Коментари - Бабата на убития тийнейджър във Франция към протестиращите: Спрете да чупите | Днес.dir.bg

Бабата да я дадат на бабоеба и размириците ще отшумят,и президентът доволен и бабата доволна и Франция спасена

Франция изживява своя "Джордж Флойд" момент. Френската BLМ са удобните бунтари, които ще бъдат използвани за политически цели, а после изчистени, като опасни и излишни.. Щото комундетата не търпят критика, камо ли бунтове.

Добър момент да си припомним разликата между причина и повод

Европо, еврогейска! Това те чака занапред! Свиквай!

Моите съболезнования за франсетата. Това и да се поуталожи сега - си остава огромен проблем и следващия път ще изригне с по-голяма сила. Единствено силен националист като Льо Пен може поетапно да вземе мерки за интеграция и/или екстрадиране където е необходимо. В противен случай франсетата лека полека ще се примирят че вече живеят в нормите на Йоханесбург.

Не може да се отрече, че определени етнически групи скачат като един, когато някой от тях пострада. Не ми се мисли, ако се предприемат реални мерки за екстрадиция... Изнежената Европа смаза мъжа, семейството и традиционните ценности и няма кой да окаже реален отпор на тълпите от Изтока. Скоро феминистките ще слагат бурни, така ми се струва.

Макрон да се осъзнае и натовари на корабите и конските вагони иранци, пакистанци и всякаква друга паплач и обратно в азия. Където им е мястото

а майката какво ще каже???

Прави са иранците не можеш да стреляш така по хора

Западните правителства подлагат на терор собствените си жители! Огромна инфлация и целенасочена агенда срещу традиционните семейства! Стига вече! И наистина не пътувайте до Франция, това вече е страна от третия свят!

