Начинът, по който ще се разреши кризата във Венецуела, ще окаже влияние върху световния енергиен пазар. Ниска цена на петрола - това е българският интерес. Русия има друг - колкото по-висока е цената, толкова повече приходи в нейната хазна. Това заяви в интервю за "Епицентър" бившия посланик във Венецуела проф. Лазар Копринаров.

Проф. Лазар Копринаров е философ и дипломат. Преподава философия на политиката, сравнителна политология и социална философия. Бил посланик на България във Венецуела (2001-2006). Председател е на Управителния съвет на "Форум за европейско бъдеще".

- Проф. Копринаров, вие сте били наш посланик във Венецуела от 2001-а до 2006 година. В последните дни и ние, българите, и целият свят обърна поглед към държавата с най-големи залежи на нефт. В същото време се разбра, че България няма инвестиции там, сънародниците ни са едва 50-ина. Защо имаме толкова слаби връзки с Венецуела?

- Основните търговски партньори и инвеститори във Венецуела са САЩ, Китай, Русия, Индия, Куба. В епицентъра на търговията и инвестициите във Венецуела е петролът. България не може да ползва венецуелски нефт, той е от т.н. тежък тип и нашите рафинерии не могат да го преработват.

През изминалите 20 години външно-търговската политика на Венецуела беше силно идеологизирана - дори и при по-неизгодни показатели бяха предпочитани сделките с идеологическите приятели на режима в Каракас. От тази гледна точка обстоятелствата не осигуряваха благоприятни условия за български внос във Венецуела. Икономическата криза във Венецуела внесе допълнителни бариери пред българския стокообмен с тази страна. През 2006 г. стокообменът възлизаше на около 13 млн. долара, десет години по-късно той е едва 300 хил. долара.

През периода, в който оглавявах посолството в Каракас подписахме няколко споразумения - за отпадане на туристическите визи, за сътрудничество в областта на спорта, както и в борбата срещу незаконния трафик на упойващи и психотропни вещества и свързаните с тях престъпления.

Венецуела е транзитна страна за наркотрафика от Колумбия и Перу към Европа. По едно време във венецуелските затвори имаше по 10-15 българи, осъдени за наркотрафик. Споразуменията, които подписахме по онова време, могат да се окажат с голям положителен ефект, когато Венецуела излезе от политическата и икономическата криза и най-вече когато започне да възстановява икономиката си, която сега е в колапс.

- Какъв е българският интерес да заемаме позиция кой е президент на страната, при положение че признатият от САЩ и от част от европейските държави Хуан Гуаидо не е минал дори през избори?

- Първо, нека да не забравяме - Хуан Гуаидо е председател на Националното събрание на Венецуела. А Европейският съюз и почти всички латиноамерикански държави признават Националното събрание на Венецуела като единствената легитимна държавна институция.

Второ, засега са 21 държавите от ЕС, които признават Хуан Гуаидо като временен президент, а всичките 28 държави признават легитимността на Националното събрание и нелегитимността на президентските избори през май 2018 г., спечелени от Николас Мадуро.

Има един основен принцип в правовата държава - нелегитимният по произход е нелегитимен и по функции. В този смисъл онези държави, които не признават новия мандат на Мадуро, го правят, защото зачитат този водещ принцип на правовата държава. Целта на усилията на Европейския съюз не е да сменя режима в Каракас, а да окаже подкрепа за възстановяването на демокрацията във Венецуела. Затова основното настояване е да се създадат условия за провеждането на президентски избори, отговарящи на международните стандарти за честни, прозрачни, демократични избори. Народът да каже кой да го управлява.

Венецуела е страната в Латинска Америка с най-дълга история на демокрацията. През 1958 г. с масови протести и със съдействие на част от армията е свален последният военен диктатор в тази страна. Докато от 60-те до 90-те години на миналия век в Латинска Америка доминират военните диктатури, Венецуела е щастливо изключение. Нещо повече, в тези десетилетия венецуелците имат висок жизнен стандарт. Венецуела привлича няколко милиона имигранти от Колумбия, Перу, Еквадор и т.н.

