слушащата си аудитория към градивните функции на знанието за миналото на собствения народ: "Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език." С патетичен изказ и неприкрита прочувственост в този манифест за национално самоопределение Паисий Хилендарски настоява сънародниците му да загърбят чуждопоклонството и да наченат да черпят самочувствие и достойнство от собствената си културно-историческа самостойност. Същинската част на "История славянобългарска" има за предмет българското средновековно минало. Позовавайки се на данните, извлечени от достъпните му източници, атонският монах реконструира основните случвания от политическото развитие на народа от утвърждаването на Дунавска България до падането под турска власт. Очеркът за българското минало е прекъснат в частта, отнасяща се до управлението на цар Михаил Шишман, като е направена кратка добавка на факти от сръбската история със заглавие: "Тук внимавай, читателю, ще кажем накратко за сръбските крале". Основният разказ е последван от две приложения. Първото приложение представлява списък на "българските крале и царе", съставен по модела на кратките византийски хроники. Второто приложение е посветено на "най-знаменитите" средновековни български владетели. Към тази група са приобщени тринадесет владетели, които са "били свети в живота си и храбри и силни в царското си благополучие". Зад цитираната обща формулировка се крие еднозначен критерий за "знаменитост" бляскави победи на бойното поле над силни съседи и могъщи агресори. Доближавайки максимално Паисиевия разказ да средновековното историописание, двете приложения изпълняват компенсаторни функции спрямо осезаемо липсващи компоненти на българската средновековна летописна традиция. Ведно с това те по(дс)казват около кои владетелски присъствия и политически обстоятелства ще се роят през бъдещите векове интерпретациите, провокиращи национално самочувствие и съзнание за колективна значимост. Хан Тервел, хан Крум, княз Борис-Михаил, цар Симеон, цар Йоан Асен, цар Йоан Александър само поименното споменаване на тези владетели е достатъчен знак за приемствеността между Паисиевата интерпретативна рамка на Българското средновековие и последващия развой на знанието за миналото, подвеждащо вече два века и половина изброените владетели в групата на най-ярките и отличили се с приносите си към утвърждаването на държавността политически лидери. В духа на просвещенския филологизъм Паисий обръща поглед и към културната история на своя народ. В третото приложение "За славянските учители", е представена дейността на братята Кирил и Методий. Паисий настоява, че веднага след като превеждат църковните книги на славянски език солунските просветители ги предават "първо на българите и книгите били наречени български, както и досега гърците знаят това". В тази част са отхвърлени претенциите на руси и сърби за първенство по отношение на славянската писменост и е формулирана една от най-силните тези на ранновъзрожденския ни национализъм: "Така българите по-рано от всички славянски народи приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и [по-рано] започнали да четат на своя език." "История славянобългарска" завършва с послесловие, написано в публицистично-изповеден стил и в присъща на възрожденската словесност аз-форма. "Аз, Паисий йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи. Разяждаше ме постоянно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. И съставих я в манастира Хилендар при игумена Лаврентий, мой роден брат от една майка и по-стар от мене." Тези неизкусно наместени думи съчетават в едно биографията на текста с биографията на неговия автор, очертавайки параметрите на значим обрат в преподреждането на книжовните комуникации в съответствие с правилата на Модерната епоха. Сглобявал и нагласявал, превеждал и преразказвал, (пре)подреждал и пресявал данни и късове от други източници, в самия край на повествованието си Паисий се възправя пред публиката си в своя същински образ ненадменен монах таксидиот и книжовник. Монах, изкушен да продължи делата на своите предшественици по опазване писмената традиция и книжовното наследство, но ведно с това и подвластен на амбицията да възсаздаде от чужди речи сказанието за българското минало или казано с неговите думи една "история, заедно съвокупленна за преславните деяния испервия времена рода нашего, и святих, и царе". Паисиевата книга е замислена и реализирана като ръкописен текст. Авторът предвижда тя да бъде разпространявана чрез преписване: "Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, [тия] които умеят да пишат; и пазете я да не изчезне!" В цитираното послание ясно изпъква фактът, че с акта на създаването си "История славянобългарска" категорично е положена в културната среда на традиционната ръкописна книжнина. Както е известно, ползвайки личен Паисиев екземпляр, през 1765 г. бъдещият епископ Софроний Врачански прави първия препис на "История славянобългарска". Този ръкопис, както и вторият Софрониев препис от 1781 г. се считат за особено близки до оригинала. От същата епоха са и Самоковският препис (1771 г.), Никифоровият (1772 г.), Жеравненският (1772 г.), Кованлъшкият (1783 г.), Еленският (1784 г.). Изследвайки разпространението на Паисиевата книга, Васил Златарски въвежда разграничение между препис и преправка, като за преправки счита онези нейни ръкописни варианти, които значително се отклоняват от оригинала. Към момента на историческата наука са известни около 70 преписа и преправки на "История славянобългарска", като повечето от датираните се появяват през първата половина на ХХ век. В своите ръкописни вариации Паисиевото четиво оказва пряко формиращо въздействие върху най-ярките фигури на българското политическо и културно възраждане. Пряк досег с преписи и преправки на "История славянобългарска" имат Васил Априлов, Константин Фотинов, Александър Екзарх, Райко Жинзифов, Гаврил Кръстевич, Петко Славейков, Георги Ст. Раковски, Добри Войников, Спиридон Палаузов, Марин Дринов. Част от дейците в този престижен списък публично признават повратното значение на малката ръкописна книга за ангажирането им с инициативите за културно и/или политическо обновление на българското обществено пространство. В популярния си мемоарен текст "Спомен за четиридесетгодишната ми писателска деятелност" П. Р. Славейков разказва как през 1842 г. в стремежа си да се подготви за духовна кариера попада на Паисиевата история. "Прочитането на тая история, свидетелства популярният общественик, развея донейде калугерската мъгла от мислите ми и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз взех да мисля как да можа да спася народа си, т.е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотически." Преписвайки на 15-годишна възраст (в екип с приятеля си Христо Драганов) Паисиевата история, П. Р. Славейков трайно се приобщава към изкушените от идеологемите на националното самоопределение дейци и поема пътя на учителството и писателството. През 1844 г. излиза печатна история, в чиято основа стои една от преправките на Паисиевата книга. Тя е съставена от свищовския учител Христаки Павлович и е публикувана в Будим в значителен за времето си тираж под заглавие "Царственик или история болгарская". Веднага след появата си "Царственик"-ът се превръща в неизменно училищно помагало и в предпочитан източник на историческа информация за просветените българи. С това обаче не се изчерпва битуването на Паисиевия ръкопис във възрожденската печатна книжнина. Чрез откъси, позовавания и заимствания на сюжети той се отлага (макар и частично) в популярни печатни текстове на Константин Фотинов, Васил Априлов, Георги Ст. Раковски, Добри Войников, Любен Каравелов. Част от тези автори се позовават на Паисиевата книга като авторитетно четиво, съдържащо систематизирана и