Преди събитията от 11 септември Карлос Чакала бе без съмнение най-известният международен терорист в света. В продължение на няколко десетилетия този изкусен и интелигентен наемник беше един от най-търсените мъже на планетата. Роден под името Илич Рамирез Санчез, той е син на преуспял адвокат с марксистки възгледи. За младия Санчез било напълно естествено да започне да проявява интерес към комунизма и южноамериканските комунистически герои, като например Че Гевара. Първи удар В неделя на 30 декември 1973 г. един млад мъж отворил вратата на богатото лондонско имение, в което работел като иконом, само, за да застане лице в лице срещу друг млад и мургав мъж с пистолет. Непознатият насочил оръжието си към иконома и със силен акцент настоял да бъде отведен при собственика на къщата Джоузеф Сийф. Шестдесет и осем годишният Сийф бил един от най-влиятелните еврейски бизнесмени в Лондон. Той бил президент на търговската верига „Маркс енд Спенсър“, но по-важно за неговия неканен гост било това, че той също бил почетен вицепрезидент на „Британската ционистка федерация“ – една организация, която се занимавала с набиране на милиони средства за благотворителни каузи в Израел. Джоузеф Саиф Джоузеф Сийф С пистолет опрян в гърба икономът Мануел Перлойра повел непознатия към стълбището, което водело към спалнята на господаря. Докато се качвали, съпругата на Сийф, Луиз, ги видяла, бързо се заключила в спалнята си и започнала да набира номера на полицията. Полицейският диспечер приел сигнала й в 19:02 ч. През това време Сийф бил в банята и се готвел за вечеря. Чувайки иконома да вика името му, той отворил вратата и се изправил срещу облечена в ръкавица ръка, стискаща автоматичен пистолет. Преди да може да реагира, оръжието произвело 9-милиметров изстрел от по-малко от метър разстояние, който разкъсал лицето му. Сийф се свлякъл на пода сериозно ранен, а непознатият пристъпил към него, насочил пистолета си в главата му и дръпнал спусъка за втори път. Оръжието засякло. Преди да може да изчисти оръжието и да довърши задачата си пред къщата спряла една полицейска кола, която пристигнала само две минути след обаждането на г-жа Сийф. Стрелецът избягал, като нито икономът, нито Луиз го забелязали да напуска къщата. Сийф оцелява като по чудо. Куршумът, който проникнал в главата му точно над горната устна, бил отблъснат от зъбите му и се заклещил в челюстта му. Пътят на куршума минавал само на един милиметър от югуларната му вена. Той бил откаран в болницата, където хирурзите прекарали няколко часа в отстраняването на куршума и фрагменти от него от челюстната му кост. Няколко седмици по-късно той се възстановява достатъчно, за да може да говори и разказва, че всичко, което си спомнял е облечената в ръкавица ръка, стискаща оръжието, последвано от удара в лицето му. Този дързък опит за покушение бил първият акт на жестокост, проявен от един млад човек с необичайно име. Макар да не съумява да довърши смъртоносната си задача, той успява да се измъкне невредим. Ако бил арестуван в онази студена декемврийска вечер, може би никой никога нямаше да чуе името на „Карлос Чакала“ – най-прочутият терорист в света. Роден революционер Карлос е роден в Каракас Венецуела на 12 октомври 1949 г. Неговата майка Елба Мария Санчез възнамерявала да му даде християнско име, тъй като твърдо държала на католическите си убеждения. Но бащата на момчето Хосе Алтаграсия Рамирез Навас имал други идеи. Като всеотдаен марксист, той настоявал първородният му син да бъде кръстен на неговия герой Владимир Илич Улянов, по-добре известен като Ленин. Упорито игнорирайки протестите на съпругата си, Хосе регистрирал сина си под името Илич Рамирез Санчез. Хосе Алтаграсия Рамирез Хосе Алтаграсия Рамирез За ирония, в младините си Хосе бил постъпил в Католическата семинария с намерението да става свещеник. Но след като прекарал там три години той се обявил за атеист и се върнал в дома си в град Мичелена. По-късно бил обвинен от местните власти в укриване на изгнаници, обявили го за комунист и го изгонили от родния му град. Ядосан от това развитие, той преминава границата с Колумбия и се записва да учи право в университета в Богота. Скоро след като започнал образованието си той се влял в редиците на една лява фракция и, още преди да получи дипломата си, се превърнал в предан на лявата идея марксист-ленинист. Убеден, че Илич не бива да прахосва времето си в преследване на християнските идеали, Хосе учел сина си на марксистката доктрина и го гощавал с истории за геройствата на многобройните леви революционери, подвизаващи се в Южна Америка. Неговата майка, от друга страна, отказвала да стои и да гледа как синът й се откъсва от църквата, и тайничко го покръстила. Понякога, когато съпругът й отсъствал, тя го водела на църковните литургии, опитвайки се по този начин да разводни ученията на мъжа си. Макар да обичал майка си и да уважавал отказа й да се преклони пред догматичния й и нетърпящ възражения съпруг, по-късно Илич прегръща Марксизма като своя „единствена истинска религия“ и обръща завинаги гръб на църквата. Елба Мария Санчез Елба Мария Санчез През 1951 г. се ражда неговият брат. Хосе отново настоял на своето и кръстил момчето Ленин. Седем години по-късно се ражда третият му син, който получава името Владимир. Години по-късно „Карлос“ казва: „Беше много глупаво от страна на баща ми да даде на децата си такива странни имена. Подобно нещо може да травмира едно дете. Аз лично извадих късмет, но нещата се подредиха другояче за братята ми. Те не се срамуват от имената си, но имаха много проблеми заради тях„. Благодарение на успешната си адвокатска практика, Хосе можел да си позволи да наеме частни учители за най-големия си син, които да му преподават тънкостите на комунистическата доктрина. Илич на 16 години Илич на 16 години С времето Илич пораснал на ръст и натрупал килограми и