Днес ситуацията е коренно различна. Страната е с изключително деградирала демокрация. Във Венецуела няма независими власти. Върховният съд и Централната избирателна комисия са апендикси на властта на Мадуро. Престъпността и насилието са с невероятни мащаби. Броят на убитите за два дни е равен на убийствата в Испания за цяла година. Корупцията е огромна. В доклада на "Трансперънси интернешънъл" за 2017 г. Венецуела е почти в световното дъно - заема 169 място. При тези обстоятелства са напълно разбираеми усилията на ЕС, които са насочени към възстановяване на демокрацията в тази страна. Ако ЕС иска да играе глобална роля, проблемите в никоя точка на света не бива да му бъдат безразлични. Отгоре на всичко, страни като Испания, Португалия, Италия имат огромни диаспори във Венецуела. Ние сме част от ЕС и затова не можем да бъдем безучастни в неговите усилия спрямо Каракас. Ще е двуличие да се възмущаваме за двойните стандарти в храните, да се борим срещу ЕС на различни скорости, да искаме гласът на България да се чува и другите да се съобразяват с него, а същевременно да се снишаваме там и тогава, където нямаме преки прагматични интереси. Нито ЕС става по-силен, нито България подсилва позициите си в него, ако ние служим за укрепване на разногласията в Съюза.

- Русия и особено Китай имат огромни инвестиции във Венецуела, срещу което получават нефт и се очаква да получат, включително срещу отпуснатите кредити. Не е ли ударът насочен и срещу техните интереси?

- Няма съмнение - освен кризата във Венецуела, има ожесточаваща се криза и в отношенията на т.н. "велики сили" към нея. Става дума за страна с ресурси, които оказват влияние върху световната икономика. Над 18% от доказаните световни резерви на петрол са на венецуелска територия. Саудитска Арабия разполага с 16%, Канада - с 10%, Русия - с 5% и т.н. Начинът, по който ще се разреши кризата във Венецуела, ще окаже влияние върху световния енергиен пазар.

Според данни на ОПЕК добивът на нефт във Венецуела е спаднал с 37% спрямо 2017 г., като е достигнал най-ниското си ниво за последните 30 години. Но колкото по-малко е нефтът на световния енергиен пазар, толкова по-високи са цените му. Ниска цена на петрола - това е българският интерес. Русия има друг интерес - колкото по-висока е цената, толкова повече приходи в нейната хазна. В това отношение интересите на Китай не са като на Русия. Може би това обяснява много по-"тихата" реакция на Пекин към венецуелската криза. Въпреки че обемът на кредитите и инвестициите на Русия е 3-4 пъти по-малък от този на Китай, Пекин даде заявка, че е готов да работи и с друго правителство в Каракас. Разбира се, Кремъл има и други, много по-големи интереси във Венецуела, които го карат да стои зад Мадуро. Както добре го каза един руски журналист, Мадуро олицетворява за Путин Янукович, Кастро и Алиенде, взети в едно. Москва разглежда Венецуела като ключът на Русия към Южна Америка и като невъзпламенената бомба в двора на САЩ. Категоричната руска защита на Мадуро има още една мотивация. Путин иска да каже: ние не предаваме нашите хора.

- Пропагандната война е в разгара си. Имате ли обективна информация за състоянието на гражданите в тази страна, за стандарта на живот? Преди години там имат безплатно здравеопазване и образование. Ако има криза днес, кои са причините за нейното развитие?

- Права сте да питате дали има обективна информация. При наличието на толкова дълбока криза неминуемо избуяват пропагандните цифри и фалшивите новини. Затова е добре да си служим с информация от авторитетни международни институции.

Данните на Международната организация за миграцията на ООН показват, че през последните три години броят на емиграцията от Венецуела се е увеличил почти четири пъти. Венецуелците, живеещи в чужбина, са били 437 хил. през 2005 г , десет години по-късно стават 696 хил., а за периода от 2015 г. до 2018 г. стават 2.3 млн. Тази огромна миграционна вълна е почти мигновена, само за три години, при това е по икономически, но в не по-малка степен и по политически причини. Затова не смятам за уместни сравненията на емиграционните процеси от България и от Венецуела.