Нека всеки наричащ себе си "българин",да прочете "Книжицата..." И нека всички да се гордеем с това,че сме българи....!

стига с тия глупости,тебе ако са те спирали иранци мен все ме питат дали съм поляк,руснак на първо място,че дори са ме питали да не съм ирландец ,или скандинавец!А ти ако мязаш на циганка е друг въпрос!

Хей, ти май много добре познаваш белезите на арийската раса и иранците?

Хей, ти май много добре познаваш белезите на арийската раса и иранците?

Хей, ти май много добре познаваш белезите на арийската раса и иранците?

Не знам с коя част на тялото да се смея господине "Доцент", и къде в Русия ли завършихте? Доцент пък и от БАН, може би имаха право да не ви дават пари. Ще се повторя специално за Вас и хората които вярват на подобни смехории "Обичам, Българин да се наричам. Извинявам се за намесата в разговора, бил съм емоционален наистина, съжелявам можеби е прозвучало грубо, а за произхода има наука антропология, съпоставете анализа от Варненският халколитен некропол и този генетичен "https://link анализ + така наречения тракийски(да припомня и за неотдавна откритата "Библия на Орфей" , съдържанието е доста интересно и за това купирано успешно, на какъв език е написана и кой до ден днешен използва същата писменост обичаи и език) и няма да има за какво да спорим, обърнете внимание на датировката, съпоставете я с Вашите исторически източници, да се замислим кой кога, как е писал и как се е наричал PR-а в древността и за чия сметка е бил :) ......успешна седмица на всички Българи:)" .......А може би е точно обратното! Персия е произлязла от Бълг-Ария! И затова май има и генетични, антропологически и исторически доказателства точно обратното на това което вие твърдите господин "Доцент". Приятно ми е аз съм дизайнер!

Келтите тръгват от българските земи и населяват острова, който сега се нарича ВБ. Приликите, които търсят с други народи, като прото-иранският съществуват, защото от балканският полуостров са се разселили към близкият изток, а не в обратна посока. Македонският език и сръбският са по-запазени като оригинален български език. След 1944 година се приема единен литературен български език от района на В.Търново, с което се налага из цяла БГ чрез четмо и писмо. Преди това в Бг е имало 28 диалекта и голямо затруднение помежу им да се разбират. Мислете как оцеляват толкова диалекта за 500 "турско робство":)))

Като казвате протоирански,надявам се,че имате предвид не сегашните иранци,които са главно от арабски произход! И като говорим за арийци,трябва да споменем съвсем уместно,че арийците са светли с високо телосложение и дълга глава в комбинация с тясно лице.Загледайте се колко от сегашните българи носят тези черти! Да има и такива,но има и доста българи с азиатскиа външност.