неговите приятели започнали да го дразнят, наричайки го „El Gordo“ (Дебелак). Той мразел този прякор и отвръщал на обидите им, заявявайки, че един ден те и целият останал свят ще се страхуват от него. Въпреки обидния си прякор, Илич станал естествен лидер на една група, състояща се от неговите братя и техни общи приятели. През 1958 г., провокирана от постоянните изневери на съпруга си, Елба взела синовете си и напуснала семейната къща, заминавайки за Ямайка, след това за Мексико, и после обратно в Ямайка, преди да се завърне в Каракас през 1961 г. Тези години прекарани в пътувания се оказали разрушителни за момчетата и особено за Илич. Учението му не вървяло, но той открил, че му се отдават езиците и се наслаждавал на различните култури, с които се сблъсквал. Периодът на отсъствие на Елба с нищо не помогнал за укрепването на семейното огнище. Хосе дори бил започнал да води любовниците си у дома. Двамата се развели две години по-късно. Илич бил само на тринадесет години, когато родителите му се разделили, но се почувствал облекчен, че раздорите в семейството му най-сетне са приключили. Обучението на терориста След развода Илич бил изпратен в лицея „Фермин Торо“ в Каракас. Училището, избрано от баща му, било известно със своите радикално леви учения и мнозина от учениците взимали участие в улични протести, насочени срещу забраната на либералното правителство за комунистическа партия. През януари 1964 г. Илич се присъединява към Венецуелската комунистическа младеж и се въвлича в нейните революционни дейности, които включвали бурни демонстрации срещу управляващата власт. По-късно Илич щял да се хвали със своите ученически подвизи и организационни умения, но според тогавашния президент на Венецуелската комунистическа партия Педро Ортега Диаз той не бил допринесъл с нищо съществено за каузата. Въпреки спорния му принос към комунистическата кауза, смята се, че през 1966 г. Илич се е подвизавал като обещаващ млад революционер под ръководството на не кой да е, а на Фидел Кастро и КГБ. Според твърденията, направени в най-различни публикации през годините, младият Илич бил изпратен от баща си в кубински лагер за индоктринация, където изучавал техники за саботаж и други терористични дейности. Въпросният лагер се наричал Кемп Мантанзас и бил под прякото ръководство на кастровската „Генерална дирекция разузнаване“ (DGI) и кастровския съветник от КГБ Виктор Семьонов. Според историите, Илич бил ценен ученик в лагера и бил лично обучаван от Антонио Дагес-Бувие – еквадорски експерт по партизанско военно дело и висш офицер в КГБ – в употребата на експлозиви, автоматични оръжия, мини, криптиране и фалшификация на документи. Друга история разказва за срещата му с прочутия отец Камило Торес – колумбийски свещеник, който става партизански лидер под ръководството на Че Гевара. Дали той наистина е бил обучаван от кубинците все още е под въпрос, но две неща са сигурни. Първо, той не би могъл да е срещнал отец Торес в Куба, защото свещеникът бил убит от колумбийската армия през февруари 1966 г. Освен това, генерал Семьонов става шеф на КГБ чак през 1968 г., около две години след предполагаемото лагерно обучение на Илич там. Тези и други истории, касаещи подготовката на Илич – очевидно пуснати в обръщение от ЦРУ – се основавали на информацията предоставяна от Орландо Кастро Хидалго – бивш служител на DGI, който дезертира от кубинското посолство в Париж. Предлолага се, че той бил казал на ЦРУ, че Илич е един от многото венецуелци, които са получили терористична подготовка в Куба. В близките години един бивш ръководител от антитерористичния отдел на ЦРУ признава, че ЦРУ никога не е разполагало с доказателства, подкрепящи това твърдение. Потвърдено е обаче, че през август 1966 г. Елба отвежда Илич и братята му в Лондон, където да продължат образованието си. След като семейството се установява в Западен Лондон, Илич се записва в колежа Стафорд в Кенсингтън. Неговите учители го помнят като дързък, самоуверен и мързелив младеж, който предпочитал да преписва, вместо да учи. Той също бил известен с това, че винаги се обличал в елегантни и скъпи дрехи. Въпреки тази лоша репутацията, Илич взима успешно всичките си изпити и се продължава образованието си в колежа Ърлс Корт. Смята се, че през този период от живота им Илич и неговият брат Ленин са били членове на Кралския оръжеен клуб в Кенсингтън, където се обучавали в боравенето с огнестрелно оръжие. В действителност не съществуват писмени данни за тяхното членство. Освен това разследването, проведено от антитерористичния отдел на Скотланд Ярд, установява, че братята никога не са имали нещо общо с клуба. Времето прекарано от Илич в Лондон не показва индикации, че той се е стремял да стане терорист. Той изглежда предпочитал да се подвизава като плейбой и често придружавал майка си на коктейли в посолствата. Животът му обаче не минавал изцяло в социални сбирки, тъй като скоро след пристигането си в Лондон той се присъединява към група британски активисти, които планирали да създадат международен съюз на комунистическите студенти. По-късно на Илич се приписват заслугите за създаването на такава организация, макар че в действителност той посещава една единствена сбирка и си тръгва, когато му става ясно, че полицията внимателно следи заседанията на групата. Неговата политическа кариера би могла да започне през 1967 г., когато венецуелската партизанска групировка „Въоръжени сили за национално освобождение“, поисква от него да замине за Източна Европа, където да организира група от млади венецуелски комунисти в страните от комунистическия блок. Неговите планове са осуетени, когато по-късно същата година баща му пристига в Лондон и заявява на синовете си, че иска те да продължат образованието си в Сорбоната в Париж. През май 1968 г. Хосе отвежда Илич и Ленин в Париж, но заварва града в разгара на бурни