Друг международен индикатор за качеството на живота във Венецуела касае смъртността в детска възраст. Тя е нараснала с близо 30%. Причината - недохранване и липса на основни лекарства. Нека да добавя още един факт, говорещ за живота на обикновения венецуелец. През 2018 г. Мадуро увеличаваше шест пъти минималната работна заплата. Последното, шестото увеличение беше на 14 януари т.г. Минималната заплата се повиши от 4500 до 18 000 боливара. На какво се равняват тези 18 000 боливара? На 20 щатски долара по официалния курс на долара. Това е нивото на възнаграждение на около 4 млн. души. За да си дадете сметка за какво могат да стигнат тези пари, ще трябва да кажа: половин килограм масло струва около 4000 бол, един килограм прах за пране е на същата цена, и т.н.

Кои са причините за това драматично състояние на венецуелската икономика и на качеството на живот на венецуелците? Този отговор изисква много дълъг отговор. Ще обърна внимание обаче само на два фактора - липсата на диверсификация на икономиката и сгрешената политическа линия. Венецуелската икономика съществува най-вече за сметка на износа на петрол. Постъпленията от "черното злато" са около 96% от всички валутни постъпления. Венецуела изнася петрол и за сметка на тези приходи внася почти всичко необходимо. Редукцията на тези постъпления както поради ниските цени на петрола, така и поради два пъти по-малкия добив имат едно очевидно последствие - тотален дефицит. Сгрешената политическа линия е в това, че нито Чавес, нито Мадуро се опитаха да диверсифицират икономиката. Нещо повече, бяха прогонени много от чуждите инвеститори. Беше национализирана голямата поземлена собственост. Вместо по-голямо земеделско производство се стигна до дефицит на мляко, месо, картофи и т.н. Приходите от петрола в т.н. "тлъсти години", когато цената на един барел надвишаваше два пъти днешната, потънаха някъде. Опитът на Чавес да строи "социализмът на ХХI" катастрофира. Мадуро довършва онова, което започна Чавес.

- САЩ блокираха сметките на венецуелската държавна петролна кампания, Великобритания - златните авоари на страната. Натискът очевидно ще продължи, но ООН излезе с принципна позиция, без да признава Гуайдо за президент и да взима страна. Как очаквате да се развие конфликтът?

- Не влиза в правомощията на ООН да признава или да не признава президентите на която и да е държава. ООН признава държави, но не и президенти. Затова би било погрешно да очакваме от Антониу Гутереш да избере друга позиция. Ако беше го направил, би нарушил Хартата на ООН и вероятно би останал без поста, който заема. Той постъпи правилно, не бих казал същото, ако ЕС би постъпил по същия начин.

Много е трудно да се прогнозира развитието на конфликта. Възможни са няколко сценария. Първият, най-оптимистичният, но с ниска степен на реализъм, е воденето на преговори, взаимни отстъпки между двете страни в конфликта и провеждане на президентски избори при строго спазване на международните стандарти за честни избори. Усилията на контактната група, създадена по инициатива на ЕС и със съдействието на Мексико и Уругвай, са в тази посока. Съмнявам се, че тази цел е постижима. Казвам го със съжаление. Реалистичните очаквания от преговорите, които започнаха в Монтевидео, са участниците в тях по-скоро да сдържат радикализирането на конфликта, отколкото да го решат. Успех ще е, ако се постигне някаква деескалация на напрежението и се намери решение за приемането на хуманитарна помощ за бедстващите венецуелски граждани.

Вторият сценарий е имплозия на режима на Мадуро. Досега има известна ерозия в него - отделни дипломати, висши офицери и съдии се разграничиха от Мадуро. Но това са дребни стъпки, а пътят е дълъг. Режимът на Мадуро се поддържа от ръководството на въоръжените сили. Питането в случая е докъде са готови да стигнат тези генерали в лоялността си към Мадуро? Нямам отговор на подобно питане.

Третият сценарий е военна операция отвън. Макар да не е за изключване, този сценарий е най-малко желан. Той е контрапродуктивен и опасен не само за Венецуела, но и за целия регион.