студентски протести. Макар демонстрациите да били организирани от привърженици на марксистката идея, Хосе изоставил плановете си, защото нямал желание да види синовете си въвлечени в жестоки улични боеве. Майка Русия Нетърпелив синовете му да получат „подходящо“ образование, Хосе се свързал с културното аташе в Съветското посолство в Лондон и записал момчетата в Университета „Патрис Лумумба“ в Москва. Това поражда много спекулации, според които при пристигането му в Москва Илич е бил завербуван от КГБ, благодарение на препоръките от Венецуелската комунистическа партия. Единственото доказателство за това идва от архивите на Венецуелската комунистическа партия, в които е записано, че Илич е получил стипендия от „Съветско-венецуелската камара на дружбата“ – връзка, която говори за евентуално поръчителство. Университетът „Патрис Лумумба“ се смятал за учебната площадка на бъдещите лидери на съветските страни от Третия свят. Илич и Ленин се вълнували от мисълта, че ще продължат образованието си в „Майка Русия“ – родината на комунистическите идеали. Тяхната възбуда бързо намаляла, когато се сбъскали с трудните условия на живот и още по-тежката дисциплина. През първата си година, която прекарал в изучаване на руски език и запознаване с марксистката култура, Илич се бунтувал и предпочитал да пие и да излиза с момичета, вместо да учи. Учителите не били впечатлени от него. Разполагайки с щедрата издръжка пращана от баща му, Илич бил в състояние да си позволи цялото пиене и забавления, които можел да понесе. Подобно на баща си, връзките му с жени станали важна част от неговия живот, но малко от тях продължавали дълго. Илич описва една жена в частност – кубинка на име Соня Марин Ориола – като своята „единствена голяма любовна история“. Отношенията им приключили, когато Соня се върнала бременна в Куба и не след дълго родила дъщеря. Горящ от желание да получи новини за детото си, Илич направил няколко опита да се свърже със Соня, но не получил отговор. Макар да изглеждало, че Илич е привърженик на марксистките учения, неговите съученици го помнят повече като романтик, отколкото като идеалист. Въпреки липсата на ентусиазъм към учението, Илич създавал представата за млад човек с голям потенциал, особено що се отнася до Венецуелската комунистическа партия. Д-р Едуардо Галегос Мансера – висш член на партийното политбюро – му предложил пост като партиен представител в Букурещ. Той отхвърлил предложението и единствената организация, която го била подкрепяла досега, приела това като чиста обида. Последната обида дошла, когато Илич явно започнал да поддържа една бунтовническа фракция, която партията смятала да закрие, и това довело до неговото изключване от партията през 1969 г. Без подкрепата на партията, която спонсорирала неговото обучение в Лумумба, дните му в Москва били преброени. Университетската управа направила няколко опита да убеди Илич да престане с извънучебните си занимания и да се концентрира върху учението, но той не им обръщал внимание. Станал дори още по-дързък и открито обиждал всеки, който се опитвал да му налива акъл. Накрая през 1970 г., когато взел участие в една демонстрация, организирана от арабски студенти, той бил открито обвинен в „антисъветска провокация и недисциплинираност“ и бил изключен от университета. Една теория предполага, че това изключване е било уловка на КГБ, целяща да прикрие неговото вербуване като техен агент, но за това няма доказателства. Народен избор Докато учел в Лумумба Илич се сдружил с няколко палестински студенти и жадно поглъщал техните истории, разказващи за борбата на родината им срещу върховния враг Израел. Те описвали с възторг един бунтовнически лидер, който бил организирал терористична кампания за освобождаването на Палестина. Джордж Хабаш Джордж Хабаш Името на този човек било Уади Хадад. С партньорството на Джордж Хабаш – негов състудент от Американския университет в Бейрут – Хадад стоял в основата на създаването на „Арабското национално движение“ в началото на 50-те години. Членовете на движението били преданни на идеята за изтръгването на Палестина от пипалата на Израел. Преди Шестдневната война техните методи били мирни, но скоро след това, подтикнат от горчивината породена от унизителната победа над родината му, Хадад сформирал „Народния фронт за освобождение на Палестина“ и издал един нов манифест, а именно – „Освобождаване на Палестина чрез актове на насилие срещу държавата Израел“. Основната доктрина на организацията била марксистка; новият метод, използван за постигането на идеалите му, бил международният тероризъм. Първият подобен акт бил извършен през 1968 г., когато въоръжени терористи отвличат един пътнически самолет, летящ от Рим за Тел Авив. Самолетът бил принуден да се приземи в Алжир, където терористите взели пътниците за заложници, искайки в замяна освобождаването на шестнадесет палестинци, които лежали в израелските затвори. Първоначално израелското правителство се съгласило с исканията им. Пътниците в самолета били пуснати живи и здрави, но не и преди Израел да претърпи на свой ред едно унизително поражение. Уади Хадад Уади Хадад Новините за постиженията на Хадад бързо се разпространяват по света и през следващите години към каузата му се присъединяват и други терористични групировки, сред които германската Баадер-Майнхоф и италианската Червена бригада. Освен това Народният фронт направил приятно впечатление на КГБ, което довежда до директната подкрепа на Москва. Точно благодарение на този съюз Илич бил въвлечен в Народния фронт. Представителят на Хадад в Москва Рифаат Абдул Ауон се срещнал с него и многократно приканвал него и отбрана група от негови състуденти да се обучават в един терористичен тренировъчен лагер в Йордания. Заинтригуван от предложението, Илич напуснал Москва и през юли 1970 г. заминал за Близкия Изток. Неговата първа спирка била в Бейрут, където отишъл непоканен в офиса на Басам Абу-Шариф – неофициалният „вербуващ офицер“ на Народния фронт. Абу-Шариф бил впечатлен от ревностните му убеждения и уредил постъпването му в лагера. Според последвалите разследвания, точно на тази първа среща Илич получава името, което през следващите години щяло да всява ужас по целия свят. От този ден нататък Илич бил познат просто като „Карлос“. Няколко седмици след срещата Илич отпътувал за един палестински тренировъчен лагер, разположен на хълмовете на север от Аман в Йордания, за да започне да изучава боравенето с оръжия и експлозиви, в съчетание с огромни дози политическа пропаганда. Макар да се справял добре с обучението си там, курсовете били подправени с участие във фалшиви атаки и други тестове за войнишка храброст. Карлос отказал да ги приеме на сериозно и жадувал за „истински екшън“. В последната седмица от обучението желанието му се изпълнило, когато израелски самолети бомбардирали един близък лагер и ранили човек от личната охрана на Ясер Арафат. Една седмица по-късно Карлос се върнал в Аман. Копнеещ да премине към „по-вълнуващи“ занимания, той се свързал с Абу Семир – висш член на Народния фронт – и бил изпратен в по-напреднал военен тренировъчен лагер. Черен септември На 6 септември 1970 г. Хадад нарежда да бъде извършено едновременото отвличане на четири самолета пътуващи за Ню Йорк. Лейла Халед, една от доверените лейтенанти на Хадад, била начело на първата атака. Халед се прочува с успешното си отвличане на полет на ТУА с дестинация Дамаск през 1969 г. През юли 1970г. Халед успяла да избегне сериозно нараняване, когато, по време на среща в дома на Хадад, къщата била обсипана с ракети с отдалечено насочване. Две от четирите ракети не успели да избухнат, но съпругата на Хадад и осемгодишният му син, които били в друга стая, получили рани и изгаряния. Хадад обвинявал за нападението тайните служби на Израел Мосад. Мисията на Халед се състояла в това да отвлече полет на авиокомпания Ел Ал, пътуващ от Тел Авив, през Амстердам, за Ню Йорк. Планът бил тя и нейният съучастник Патрик Аргело да се престорят на семейна двойка и да превземат самолета. Когато самолетът доближил английския бряг, двамата се надигнали от местата си и, размахвайки оръжия, си проправили път до пилотската кабина. Тогава пилотът насочил носа на самолета рязко надолу и терористите загубили почва под краката си. В последвалото боричкане Аргело хвърлил по пътеката между седалките ръчна граната и малко след това бил застрелян от един „въздушен шериф“ на Ел Ал. За щастие граната не избухнала. Халед била надвита от мъжете пътници, които жестоко я пребили, понеже се опитвала да извади собствените си гранати, скрити в сутиена й. След извънредното кацане на летище Хийтроу Халед се превърнала в предмет на разгорещени спорове, тъй като екипът за сигурност на Ел Ал и британската полиция започнали да се борят помежду си за това под чия юрисдикция попада затворничката. В крайна сметка Израел се отдръпнал и Халед била отведена в британски затвор. Полето на Доусън Полето на Доусън Втората атака също се сблъскала с проблеми, когато се оказало, че самолетът на Пан Ам е твърде голям, за да се приземи на пистата в Йордания, която Хадад бил избрал. Вместо това бил откаран към Кайро, където пътниците и екипажът били свалени, а самолетът взривен. Другите два самолета, на Суисеър, летящ за Цюрих, и на ТУА, пристигащ от Франкфурт, били успешно похитени и приземени на една писта в Зарга Йордания, както било по план. В чест на събитието палестинците преименували бившата британска писта от „Полето на Доусън“ на „Революционната писта“. Народният фронт направил публично изявление, в което описал атаките като първия удар на отмъщение срещу „американския заговор за ликвидиране на палестинската кауза чрез предоставяне на оръжия на Израел“. Освен това наредили на швейцарското и западногерманското правителство да освободят техните пленени другари. Следващият удар на Народния фронт бил насочен към самолет на BOAC, летящ от Бомбай за Лондон, чийто 150 пътници били взети за заложници и държани в Зарка Йордания, докато терориристите преговаряли за освобождаването на Халед. След 24 часа напрегнати преговори пътниците и екипажът били освободени, в замяна на Халед и още шестима осъдени терористи. Като последен акт на отмъщение терористите взривили самолета. Като новобранец без опит, Карлос не бил използван в операцията, но прекарал доста време в охраняване на склада с мунициите, намиращ се далеч от центъра на събитията. Преди отвличанията кралят на Йордания Хюсеин бил много благосклонен към палестинската кауза и бил позволил на над петдесет терористични групи да се установят в страната му. Но палестинските нападения над еврейски цели започвали да увеличават уязвимостта на Йордания и възможността Израел да нанесе ответен удар растяла. Напрежението достигнало връхната си точка през февруари 1970 г., когато йорданските военни части, опитващи се да наложат кралския указ, според който палестинците трябвало да предадат оръжията и експлозивите си, се сблъскали с „бойците за свобода“ в улична битка, която продължила цели три дни. Кралският указ бил забравен. Вбесен от това, че Народният фронт има нахалството да безчинства по този начин на йорданска земя без неговото съгласие, Хюсеин обявил военно положение и вдигнал на крак бедуинската си армия, за да изгони палестинците от Йордания. Възникналият при това конфликт става известен като „Черния септември“ и в него Карлос за първи път опитва вкуса на истинско бойно сражение. Карлос в Лондон През 1970 г. Карлос вече се биел срещу йорданската армия рамо до рамо с Абу-Шариф, но войната продължила да бушува още една година преди крал Хюсеин да обяви победата над врага си. Повече от три хиляди палестинци загиват в конфликта, в който Карлос си спечелва репутацията на безстрашен