Не съм врачка и не мога да предскажа какво ще се случи. В едно обаче съм сигурен. Развоят на кризата ще е дълъг, много дълъг. Каквото и да се случи, икономиката е в плачевно състояние, обществото е поляризирано до крайност, престъпността и паравоенните формирования са изключително опасни и трудни за овладяване - всичко това подсказва, че каквито и промени да настъпят, ще е нужно страшно много време за решаването на проблемите на Венецуела.

- Какво и влиянието на Куба върху Венецуела? Твърди се, че служби и институции са изградени по кубински модел.

- Куба и Венецуела са като скачени съдове. Дълги години Куба живееше за сметка на Венецуела. Чавес организира през 1992 г. военен преврат. Когато две години по-късно е амнистиран, той е поканен в Хавана. Фидел Кастро го посреща на летището, каквато чест той не оказва дори на държавни глави. Не може да се отрече - тогавашният кубински посланик в Каракас е бил изключително проницателен. Вероятно затова той остана на поста си повече от 15 години. Някои колеги го наричаха "първият министър" на Чавес. Чавес се самоопределя като "политическия син" на Фидел. Неговата идеология е нещо като микс от Маркс, Ленин, Боливар и Че Гевара. След като в началото на 1999 г. взе властта, Чавес се укрепи отвсякъде с кубинска помощ - от личната охрана до съветниците с решаващ глас на всички нива в управлението на армията, службите, икономиката. Доколкото ми е известно, през последните години дори паспортите на венецуелските граждани са изработвани в Куба.

- Николас Мадуро няма харизмата и лидерските качества на Уго Чавес, но, изглежда, че по-голяма част от армията, обучена и за партизански войни, стои зад него. Защо?

- Венецуелската държава е милитаризирана. Девет от министрите са генерали, 11 от 23-мата губернатори са генерали. През 2002 г. Чавес беше свален с преврат. Водачи бяха група генерали. 30 часа по-късно друга група генерали направи контрапреврат и Чавес се завърна на поста си. Веднага след това той предприе чистка и политизиране на армията. Не бива да се забравя и това, че според "чавистката" конституция промоцията на всички офицери става по инициатива и с решение на президента. Нека не пропускаме и фактът, че заплащането и привилегиите за офицерския състав на венецуелската армия са важна гаранция за лоялността. Ще добавя още нещо: колкото повече пада популярността на Мадуро, толкова повече нараства влиянието на военните. Мадуро го знае и добре се отплаща.

- Властта в Каракас блокира сметките на Гуаидо, но не предприема никакви други, по-драстични мерки спрямо него. Не са прекъснати и дипломатическите отношения с европейските страни. Мадуро сякаш е готов за някакви преговор, а не за крайни стъпки. Как тълкувате Вие тези знаци и на каква подкрепа разчита той?

- Смятам, че Мадуро е готов на преговори и на някакви отстъпки, за да печели време. Но той не е готов и няма да отстъпи от основната си теза: президентски избори - да, но след шест години. А това е неприемливо за опозицията. Въпросът е кой на какво е готов да издържи в тази позиционна война.

- Вие като посланик имали ли сте среща с него?

- За съжаление, не съм се срещал с Николас Мадуро. Той стана външен министър след като моят мандат приключи. Имал съм срещи с Чавес. Ще ви разкажа една случка, която говори за т.н. харизма на Чавес. Когато връчвах акредитивните си писма, разменихме с него по няколко думи, после той ме остави в ръцете на външния министър, насочи се към моите деца и се разприказва с тях. Когато се върнахме в посолството, дъщеря ми, беше тогава на 17 г., каза: "татко, този човек е много различен от онова, което се говори за него и от начина, по който го виждаме от телевизионните екрани". Чавес я беше спечелил за броени минути. Той умееше да общува и да излъчва енергия. Чавес създаваше впечатлението на човек, силно загрижен за бъдещето на Венецуела. Но когато избереш погрешен път, рано или късно кризата и катастрофата стават неизбежни. Баща на кризата е Чавес, Мадуро е нейният ускорител.