боец и хладнокръвен убиец. След поражението си повечето членове на Народния фронт предпочели да побягнат в Израел, отколкото да бъдат пленени от бедуинската армия. Карлос не бил един от тях: Джордж Хабаш имал други планове за своето младо протеже. Карлос Плейбоят Карлос Плейбоят Той бил избран да изпълнява ролята на представител на Народния фронт в Лондон. Неговата задача била да се внедри в британското общество и да създаде списък с „високопрофилни“ мишени, които щели да бъдат убивани или отвличани. След края на войната в Йордания Карлос бил изпратен на обучение в поредния лагер, където да научи „тънкостите“ на тероризма. През февруари 1971 г. бил готов да замине за Лондон и да се събере отново със семейството си. Благодарение на влиянието на майка си, Карлос бързо приел отново ролята на плейбой и купонджия. Той посещавал Университета в Лондон, където следвал икономика, и по-късно се записал на курсове по руски език в Централния лондонски политехникум, като част от добре планираната си фасада. Неговият контакт с Народния фронт в Лондон се осъществявал в лицето на Мохамед Буриа – алжирец, който, като един от най-верните хора на Хадад, отговарял за европейските операции. В търсене на цели, Карлос преглеждал английските вестници, отбелязвайки си имената на изтъкнати хора, които са или евреи, или поддръжници на Израел. Веднъж щом създал списъка си, той положил всички усилия да научи колкото се може повече за своите мишени – адреси, телефонни номера, прякори и всякакви лични подробности. Списъкът му съдържал имената на известни филмови лица, шоумени, политици и изтъкнати бизнесмени. През декември 1971 г. той вече бил събрал информация за стотици хора. Точно в този период неговата ранна кариера на терорист под прикритие щяла за малко да бъде прекратена. Специалните части на Скотланд Ярд получили сигнал и нахлули в къщата на „Уолпоул Стрийт“ в Челси, където той живеел с майка си, но не открили нищо инкриминиращо. Те били накарани да вярват, че Карлос е свързан с укриването на незаконни оръжия, които били открити и конфискувани при една скорошна полицейска акция в дома на един от неговите приятели. По време на акцията полицията открила фалшив италиански паспорт с лика на Карлос, но незнайно защо не счела това за нещо важно. Освен че бил поставен под наблюдение за няколко дни след обиска, полицията изобщо престанала да се занимава с него. Карлос се преместил със семейството си в ново жилище в Кенсингтън. Мария Нидия Ромеро де Тобон Мария Нидия Ромеро де Тобон Въпреки латиноамериканския си чар и безупречни маниери, той често бил отблъскван от младите дами от висшето общество, с които контактувал. Една от тях обаче била привлечена от неговото излъчване и още по-омагьосана от политическата му страст. Мария Нидия Ромеро де Тобон била привлекателна, 37-годишна колумбийка, която се преместила в Лондон след развода си, за да продължи университетското си образование. Нидия, чийто дядо е основател на Колумбийксата либерална партия, била революционер по сърце и веднага била спечелена от страстта, която показвал Карлос към каузата си. Няколко месеца по-късно Карлос успешно завербувал Нидия и използвал помощта й за създаването на верига от сигурни къщи, в които да пребивават тайните агенти. В един момент тя се представяла за съпруга на Антонио Дагес-Бувие – еквадорски партизанин, за който се предполага, че бил обучавал Карлос в Куба – и държала под наем три апартамента в централен Лондон. Другите й задължения включвали транспортирането на документи и средства. Карлос по-късно казва на разследващите, че по онова време той и Дагес-Бувие са изпълнили няколко „мисии“ по набелязани мишени. За подобни случаи обаче не съществуват писмени данни. Общото мнение е, че времето прекарано от Карлос в Лондон е преминало главно в бездействие, докато в другите части на света Хадад избирал други играчи за своите смъртоносни игрички. Клане През февруари 1972 г., докато Карлос линеел в Лондон, един от екипите на Хадад отвличал самолет на Луфтханза, летящ за Аден. Един от 172-мата пътници взети за заложници бил Джоузеф Кенеди, синът на починалия Робърт Кенеди. След кратки преговори Кенеди и останалите заложници били пуснати живи и здрави, след като западногерманското правителство се съгласило да изплати сумата от 5 милиона долара за откуп. През следващия месец май Хадад изпратил трима членове на японската Червена армия да извършат брутално нападение над летището в Тел Авив. След като пристигнали на летището тримата мъже извадили автоматични оръжия и гранати от багажа си и открили огън по тълпите. Когато огънят затихнал, 23 пътници били мъртви и още 76 ранени. Двама от терористите загинали по време на операцията, но не от отсрещен огън. Единият бил убит случайно от приятелски огън, а другият загинал, когато гранатата, която държал, избухнала преждевременно. В едно ранно утро през септември същата година един отряд командоси, съставен от членове на ислямистката организация Фатах на Ясер Арафат, които наричали себе си „Черен септември“, извършили набег над еврейското общежитие на Олимпиадата в Мюнхен. След като убива един от атлетите и треньора групата задържа останалите спортисти като заложници и изисква да бъдат освободени 200 души от техните сънародници, които лежали по затворите в Израел. След ден на сбити преговори западногерманците се съгласили да осигурят самолет, който да откара групата и нейните заложници в Кайро. Всичко вървяло по план, докато германските снайперисти на летището не открили огън по командосите. В последвалата огнестрелна битка били убити 11 израелски атлети и петима от терористите. Когато новините за тази операция стигнали до Карлос, той се ядосал, че е бил оставен извън тези важни удари, които разтърсват света. Неговият яд се засилил още повече, когато узнал за подвизите и на един друг верен на партийната идея герой.

Франция е 67мон и 7мон араби и афрота нищо не е.Франция е зле в Париц Световен град несравним с бищо друго още по малкото със селските райони Берлин Прага Виена Будапеща и тн.Още в Марсилия която е жлизо до брега и винаги и имало миграция и в Бордо Лион оче 2-3 гряда.Но като цяло Франция е много по сигурна от Рушистан

Резонният ми въпрос е какво е направил тинейджъра зя дя бъде убит? щото едва ли е седял мирен...да чопли семки с връсници

Не че давам идеи, но на Пригожин му изтече договора в Украйна. :)

При гадтите руснаци Пригожин хем с армия се отказа за да няма зулуми. Тия, хем там живеят, ще потрошат и изгорят Франция. Току виж сринат и катедралата Нотр Дам, преди да са я възстановили.

ЕМО БАБИН ДА ЛЕТИ ПО-БЪРЗО КЪМ ЕКВАТОРА, ДА ЦЕЛУВА РЪКА НА ГЕНЕРАЛ КАГАМЕ В РУАНДА И НА ГЕНЕРАЛ МУСЕВЕНИ В УГАНДА И ДА ГИ ДАРУВА БОГАТО, ЗАДА СЕ СЪГЛАСЯТ ДА ПРИЕМАТ АРАБИТЕ. ПОСЛЕ ДА ПОЧВА МАСОВИТЕ ЧИСТКИ И ЕКСТРАДАЦИИ ПО МИНИМУМ ДВАЙСЕТ САМОЛЕТА НА ДЕН.

Европа още да си прави гей прайдовете, пък после ще има ама как стана така, че тези са повече от потомствените французи, германци, белгийци, холандци и т.н. в собствените им държави.

Германия гледала с безпокойство. Еми ще гледа. Скоро ще гледа и доста резани карабини

Много ясно, че пулетата ще имат проблеми като са оставили във Франция да живеят СЕДЕМ МИЛИОНА ДИВИ АРАБИ от МАГРЕБА, които създават всички проблеми. Въпросните протестиращи ислямски вандали, бандити и разбойници нямат нищо общо с кротките и работливи черни африканци християни от Сенегал,Гвинея и Габон, които също живеят и работят във Франция, но не се включват по правило в арабските вакханалии и палежи и изкарват с пот и труд прехраната си. Полицията да се вземе в ръце и да изчисти улиците по най-бързия начин. Арест , затвор или незабавна екстрадация. Друг път към оправията няма.

Нено Сенегалеца се е гаврил с франсетата.

баба надиН да не се прави , че не знае циганетата що трошат и палят ..... ами не не трошат заради фнуката и .... трошат щото има цапцарап и кражба колко може бате и вечерта нослетата набрашнени и чукат девойки французойки!

Сорози, какво ще кажете сага руснаците да ударят едно рамо на демократично протестиращите и да ги въоръжат с автоматично оръжие примерно, а защо не и с танкове?

Франция е Прекрасна държава още като слезнеш и те лъха страхотен въздух нищо общо с Българската кочина

Даже Иран се гаври с "евроатлантическите демократи"...

не може да дискриминираш собственото си население и да ръсиш мозък по света. Независимостта трябва да се подкрепи.

спрете насилието в Русия ..иzхвърлете бункерния Zлодей Путкин

Кои е имал колонии, сега ще сърба. Индийците се майтапят - Нашата родина е...Великобритания. По ирония на съдбата са се пръснали във всичките британски колонии -САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Като в САЩ дори почти всички шефове на ИТ фирми са индийци.

Франция беше вряща тенджера под налягане от години. Но всички проблеми се замитаха под килима за да могат туристите да се радват на Париж, да се снимат с баретки и роклички пред Айфеловата кула и парите да вървят. Това, което се случва е ужасно но напълно закономерно.

Този на Възраждане, когато беше постнал снимки на футболните отбори на Франция и от Африка. футболистите на първите само черни, а на вторите само бели и беше написал, че се обърква кой отбор на кой е. Ллично Макарон му отговори, че във Франция уважават разнообразието. Е, вижда се. Ама както са почнали ще вземат да сринат Айфела, тогава пак ли ще е толкова горд?

Мечтая за “чиста” Европа ! Омръзна ми да виждам всякакви африкански твари лежащи на икономиката на нашия континент! Да те е страх да излезнеш вечер в някоя европейска столица ! Навсякъде тъмнокожи престъпници и наркомани, размножаващи се безразборно и изяждащи чуждия труд и данъци! Незабавно трябва да се забрани пребиваването на нови индивиди от Третия свят! Ние се различни във всичко- религия, принципи, традиции и т.н. Всеки да си живее в неговия свят ! За един цветнокож се срина Франция, а ако беше бял европеец щеше да влезне в статистиката! Омръзна ми това племе вечно да търси облаги основани върху теории за расизъм, неравенство и т.н.

През комунизма, за прословутите водни оръжия и сълзотворен газ, гледах в новините по сръбската телевизия, когато даваха как се потушаваха протести в някоя демократична страна. Тогава нямаше такава маса мигранти. Ние тогава нямахме такива техники, защото тука кой ще смее да се събере на тълпи и чупят. Или тумба да те пресрещне на улицата. Е, сега и ние имаме такива - за потушаване на протести. Обаче сега демокрацията толкова се изврати, че сега ползват тези съоръжения само върху местните. Върху мигранти не смеят. Вместо това чиннопоклонно стоят мирно и гледат как им громят града.

Боли ги кура протестиращите за тинейджъра. Те са там да почупят малко.

Факт е че цивилизацията в света идва от бялата раса ...от белите европейски народи...въпреки всички грехове Но черната раса ще асимилира бялата факт..той и този лудия Брейвик това му беше тезета и каузата..

Който не знае още 2006 видях как в Германия след 18:00 немците не смееха да излезнат на улицата. След този час само чужда реч се чува навън. Германците ги виждах само в работата. Франция покрай колониите винаги са си имали такива. А в Белгия точно в ЕП, чиновниците след работа бегом до колата, метрото и право вкъщи. Пак заради емигрантите от близкия изток не смеят да са навън.

Какво идкаш Европа пълна с черни...боже и Париж ми беше мечта...да отида и да го вшдя да ..поживея...

Преди около година група тарамбуки опустоши центъра на Щутгарт без да е станало нищо, просто защото могат и са недоволни от всичко. Бюргерът трепери да му бръкнат в джоба, но от маргиналите няма какво да вземеш. Те са на държавна издръжка. Не можеш да я спреш, не можеш да ги изгониш. Сума ти НПО-та ги защитават и всички са им длъжни.

Бабата се казва Надя. Много руско това име. Май някоя държава плаща за протестите.

протестите и погромите във Франция с нищо няма да помогне на бункерния мистър Путкин ..украинците натискат по целия над 1250 километров фронт и на някои места напредват особенно в района на Бахмут

Тарамбуките са нагли по рождение, но най-нагли са когато действат в тълпа. Онова хюмненце изтегли късата клечка, но сега полицията не смее да извади истинско оръжие и ордите се почустваха всесилни. Франция ще бъде срината до основи.

Не ми се четат преписаните от DW 'новини', но в истинските новини пише че полицията е опитала да спре автмобилът му, но той е избягал с мръсна газ, и тогава полицаите са открили огън. И този полицак, който е изтреляла смъртоносния куршум, е арестуван. Защото си е вършел добре работата...

Тя бабата хубаво призовава, но просташка пРоссия нали точно за това плаща … То не бяха Льо Пенки, то не бяха Копейки, то не бяха Сидеровци , де що изроди има, пРоссия им плаща ….

Политиците в Украйна, Белгия, Холандия и компания сега та на бодили. Как е евтината работна ръка? А ние сме нежелани, нали.

Застрахователите ще покрият щетите, няма страшно.

Ами ако сега Русия даде оръжие на протестиращите, както Франция дава на Украйна за да се избиват, дали ще е хубаво?

Трошете, бийте се. ЕС, в частност Франция не са точното нещо. ЕС страда от неяснота какво трябва да прави. ЕС е нещо като въздух под налягане, ще се пръсне в даден момент защото няма ограничителен клапан. ЕС, иска им се но не им стиска. ЕС не става и рано или късно ще се разбере.

Точно Иран ли тръгнали да дават акъл на който и да било. Много къса памет имат

Ще спрат другия път. Това им беше само повод да се разпищовят. То им е в кръвта.

Разбира се, че баба Надя ще призовава за каквото й заповядат. Иначе пак ще яде бой, че и повече даже. Независимо, че са гръмнали внука й.

Да, добре би било да спрат да чупят. А не е ли още по-добре Макрон и кликата му да изчезват на бунището на историята, където им е мястото.

Дано Меркел е жива да види какво ще се случи с Германия много скоро а германския народ ще съжалява че не взеха крути мерки за тия африканци